ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 521
София, 10. юни 2016 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осми юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 2170 по описа за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 91/13.01.2016 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 3930/2015, с което е потвърдено решение № 3591/25.05.2015 на Софийския градски съд по гр. д. № 12049/2012, с което е уважен предявеният иск за връщане на сумата от 41.000 лева, получена на неосъществено основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Недоволен от решението е жалбоподателят [фирма], представляван от управителя Т. Й. С., чрез адв. Б. П. от САК, който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси: за задължението на съда да определи вярната правната квалификация на предявения иск въз основа на фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, както и съдържанието на спорното право, формулирано в нейния петитуми по-специално при липса на сключен договор или договор, сключен не в предписаната от закона форма, към коя хипотеза на чл. 55 ЗЗД подлежи на връщане дадената престация – начална липса на основание или неосъществено основание; за основанията за възлагане на допълнителна и повторна експертиза и следва ли да бъде назначена тройна експертиза при разногласие между първоначалното и допълнителното заключение на вещото лице; за задължението на въззивния съд да обсъди всички факти и обстоятелства по делото и за предпоставките за упражняване на възражение за прихващане, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречие с решение № 161/01.07.2013 на ВКС по гр. д. № 564/2012; решение № 542/07.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1083/2010; решение № 236/26.05.2011 на ВКС по гр. д. № 644/2010; решение № 57/02.03.2011 на ВКС по гр. д. № 1416/2010; решение № 536/19.12.2012 на ВКС по гр. д. № 89/2012; решение № 225/28.05.2011 на ВКС по гр. д. № 631/2010.
Ответникът по жалбата Р. И. Й., представляван от адв. П. М. от САК, я оспорва като я счита за неоснователна, както и че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Претендира направените разноски в касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е бил в преддоговорни отношения с ответното дружество с оглед закупуване на недвижим имот в новострояща се сграда и подписване на предварителен договор за продажба на недвижим имот, като с цел запазване на преференциална цена е заплатил на ответника сума в общ размер на 41.000 лева – вноска по предварителен договор, без такъв да е бил подписан. Въззивният съд е приел, че сумата е предадена с оглед на неосъществено основание, поради което ответникът е длъжен да я върне на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. По делото са приложени 7 броя разписки, като автентичността на 6 от тях е оспорена и в производството по оспорването им по реда на чл. 193, ал. 2 ГПК е установено, че разписките са автентични, с изключение на тази от 08.01.2008 г. за сумата от 10.000 лева, по отношение на която вещото лице допуска, че подписът е положен от законния представител на дружеството посредством автоподлог, поради което при липса на категоричен извод съдът е приел, че тя не носи подписа на лицето, което се сочи като негов автор. По делото са изслушани общо 3 съдебно графологични експертизи. Вещото лице по първата експертиза е приело, че в разписки – декларации от 03.10.2007 г. за 10.000 лв. и от 27.12.2007 г. за 5.000 лв., подписите са положени от управителя на ответното дружество – Т. С.; в декларация от 10.09.2007 г. за 6.000 лв. вероятно е положен от нея; в разписка – декларация от 08.01.2008 г. за 10.000 лв. не е положен от нея; а в разписки – декларации от 14.09.2007 г. за 5.000 лв. и от 21.09.2007 г. за 10.000 лв. вероятно не са положени от нея. С оглед липсата на категорични изводи на вещото лице са предоставени допълнителни материали, въз основа на които да обоснове изводите си относно автентичността на оспорените разписки, като с допълнителното експертно заключение на вещото лице С. Х., е посочила, че подписите за „управител инж. Т. С.“ в разписки – декларации от 10.09.2007 г. за 6.000 лв. от 03.10.2007 г. за 10.000 лв. и от 27.12.2007 г. за 5.000 лв. са положени от нея; в разписки – декларации от 14.09.2007 г. за 5.000 лв. и от 21.09.2007 г. за 10.000 лв. вероятно са положени от нея; в разписка – декларация от 08.01.2008 г. за 10.000 лв. не е положен от нея (вещото лице е приело, че подписът е многовариантен, като вариантите му са свързани с характера на документа, който се подписва от лицето, а на разписката от 08.01.2008 г. подписът е с различна обработеност от останалите подписи и от подписите в предоставения сравнителен материал – той е с по – ниска обработеност). Това заключение е оспорено от ищеца по отношение на разписката от 08.01.2008 г., поради което е допуснато изслушването на повторна съдебно – графологична експертиза, с ново вещо лице, от което се установява, че подписите са положени от Т. С., само в разписка – декларация от 08.01.2008 г. за сумата от 10.000 лева вещото лице допуска, че подписът е положен от нея посредством автоподлог – подпис чрез малко видоизменена конфигурация на подписа, но със запазени идентификационни признаци. Съдът е възприел това заключение, като добре обосновано, задълбочено, тъй като е изследван в цялост ангажирания сравнителен материал и същото кореспондира и с изводите и на първоначално назначеното вещото лице, но използваният сравнителен