О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№521
Гр. София, 15.12.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д. № 2281 по описа на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Х. С. М. и К. А. М. срещу Решение № 56 от 13.01.2017 г. по в.гр.д. № 2120/16 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 226 от 17.06.2016 г. по гр. д. № 722/14 г. на Карловския районен съд в частта, с която е уважен предявеният от Л. Х. М. против Х. С. М. и К. А. М. иск с правна квалификация чл.109 ЗС- за осъждане на ответниците да преустановят неоснователните си действия, пречещи на ищцата да упражнява правото си на собственост върху двуетажна фамилна сграда от 80 кв.м. в УПИ ІІ-915 от кв.88 по плана на [населено място], [улица], изразяващи се в подкопаване и събаряне на подпорните зидове от юг, югоизток и изток на имота, както и за осъждането им да възстановят подпорните зидове във вида отпреди нарушението; и в частта, с която на основание чл.45 ЗЗД ответниците са осъдени да заплатят на ищцата обезщетение за имуществени вреди в размер на 4 160 лв., представляващи разходи за изготвяне на проектна документация за укрепване на конструкцията на сградата, авторски надзор при укрепването и осъществяване на самото укрепване. В частта, с която исковата претенция по чл.45 ЗЗД е била уважена за разликата над сумата 4 160 лв. до претендирания размер от 4 260 лв., първоинстанционното решение е отменено, вместо което е постановено отхвърляне на иска за тази разлика. В касационните жалби, подадена срещу така постановеното въззивно решение само в частта относно предявения негаторен иск по чл.109 ЗС, се поддържа, че същото е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което искът бъде отхвърлен.
В приложеното към касационната жалба на ответника Х. М. изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че от обуславящо значение за изхода на делото са следните правни въпроси /уточнени и конкретизирани съобразно ТР № 1/ 2009 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК/, произнасянето по които от страна на въззивния съд е в противоречие със задължителната практика на ВКС, а именно:
1. Вещен ли е искът по чл.109 ЗС и кое право се защитава с този иск?
2. Необходимо ли е, за да бъде уважен искът по чл.109 ЗС, да се докаже причинна връзка между поведението на ответника и нарушаването на вещното право на ищеца?
3. Необходимо ли е, за да бъде уважен иска по чл.109 ЗС, установяване на конкретни пречки, които накърняват или осуетяват упражняването на вещното право на ищеца?
4. Необходимо ли е, за да бъде уважен иска по чл.109 ЗС, противоправните действия на ответника да продължават и към момента на постановяване на решението?
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване към жалбата на ответницата К. М. се поддържа, че от обуславящо значение за изхода на делото са материалноправни въпроси, които по същество се идентични с поставените под № 3 и № 4 от касатора Х. М., а именно относно необходимостта, за да бъде уважен негаторен иск, да бъдат установени конкретни пречки, които смущават упражняването на вещното право на ищеца, както и относно необходимостта противоправното поведение на ответника да продължава и към момента на постановяване на решението. Заявява се твърдение, че произнасянето на въззивния съд по тези въпроси е в отклонение от практиката на ВКС по чл.290 ГПК като основание за допускане на касацията по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба- Л. Х. М. е депозирала по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това, като в тази връзка поддържа, че обжалваното въззивно решение изцяло е съобразено с константната практика на ВКС по поставените от касаторите правни въпроси. Претендира присъждане на разноските, направени в касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че искането на касатора за допускане на касационното обжалване е неоснователно, тъй като не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за ангажиране на правораздавателната компетентност на настоящата касационна инстанция по спора. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
За да постанови решението си, Пловдивският окръжен съд е приел за установено, че страните по делото са собственици на съседни имоти, разположени в денивелиран терен, при което имотът на ответниците е на по-ниското ниво и между двата имота има изградени подпорни стени, намиращи се в тяхното място. Според изслушаните по делото Съдебно-технически експертизи, начинът на разположение на имотите налага наличието на подпорна стена по цялото протежение на участъците с денивелация между тях. Въз основа на съвкупен анализ на събраните по делото доказателства е формиран извода, че съществувалите подпорни зидове между имотите са били частично разрушени от ответниците след закупуване на имота от тях, в резултат на което участък от около четири метра е останал неукрепен, а това от своя страна е причинило компрометиране на основите и деформации по носещата конструкция на намиращата се в имота на ищцата жилищна сграда поради липса на подпорна стена, която да задържа земната маса. Прието е, че до 2013 г. къщата е била в устойчиво състояние, тъй като съществуващата подпорна стена е поддържала равновесното състояние на терена. Според вещите лица, възстановяването на здравината на сградата предполага да бъдат възстановени подпорните зидове, като разрушената каменна конструкция би могла да се замени със стоманобетонна подпорна стена.