О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 521
[населено място], 19.11.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА
ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 1493 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Г. И. срещу решение № 2719/22.11.2018 г. по в. гр. д. № 617/2018 г. по описа на Апелативен съд София, в частта, с която е потвърдено решение № 2514/15.04.2017 г. по гр. д. № 18 335/2014 г. на Софийски градски съд в частта му, с която е отхвърлен искът на касатора за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер до 80 000 лв.
В подадената от И. Г. И. жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради нарушение на материалния закон и прогласения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава допускане на касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и са формулирани въпроси, които според касатора са обусловили изхода на спора пред въззивната инстанция и са решени в противоречие с практиката на ВКС. Въпросите са следните :
1. „ Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“
2. „ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на вредите?“
3. „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да търси „някакво компенсиране?“
4. „Отчитането на несъществени и неверни обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост? Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?“.
5. „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията?“
6. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата? Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по – нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2004 – 2008 г./, но при лимит 5 – 10 пъти по – нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия? Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установеният лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието? Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението като съпостави с аналогични случаи при действащ по – нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит?“
7. „Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?“
8. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено – икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност?“
9. „В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по – големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по – пълно компенсиране на вредите?“
10. „Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта /видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация с такива при подобни увреждания/ с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?“
11. „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при условията на предявен пряк иск срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, кои са критериите, които съдът следва да отчете за правилно приложение на принципа на справедливост и конкретно размера на минималната работна заплата в Република България представлява ли критерий, имащ значение за правилно определяне на размера на обезщетението, предвид покритието на тази застраховка извън пределите на страната, на територията на всички държави членки и трети държави?“
12. „Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка при условията н предявен пряк иск срещу застрахователя представлява ли нарушение на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение?“
13. „Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативните емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение?“
Твърди се, че първите пет въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., както и с практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, а именно : решение № 124/11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 г. на ТК, II ТО, решение № 88/17.06.2014 г. по т. д. № 2974/2013 г. на ТК, II ТО, решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ТК, II ТО, решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ТК, I ТО относно критериите, които следва да бъдат съобразени от съда при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди. За останалите въпроси е посочено, че са от значение за развитие на правото и точно прилагане на закона, тъй като при определяне на справедливото обезщетение, според касатора, съдът следва да съобрази нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“, а не размера на минималната работна заплата в страната. Този въпрос е разрешен и в противоречие на установената практика – решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ТК, II ТО, решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ТК, II ТО, решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ТК, II ТО, решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ТК, I ТО, решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ТК, II ТО, решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ТК, II ТО, решение № 23/25.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г. на ТК, II ТО, решение № 94/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ТК, I ТО, решение № 27/15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г. на ТК, II ТО. В изложението се сочи още, че въззивният съд не е отчел всички увреждания и обективни последици за пострадалия – налични остатъчни явления след ПТП, както и цялостното отражение на травмите върху неговото физическото и психическо здраве. Напротив – отрекъл е доказани факти, в резултат на което е направил погрешен извод за правилния размер на паричната компенсация за претърпените вреди.
При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено в обжалваната част съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК. Претендира се присъждане на разноски.
От ответника по касация ЗК „УНИКА“ АД не е подаден отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :
Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е приел, че предявеният от И. И. срещу ЗК „УНИКА“ АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховане /отм./ е основателен до размер на 40 000 лв. Пред въззивната инстанция между страните са били безспорни обстоятелствата, при които е осъществено пътно – транспортното произшествие, както и вида и броя на причинените на И. травми. Спорен е бил въпросът относно размера на дължимото от застрахователното дружество ответник обезщетение. При определяне на неговия размер съдът е взел в предвид заключението на приетата по делото съдебно – медицинска експертиза и посочените от експерта периоди, през които пострадалият е търпял интензивни болки, изпитвал е затруднения при движение на левите горен и долен крайник, както и продължителността на целия възстановителен процес, като за установяване на последния не е дал вяра на събраните чрез разпита на свидетелите И. М. и Х. И. доказателства. Отчел е факта, че пострадалият не е напълно възстановен /при разгъване на горния ляв крайник е наличен дефицит от 20 градуса, при разгъване на лявата лакътна става – дефицит от около 10 градуса и при сгъване на лявата тазобедрена става – дефицит от 10 градуса/, продължава да се оплаква от болки на местата на счупване при промяна на времето. От друга страна, е съобразил обстоятелствата, че два месеца след инцидента пострадалият се е върнал към нормалния си ритъм на живот, както и неговата сравнително млада възраст към датата на инцидента – 36 години. Взел е в предвид и обществено икономическата обстановка в страната към 2009 г., съизмерена с минималната работна заплата.
Първи, втори, трети и пети въпроси, формулирани от касатора, касаят критериите, от които решаващият съд следва да се води при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се изпълни изискването, въведено в чл. 52 ЗЗД – то да бъде справедливо. Въпрос тринадесет преповтаря съдържанието на въпрос три. По отношение на тях е изпълнено изискването на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС да са от значение за изхода на делото, но не е налице допълнителния селективен критерий, закрепен в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – същите да са разрешени в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция и тази, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС № 4/1961 г., ППВС № 4/1968 г., ППВС № 5/1969 г., ППВС № 2/1984 г., установява, че понятието „справедливост“ не е абстрактно, а следва да бъде свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства – действителният размер на моралните вреди, интензитетът и продължителността на болките, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. Основните разрешения, дадени в цитираните постановления, са съобразени и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения, на които касаторът се позовава. В процесната хипотеза Апелативен съд София е взел в предвид всички релевантни за определяне на справедливо обезщетение обстоятелства, като отчитането им не е формално, а е разгледано всяко едно от тях поотделно и в съвкупност как влияе върху физическото и емоционално състояние на касатора, както и върху неговия социален живот. Не е налице твърдяното в касационната жалба механично приложение на критериите за определяне размера на обезщетението, а тези критерии са свързани с осъществени и доказани по делото конкретни факти. Въззивният съд се е съобразил изцяло с формираната по приложението на чл. 52 ЗЗД задължителна практика, както и с тази, формирана по реда на чл. 290 ГПК.
Въпроси шест, седем, осем и единадесет касаят приложение на критерия икономически условия в страната към момента на увреждането. Действително, както беше посочено в предходния абзац, в задължителната практика на ВС, се приема, че с оглед паричния характер на обезщетението за неимуществени вреди, от значение за приложение на принципа за справедливост са и обществено – икономическите условия в страната към датата на непозволеното увреждане, тъй като с тях се съизмерява общественото разбиране за справедливост. Именно обществено – икономическите условия стоят в основата на нормативно определените нива на застрахователно покритие, както сочи и касаторът. Но техен израз са и размерът на минималната работна заплата, инфлационните и демографски процеси, трудовата заетост и редица други фактори, които илюстрират моментната икономическа рамка, която съдът следва да съобрази при определяне на точния паричен еквивалент, съответстващ на понесените неимуществени вреди. Последователно е разбирането на касационната инстанция, обективирано в редица решения, част от които цитирани и в касационната жалба, че нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите нямат самостоятелно и водещо значение за прилагане на принципа за справедливост. От този мотив се е водил и въззивният съд при постановяване на решението си, съответно не е допуснал произнасяне в разрез с практиката на касационната инстанция. Изрично апелативният съд е отнесъл проявлението на релевантите обстоятелства към датата на деликта и е отчел икономическите условия на живот в страната към този момент. Уместно е да се отбележи и обстоятелството, че приложението на чл. 52 ЗЗД във всеки конкретен казус зависи не само от описаните по – горе критерии, но и от конкретно установените релевантни факти, различни по всяко дело, както и от самостоятелната им преценка от страна на съдебния състав, който я извършва по свое вътрешно убеждение в изпълнение на регламентираното от чл. 12 ГПК правило. Следователно, и по отношение на въпроси шест, седем, осем и единадесет не е налице соченото в касационната жалба основание за касиране по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Наличието на формирана практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, по отношение на която не е доказана необходимост да бъде осъвременявана, изключва приложение и на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на който е направено позоваване от касатора.
Въпроси четири, десет и дванадесет са некоректно зададени, не кореспондират с постановеното от Апелативен съд София решение и касаят проверка на неговата правилност. Те не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация, тъй като във фазата на селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалвания въззивен акт, съответно не проверява дали въззивният съд правилно е възприел фактическата обстановка по спора или обсъдил събраните по делото доказателства. В този смисъл са и разрешенията, дадени в мотивировъчната част на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпрос девет е хипотетично зададен без връзка с конкретен материално правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд. Поради тази причина той не удовлетворява общия селективен критерий за достъп до касация, разяснен с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В постановеното от Апелативен съд София решение не е коментиран въпросът в интерес на кого се увеличават застрахователните лимити и застрахователните премии, но дори и да беше обсъден, той не се явява част от предмета на делото, същият очертан от исковата молба на И. И..
Касационната инстанция намира, че след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд София.
С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2719/22.11.2018 г. по в. гр. д. № 617/2018 г. по описа на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.