материал е обосновал по – категорични изводи на вещото лице. Съдът е отхвърлил направеното от ответника възражение за прихващане на претендираната сума (твърди се вземане за пропуснати ползи от разликата в цените на имотите – 78 000 евро), тъй като не се установява наличие на сключен между страните договор, за да се претендират пропуснати ползи, а представените договори за предварителна продажба на право на строеж и строителство (които имат характер на оферта, тъй като са подписани само от ответника до трето лице – дружество [фирма], макар същото да се представлява от ищеца, като представител на търговското дружество, действията му ангажират правната сфера на дружеството) не установяват наличие на вземане срещу ищеца, с което да се извърши съдебно прихващане. Като неоснователно е прието и възражението за изтекла давност, доколкото искът е предявен в рамките на 5-годишния давностен срок.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като повдигнатите въпроси макар да обуславят изхода на делото, нямат претендираното значение, тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие с установената практика на ВКС, че съдът не е обвързан от посочената от страните правна квалификация на претендирани права от ищеца, на насрещните права на ответника и на направените възражения, реплики и дуплики. Страната не е длъжна да знае право и не е длъжна да сочи правната квалификация на предявения от нея иск, тя е длъжна да посочи съдържанието на претендираното от нея право (в петитума на исковата молба) и фактите и обстоятелствата, от които то произтича (в основанието на исковата молба). Ако страната посочва правна квалификация, това не обвързва съда, който е длъжен служебно да определи вярната правна квалификация на предявения иск. Въззивният съд обаче не е обвързан от приетата от първоинстанционния съд правна квалификация на правоотношенията, предмет на делото, а когато проверява за нарушения на материалния закон, въззивният съд не е ограничен от посоченото в жалбите и отговорите и може да определи вярната правна квалификация като приложи императивна правна разпоредба, на която страните не се позовават (в този смисъл е и представеното решение № 161/01.07.2013 на ВКС по гр. д. № 564/2012).
Не е налице противоречие и по втория повдигнат въпрос, а изводите на въззивния съд са в съответствие с посоченото решение 542/07.02.2012 на ВКС по гр. д. № 1083/2010. За да назначи друго или повече вещи лица, съдът трябва да вземе становище по претендираните от страната или констатираните от съда служебно недостатъци на представеното заключение. Ако заключението е непълно (не е отговорено изчерпателно на всички поставени въпроси с оглед нуждите на процеса), съдът преценява дали назначеното вещо лице може да се справи с поставената задача. Ако съдът прецени, че първоначално назначеното вещо лице може да се справи, той му възлага допълнително заключение, а ако съдът прецени, че вещото лице не може да се справи, както и ако първоначалното заключение е неясно, съдът назначава друго вещо лице или повече вещи лица, като може да включи в техния състав и първоначално назначеното вещо лице. Когато съдът прецени, че представеното заключение е необосновано и възниква съмнение за неговата правилност, той възлага повторно заключение, като назначава друго или повече вещи лица. Не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение.
Въззивният съд е съобразил също установената практика, че в мотивите на решението е длъжен да обсъди всички доказателства за правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по четвъртия повдигнат въпрос, който е решен в съответствие с практиката на ВКС, като предпоставките за уважаване на възражение за съдебно прихващане са наличие на ликвидно и изискуемо активно вземане от страна на прихващащото лице, доказано в процеса по основание и размер. Не е налице соченото противоречие с решение № 225/28.05.2011 на ВКС по т. д. № 631/2010, с което е прието, че евентуалното възражение за прихващане е процесуално действие за защита срещу иска, при което за разлика от материалноправното възражение, съдебната компенсация погасява насрещните вземания занапред. Поради това без значение за допустимостта му е дали компенсационното правоотношение е настъпило преди или след предявяването на иска, тъй като ефектът на прихващането ще се прояви след установяване с влязло в сила решение на съществуването на насрещните вземания и на тяхната изискуемост – чл. 298, ал. 4 ГПК. Правните последици на възражението за съдебно прихващане са аналогични на насрещния иск, тъй като и при двата процесуални способа се формира сила на присъдено нещо по заявеното с тях спорно право. А след като меродавният момент за възникването й е денят, в който са приключили устните състезания, което задължава съда при постановяване на решението си да вземе предвид всички релевантни за спорното право факти, настъпили след предявяване на иска, то следва извода, че съдебният акт трябва да зачете и настъпилата в хода на делото изискуемост на насрещното вземане, независимо дали то е въведено като предмет на насрещния иск или е предявено с възражението за прихващане.
На ответника по касацията следва да бъде присъдена сумата 1.200 лева разноски в касационното производство.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 91/13.01.2016 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 3930/2015.
ОСЪЖДА [фирма], С.да заплати на Р. И. Й. от С. сумата 1.200,00 лева разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.