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви следва да се приеме, че не са налице предпоставките на процесуалния закон за ангажиране на инстанционната компетентност на Върховния касационен съд по спора, доколкото решението е изцяло съобразено със задължителната съдебна практика по приложението на института на негаторния иск. Първият поставен от касатора Х. М. въпрос, свързан с характера на иска по чл.109 ЗС, поначало не е от обуславящо изхода на спора значение, тъй като има абстрактен характер и няма отношение към преценката за правнорелевантните факти, които следва да бъдат установени, за да бъде предоставена търсената с този иск защита. Само за пълнота следва да се посочи, че възприетото от въззивния съд в уводната част на мотивите, според което искът по чл.109 ЗС е правно средство за защита на собственика срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение на обекта на правото на собственост, което ограничава, смущава или пречи на собственика да упражнява правото си съобразно предназначението на имота или в съответния обем на правото, е напълно идентично със задължителните указания, обективирани в т.1 от ТР № 4/ 2015 от 06.11.2017 г. по т.д.№ 4/ 2015 г. на ОСГК. Следващите три правни въпроса, свързани с предпоставките, при чието наличие следва да бъде уважен искът по чл.109 ЗС, също са разрешени от въззивния съд изцяло в съответствие с възприетото в правната теория и константната, вкл. задължителна, съдебна практика. Според т.3 от ТР № 4/ 2015 от 06.11.2017 г., за уважаване на негаторния иск е необходимо да се установи, че ответникът е осъществил по отношение на имота на ищеца неоснователно въздействие /действие или бездействие/, в резултат на което за ищеца са създадени пречки за използването на имота му, по-големи от обикновените по смисъла на чл.50 ЗС. Обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с тези задължителни указания, доколкото същото се основава на извода, че с премахване на подпорните стени, разположени в техния имот, но на границата с имота на ищцата и то така, че поддържат устойчивостта на земната маса и съществуването на изградената в мястото жилищна сграда, ответниците са предприели неоснователни действия, с които са допуснали нарушение на произтичащите от правилото на чл.50 ЗС ограничения на собственика в интерес на неговите съседи, като това тяхно поведение се намира в пряка причинна връзка за самото съществуване на обекта на собственическите права на ищцата. Изрично е посочено, че така създаденото с активното им поведение противоправно състояние е било продължено чрез бездействието им, изразяващо се в невъзстановяване на съществувалото преди нарушението фактическо положение, като въз основа на това е формиран правилен краен правен извод за уважаване на негаторния иск чрез осъждане на ответниците да възстановят разрушените от тях подпорни стени. В този смисъл поставеният от касаторите въпрос относно необходимостта нарушението да продължава при постановяване на решението е относим, но е разрешен именно в правилния смисъл, при което правилото на чл.235, ал.3 ГПК би задължило съдът да отхвърли иска само в случай, че след предявяването му ответниците са предприели активно поведение /действие/, насочено към поправяне на поддържаното от бездействието им противоправно накърняване на собственическите права на ищцата, респ. продължаващото им бездействие в хода на процеса е основание искът срещу тях да бъде уважен. По въпроса за необходимостта извършваните в собствения имот строителни работи да бъдат съобразявани с изискването да не се причиняват на собственика на съседния имот пречки, по-големи от обикновените, и конкретно- свличане на земна маса поради липса на надлежно укрепване, обжалваното въззивно решение кореспондира с поставеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 103 от 04.07.2017 г. по гр.д.№ 4405/2016 г. на І г.о., което настоящият състав изцяло споделя.
Предвид гореизложените съображения, не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд.
С оглед изхода на производството и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответницата по касация направените от последната разноски в настоящото производство, а именно сумата 600 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 56 от 13.01.2017 г. по в.гр.д. № 2120/16 г. на Пловдивския окръжен съд, по касационните жалби на Х. С. М. и К. А. М..
ОСЪЖДА Х. С. М. и К. А. М. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят поравно на Л. Х. М. сумата 600 лв. разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: