О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 521
гр. София, 19.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2370/2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Г. М. от [населено място] срещу решение № V-133 от 7.12.2018 г., постановено по в. гр. д. № 1533/2018 г. на Бургаския окръжен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
С посоченото решение, въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение № 54 от 26.06.2018 г. по гр. д. № 264/2017 г. на Царевския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. Г. М. против В. Н. Б., М. Г. Б., К. В. Г. и Й. Д. Г. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК – за признаване правото на собственост на ищеца по отношение на 1/6 идеална част от недвижим имот, представляващ лозе в местността „А.”, с площ от 6 001 дка, парцел * от масив № 4, съставляващ имот № * по картата на землището на [населено място] на основание придобивна давност, като е прекратил производството по делото в тази му част и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. Г. М. против посочените ответници иск за делба на същия имот.
Производството по делото е образувано по предявени от В. Г. М. срещу В. Н. Б., М. Г. Б., К. В. Г. и Й. Д. Г. кумулативно съединени положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на 1/6 идеална част от лозе в местността „А.”, с площ от 6 001 дка, пета категория, парцел 480 от масив № 4, съставляващ имот № * по картата на землището на [населено място] и иск за делба на недвижимия имот.
Въззивният съд е приел, че в частта, с която съдът се е произнесъл по предявения установителен иск за собственост, първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като за ищеца липсва правен интерес от предявяването на този иск. Посочено е, че по въпроса за установяване правото на собственост на ищеца върху претендираната от него идеална част от процесния имот съдът дължи произнасяне в решението си по допускане на делбата, поради което не е налице преюдициален спор, който да бъде разгледан в делбеното производство, а е предявен иск със същия предмет – установяване претендираните права на ищеца върху делбения имот.
По делото е установено, че между касатора като купувач, и И. В. Я., лично и като пълномощник на Т. В. Т., е сключен договор за покупко – продажба на 1/6 ид.част от посочения имот, обективиран в нотариален акт № 132/97 г. Продавачите по договора са заявили процесната земеделска земя за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ като наследници на К. В. Л.. Заявителката И. Я. е посочила, че тя и брат й Т. Т., са наследници на К. Л., тъй като са наследници на И. Т. Л., починала на 27.03.1974 г., сестра на К. Л.. С решение № 50/2.15 от 18.03.1993 г. на ПК – Ц. е възстановена собствеността върху земеделски земи в землището на [населено място], между които е процесният имот, на наследници на К. Л., а с нот.акт № 79/97 г. И. В. Я. и Т. В. Т. са признати за техни собственици. Установено е, че за същите земеделски земи ПК- Царево е издала решение № 157М от 02.06.1998 г., с което е възстановила земите на държавата в съществуващи възстановими реални граници, за което е съставен АЧДС № 3358/07.10.1998 г. Констатирано е, че с договор за замяна на недвижими имоти № ДЗБ 01-66 от 31.05.2007 г., вписан на 04.06.2007 г., държавата, представлявана от МЗГ, е отстъпила правото на собственост върху ПИ *** с площ от 6.001 дка на „ПЪТИЩА“ ЕАД срещу отстъпено от дружеството на държавата право на собственост върху поземлен имот в землището на [населено място], [община]. С нотариален акт № 177/2016 г., „ПЪТИЩА“ ЕАД [населено място] е продало на В. Н. Б. /в брак с М. Г. Б./ и К. В. Г. /в брак с Й. Д. Г./ ПИ *** с площ от 6.001 дка, които след закупуването на имота през 2017 г. са изградили там къмпинг с 18 каравани, с монтирани над тях дървени навеси с греди върху бетонови стъпки, с изградено парково осветление, настилка от чакъл и бетонови плочки, с оформени градинки с капково напояване и детска площадка.
При така установената фактическа обстановка, съдът е приел от правна страна, че с решение № 50/2.15 от 18.03.1993 г. на ПК Ц. е възстановено в съществуващи/възстановими стари реални граници правото на собственост върху заявените земеделски земи на наследници на К. Л.. Посочено е, че след смъртта на К. Л., негов единствен наследник е бил синът му Б. (Б.) Л., починал на 15.01.1985 г., който не е оставил наследници по чл. 5-10 ЗН – низходящи, възходящи, братя и сестри. Взето е предвид, че кръгът на законните наследници на възстановената собственост върху имоти, одържавени или включени в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, се определя към момента на смъртта на наследодателя, съгласно указанията на т. 2 от Тълкувателно решение № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС. Тъй като към момента на откриване на наследството на Б. (Б.) Л., починал на 15.01.1985 г., разпоредбата на чл. 8, ал. 4 ЗН все още не е съществувала, съдът е приел, че наследници от четвърти и следващ (до шести) ред, нямат право да наследяват, съответно И. В. Я. и Т. В. Т. нямат качеството на наследници на К. Л., а на основание чл. 11 ЗН (в редакцията му към 15.01.1985 г., преди изменението с ДВ, бр.96 от 1999 г.) наследството е получено от държавата и решението на поземлената комисия от 18.03.1993 г. не легитимира И. В. Я. и Т. В. Т. като собственици на процесния имот, респ. че те не са могли да прехвърлят правото на собственост върху 1/6 ид.част от него на ищеца. По отношение на евентуално заявеното от ищеца придобивно основание – давност, е прието, че по делото не е установено осъществявано от него владение върху имота в период от 5 години, тъй като не е доказано нито установяване на фактическа власт върху имота, нито демонстрирането на намерение за своенето му. Посочено е, че спорадичното посещаване на имота за по няколко дни през лятото, при това – на територията на къмпинга, не представлява установяване на фактическа власт върху имота, както и че с представения по делото писмен договор от 1999 г., съгласно който В. Г. М., И. В. Я. и Т. В. Т. са отдали под наем на ТК „Арапя“ гр. Царево, парцел № * в местност “А.“, влизащ в границите на къмпинг „А.” за срок от 01.05.1999 г. до 01.10.1999 г., като е уговорено, че договорът се подновява автоматично след изтичането му, ако страните не се споразумеят за друго, не се доказва отдаването под наем на имота от ищеца и праводателите му на ТК „Арапя гр. Цареиво, поради липсата на достоверна дата на договора като същият не доказва и отдаването му под наем за периода, следващ 1999 г., предвид отразения срок на договора и липсата на доказателства, дали той е бил продължен. Прието е също, че от събраните гласни доказателства е установено, че ищецът е влизал в къмпинга, допускан от пазачите на бариерата, което не сочи да е демонстрирал, че дължи имота като свой. Обобщено е, че не е установен фактическият състав на оригинерното придобиване на имота както по силата на кратката 5- годишна давност, така и поради изтичане на 10-годишния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, поради което, ищецът не се легитимира като собственик на 1/6 ид. ч. от процесния имот. С оглед на това искът за делба на имота е отхвърлен поради липсата на съсобственост между страните.
Оплакването за недопустимост на обжалваното въззивно решение на Бургаския окръжен съд, произтича от твърдението на касатора, че въззвният съд, след като е намерил предявения положителен установителен иск за собственост за недопустим, е следвало да се произнесе не с решение, а с определение, какъвто акт счита, че се постановява, когато се решават въпроси, с които не се решава спора по същество. Релевират се оплаквания, че макар съдът да е приел, че искът за собственост е недопустим, е разгледал същия по същество като се е произнесъл по заявените придобивни основания, поради което е налице противоречие между диспозитива и мотивите на решението.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. Ответниците по делото явяват ли се трети лица по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК и може ли договорът за наем за им бъде валидно противопоставен без достоверна дата; 2. Владението по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС, изразява ли се в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота, фактическата власт върху имота може ли да се осъществява чрез периодични посещения в имота. Поддържа се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, а първият е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като и че решението е очевидно неправилно.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че постановеното от въззивния съд решение не е вероятно недопустимо като основание за допускане на касационното обжалване, тъй като прекратяването на производството по предявения установителен иск за собственост е последица от обезсилването на първоинстанционното решение в частта му, с която съдът се е произнесъл по този иск, което съгласно чл.270 ГПК се извършва с решение. Не кореспондира с установеното по делото и второто твърдение на касатора за недопустимост на въззивното решение, а именно, че макар искът за собственост да е приет за недопустим, същият е разгледан по същество от съда. В случая въззивният съд не е разгледал по същество установителния иск, а се е произнесъл по предявения иск за делба и с оглед заявените от ищеца придобивни основания е констатирал, че не е налице съсобственост между него и ответниците.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на обжалваното решение. Поставеният от касатора правен и въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
С оглед посочените по-горе решаващи мотиви на въззивния съд за отхвърлянето на иска за делба, първият въпрос, посочен по-горе, е поставен във връзка с един негов съпътстващ мотив и няма обуславящо изхода на спора значение. Сам по себе си фактът на отдаването на имота под наем през 1999г. за няколко месеца, при липсата на данни наемният договор да е бил продължен и за какъв период, с нищо не би променил крайните изводи на съда за неосъществен фактически състав на придобивната давност, изискващ явно и непрекъснато упражняване на фактическа власт върху имота /лично или чрез другиго/, с намерение за своене, в посочения в закона срок. Ето защо, този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, независимо от обстоятелството дали във връзка с него съществува противоречие с посочената от касатора практика на ВКС.
Вторият поставен въпрос не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС – Р № 17 от 02.02.2016г. по гр.д.№ 4335/2015г. на ВКС, II г.о. и др., с която е прието, че преценката дали е осъществен обективния елемент на владението се извършва конкретно при отчитане установен начален момент на фактическата власт, предприети спрямо имота действия на владелеца, дори и през значителен интервал от време, липсата на фактически действия от трети лица и при приложение презумпцията на чл.83 ЗС, респ. че фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения стига същите да сочат намерение за своене, като например поставяне на колчета, поставяне на табела за продажба, почистване, предприемане на действия по промяна на статута му и др./, тъй като в случая такива факти не са приети за установени и следователно тази практика се отнася до различни от настоящата хипотези. Освен това и самият касатор не сочи конкретно в какво се състои противоречието с тази практика. Във връзка с направеното в изложението оплакване, че обжалваното решение противоречи на решения и актове на ЕКПЧ и на Съда на ЕС не е формулиран правен въпрос, нито се сочат такива решения, поради което и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК също не е налице /актовете на ЕСПЧ са и извън приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК/.
Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. В случая направените от касатора оплаквания не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.
Макар с оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касационният жалбоподател да следва да заплати на ответниците по касация направените от последните разноски, такива не следва на бъдат присъждани в настоящото производство, поради липса на доказателства, че същите са реално извършени. Съгласно задължителните указания на т. 1 от ТР № 6/12 г. на ОСГТК на ВКС само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. В представения от ответниците към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие е договорено адвокатския хонорар да бъде изплатен по банков път без да е приложен платежен документ, удостоверяващ плащането.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V-133 от 07.12.2018 г., постановено по в. гр. д. № 1533/2018 г. на Бургаския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: