1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 521
Гр. София 15.08.2014 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия второ отделение в закрито заседание на осми април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 3451/2013 година
Производството е по чл. 288 във вр. с чл.280 ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] срещу решението на Софийски апелативен съд № 752/11.04.2013 г. по в.гр.д.№ 837/2013 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1962/09.11.2012 г. по т.д.№ 262/2011 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор срещу Б., София иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване дължимостта на сумата 23554.04 евро по издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по чл.417 т.9 ГПК по ч.гр.д.№ 21246/2010 г. на СРС въз основа на запис на заповед предявен за плащане на 16.11.2007 г.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото и тълкувал съдържанието на клаузите на сключения между страните договор за лизинг обезпечен с процесния запис на заповед, което е довело до погрешния краен извод, че отговорността на лизингополучателя за заплащане на лизинговите вноски след прекратяване на лизинговия договор следва да се ограничи до момента на връщане на лизинговата вещ обратно на лизингодателя, а не за изплащане на цялата договорена цена, каквото е действителното му задължение по договора.
В допълнително изложение по чл.284, ал. 3, т.1 ГПК касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Позовавайки се на приложени към жалбата съдебни актове на ВКС и СГС твърди наличие на противоречива съдебна практика, както и противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по поставените правни въпроси включени в предмета на спора: 1. При прекратяване на договор за финансов лизинг дължи ли лизингополучателя всички лизингови вноски и какъв характер имат те – на обезщетение за неизпълнение на договора от страна на лизингополучателя или изпълнение на същинските задължения по договора?. 2. Фактическото предаване на лизинговия обект от лизингополучателя на лизингодателя или обявяването на предсрочна изискуемост на лизинговите вноски от лизингодателя води ли до прекратяване на договора за лизинг и ако да, към кой момент от двата?. 3. С оглед отговора на горните въпроси, към кой момент дължи лизингополучателят лизингови вноски /включващи главница и договорни лихви/ и свързаните с тях задължения /неустойки за забава, данък, МПС, застраховки, автокаско и т.н./.
Ответникът по касация [фирма] [населено място] не изразява становище в законоустановения срок.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
Видно от данните по делото с обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение на СГС в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от ищеца-касатор срещу Балканска търговска къща О. иск по чл.422 ал.1 ГПК за установяване дължимостта на сумата по издадената в полза на [фирма] заповед за незабавно изпълнение по чл.417 т.9 ГПК въз основа на запис на заповед предявен за плащане на 16.11.2007 г. за разликата над присъдените от въззивния съд 752.54 лева до предявения размер от 23554.04 евро с левова равностойност 46067.70 лева. По делото е безспорно установено, че между страните е сключен договор за лизинг по силата на който лизингодателят предоставя за временно и възмездно ползуване собствен лек автомобил марка „К.” срещу заплащане от лизингополучателя на определени лизингови вноски по приетия погасителен план за срока на договора. Съгласно чл. 8 от договора лизинговият обект е собственост на лизингодателя с право на опция за придобиване правото на собственост след изтичане на лизинговия период, ако лизингополучателят направи изрично волеизявление за това и след изплащане на общата лизингова стойност на автомобила. В чл.15/1 от същия договор е предвидено, че при прекратяване действието на договора лизингополучателят трябва да върне получения автомобил и да плати лизинговите вноски дължими до датата на прекратяването и връщането на автомобила. Съгласно ал.3 на същия текст договорът се счита прекратен от деня на получаване на писменото предизвестие след изтичане на дадения в него срок. Прието е също за безспорно установено, че процесният запис на заповед послужил като основание за издаване на заповедта по чл.417 т.9 ГПК е издаден за обезпечаване на вземанията по лизинговия договор, а сумата по издадената заповед за изпълнение – 23 554.04 евро представлява остатъка от лизинговите вноски до пълния размер на лизинговата цена за периода след прекратяване на договора и връщането на автомобила от лизингополучателя на лизингодателя с двустранно подписан приемно-предавателен протокол на 09.09.2010 г. При тези фактически данни, за да отхвърли като неоснователен предявения иск изследвайки връзката на процесния запис на заповед с каузалната сделка, която обезпечава, съдът е направил решаващия извод, че лизингодателят няма правно основание да претендира заплащане на лизинговите вноски, чийто падеж не е настъпил, тъй като отговорността на лизингополучателя е за периода до датата на връщане на автомобила.
Съгласно указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационен контрол, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение с оглед възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или преценката на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение предвидени в чл.281 т. 3 ГПК.
В случая, видно от съдържанието на изложението към касационната жалба, посоченото изискване не е спазено, тъй като поставените въпроси са фактически и целят единствено проверка правилността на изводите на въззивния съд. Отговорът и на трите зададени въпроса се съдържа в клаузите на подписания между страните договор за лизинг № К 954/07.11.2007 г. Съгласно чл.15/1/ от същия при прекратяване на договора лизингополучателят трябва да върне автомобила и да заплати лизинговите вноски до датата на връщането му. Тъй като до прехвърлянето на собствеността лизинговата вещ остава собственост на лизингодателя договорът има основните характеристики на наемния договор и лизинговите вноски представляват възнаграждение за ползване на лизинговата вещ, поради което се дължат с настъпването на падежа им до момента на връщането на вещта, в който смисъл е и константната съдебна практика на ВКС по приложението на чл.342 ТЗ обективирана в р. № 156/30.11.2010 г. по т.д.№ 69/2010 г. на ТК, ІІ т.о. постановено по реда на чл.290 ГПК, което е задължително за долустоящите съдебни инстанции. Моментът на прекратяване на лизинговия договор също е уреден изрично в чл.15 ал. 3 от същия- това е денят след изтичане на дадения в полученото писмено предизвестие за прекратяване на срок. Преценката на събраните по делото доказателства, каквото доказателство е процесният договор за лизинг е предоставена в изключителна компетентност на съда и е въпрос на обоснованост на съдебното решение. Част от тази преценка е и квалификацията на договора, като същата се определя с оглед уговорките между страните по съществените елементи на договора съгласно чл.20 ЗЗД.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 1 ГПК – противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС, в обхвата на която се включват тълкувателни решения и постановления на Пленума на ВС, ТР на ОСГК и ОСТК на ВКС, както и решенията на тричленни състави на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК. В случая представеното към жалбата р. № 120/10.11.2010 на т.д.1025/2009 г. на ВКС, ТК,І т.о. е неотносимо, тъй като е постановено при различна фактическа обстановка и касае претенцията за пропуснати ползи изразяващи се в неполучена лихва, разглеждана като цена по инвестиционен кредит в хипотези на сделки за финансов лизинг, чието сключване е било осуетено вследствие блокиране на финансов ресурс. Приложеното определение № 45/01.02.2012 г. по т.д.№ 743/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. е постановено по реда на чл.288 ГПК и няма характер на задължителна съдебна практика на ВКС по смисъла на т. 2 от ТР № 2/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Неоснователно е и позоваването на противоречива съдебна практика по смисъла на чл.280 ал. 1 т. 2 ГПК, тъй като липсват данни, че представеното решение № 2161/17.12.2012 г. по т.д.№ 58/2012 г. на Софийски градски съд е влязло в законна сила.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 752/11.04.2013 г. постановено по в.гр.д.№ 837/2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: