О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 521
София, 09.11.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Бранислава Павлова
Членове: Гълъбина Генчева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 1933/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени срещу подлежащо на обжалване въззивно решение в срока по чл.283 ГПК от адв. А. Б. – Д., като пълномощник на „П. Б. /България/“ ЕАД – [населено място], и на адв. А. Н. като пълномощник на Ю. К. Н. – М., срещу въззивното решение № 1721 от 10.08.2016 г. по в. гр. д. № 1447/2015 г. на Софийския апелативен съд, поправено с решение от 03.02.2017 г. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл.280, ал.1, т.т.1, 2 и 3 ГПК. Изложени са и доводи за недопустимост на постановеното решение.
Ответникът по касация счита, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С въззивното решение, в обжалваната му част, е отменено решение № 156/12.01.2015 г. по гр. д. № 14802/2012 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено ново по същество, с което са уважени предявените от П. Ж. Л. Д. срещу „П. Б. /България/“ ЕАД и Ю. К. Н. – М. отрицателни установителни искове с правно основание чл.440, ал.1 ГПК за признаване за установено, че следният недвижим имот: апартамент № 13, находящ се в [населено място], район „Т.”, [улица], на пети /четвърти надпартерен етаж/, с площ 74,96 кв. м., при описани съседи, заедно с избено и таванско помещение и принадлежащите 6.26 % ид. ч. от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху мястото, съставляващо УПИ XI, от кв. № 326 по плана на [населено място], местност „Центъра”, върху който е насочено принудителното изпълнение по изпълнително дело № 2012858400848 по описа на ЧСИ У. Д., не принадлежи на длъжника Ю. К. Н. – М..
По делото е установено, че на 22.09.1990 г., между Г. К. и А. К., като продавачи, и П. Ж. Л. Д., като купувач, е сключен предварителен договор за покупко-продажба, по силата на който в тежест на продавачите е възникнало облигационното задължение до края на месец октомври 1990 г. да прехвърлят правото на собственост върху описан апартамент, находящ се в [населено място], [улица], за сумата 24 000 щ. д. Посочено е, че окончателният договор ще бъде сключен с друго лице като купувач – М. Н.. С договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 154/31.10.1990 г., правото на собственост е прехвърлено в полза на посоченото лице. Продажната цена е 15 382 лв., която продавачите са се съгласили да получат изцяло в срок от 15 дни от сключването на договора. С договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 105/1991 г., М. Н. е прехвърлила на сестра си Ю. Н. правото на собственост върху процесния апартамент. На 09.02.2005 г. ответницата е учредила договорна ипотека в полза на банката за обезпечаване на нейно вземане /нотариален акт № 72/. По искане на взискателя е образувано изпълнително производство, като принудителното изпълнение е насочено върху процесния недвижим имот. Не е спорно, че към момента на приключване на устните състезания в последната инстанция по същество фактическата власт върху имота се е упражнявала от ищеца.
Правото на собственост на ищеца върху процесния апартамент е удостоверено с констативен нотариален акт № 121/2008 г., издаден на основание чл.587, ал.2 ГПК, в който като придобивно основание е посочено давностно владение.
Въззивният съд е приел, че ищецът се легитимира като собственик на основание придобивна давност чрез упражнявано владение в периода 1990 г. – 2008 г. Въз основа на събраните писмени и гласни доказателства е направено обосновано заключение, че в описания по-горе период ищецът е упражнявал явно, необезпокоявано и непрекъснато владение.
В изложението към жалбата на „П. Б. /България/” ЕАД се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: допустим ли е иск по чл.440 ГПК, когато ищецът упражнява фактическа власт върху имота или същият следва да се защити по реда на чл.435, ал.4 ГПК чрез обжалване действията на съдебния изпълнител, както и по материалноправния въпрос: „Кога следва да се счита отблъснато владението на невладеещия собственик?“, като се поддържа противоречие с решение № 276/20.11.2014 г. по гр. д. № 3036/2014 г. на ВКС, първо г. о.; решение № 57/16.09.2013 г. по т. д. № 929/2011 г. на ВКС, второ т. о.; решение № 30/27.02.2015 г. по гр. д. № 4006/2014 г. на ВКС, първо г. о. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по въпросите: 1. „Може ли да придобие недвижим имот по давност лице, за което съществува законова забрана за придобиване на недвижимо имущество в Република България?“; 2. „Може ли това лице да формира намерение за своене?“
В изложението към жалбата на Ю. Н. – М. се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по същия процесуалноправен въпрос, като се сочи противоречие с определение № 151/05.06.2015 г. по ч. гр. д. № 7430/2014 г. на ВКС, второ г. о. и определение № 522/23.09.2010 г. по ч. гр. д. № 380/2010 г. на ВКС, четвърто г. о., както и основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. при предаване на владението, въз основа на предварителен договор, уговорен в полза на трето лице, налице ли са предпоставките за придобиване по давност; 2. може ли да съществува намерение за своене, ако в предварителния договор е уговорено, че със сключването на окончателния договор правото на собственост ще възникне в полза на трето лице; 3. възможно ли е чужденец да се позове на придобивна давност за период, в който не е отговарял на изискванията на чл.29 от ЗС. Сочи се противоречие на постановеното въззивно решение с решение № 132/25.10.2013 г. по гр. д. № 88/2013 г. на РС – Златоград, решение № 70/05.03.2014 г. по в. гр. д. № 518/2013 г. на ОС – Смолян и решение № 2629/12.12.2013 г. по в. гр. д. № 2907/2013 г. на ОС – Варна, за които няма данни, че са влезли в сила.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Не е налице поддържаното и в двете жалби основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, свързано с недопустимостта на предявения иск. В Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по тълкувателно дело № 3/2015 г. на ОСГТК, т.4 от същото, е прието, че искът по чл.440 ГПК е допустим и е налице правен интерес за предявяването му, когато по започнало принудително изпълнение за парично вземане са предприети изпълнителните действия върху дадена вещ, които засягат правата на третото лице и то отрича правата на длъжника върху вещта, предмет на изпълнението. Необходимо е принудителното изпълнение върху вещта да не е приключило. В настоящата хипотеза тази предпоставка е налице. Искът е допустим и при положение, че третото лице се намира във владение на вещта и може да упражни правото си на обжалване по чл.435, ал.4 ГПК, с изключение на случаите, когато е упражнило правото си на жалба по цитираната разпоредба и жалбата е била уважена. Горното изключение не е било налице по настоящото дело, поради което следва да се приеме, че искът е допустим.
Поставените в жалбите материалноправни въпроси, свързани с отблъскване владението на собственика и приложението на института на придобивната давност, когато владението се упражнява от чужденец, предвид съществувалата забрана в периода 1990 г. – 2000 г. за придобиване на право на собственост от чужди граждани без разрешение на министъра на финансите, не обосновават основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не са обуславящи за конкретния изход на делото. Действително, в разпоредбите на чл.29, ал.3 ЗС /в ред. на ДВ, бр.31 от 17.04.1990 г. до ДВ, бр.59 от 21.07.2000 г./ е била установена правна възможност за чужденците да придобиват право на собственост върху сгради в Република България с разрешение на министъра на финансите. Дори да се приеме, че ответникът по касация е започнал да упражнява фактическа власт с намерение за своене от 2000 г., необходимият срок за придобиване по давност на процесния апартамент е бил изтекъл към датата на предявяване на исковата молба – 02.11.2012 г. В цитираното в жалбата на „П. Б. /България/“ ЕАД решение № 276/20.11.2014 г. по гр. д. № 3036/2014 г. на ВКС, първо г. о., са обсъждани въпроси, свързани с отблъскване владението на невладеещия съсобственик, които не разкриват сходство с конкретния случай. Освен това, следва да се посочи, че когато имотът е изцяло чужд, не е необходимо да се демонстрира промяна в намерението за своене по отношение на собственика, тъй като от момента на установяването й фактическата власт има характеристиките на владение, а не на държане /в този смисъл е решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 342 от 2011 г. на ВКС, второ г. о., постановено в производство по чл.290 ГПК/.
Горните съображения обуславят отказ за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 3 000 лева /заплатено адвокатско възнаграждение/.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1721 от 10.08.2016 г. по в. гр. д. № 1447/2015 г. на Софийския апелативен съд, поправено с решение от 03.02.2017 г., в частта, с която е потвърдено решение № 156/12.01.2015 г. по гр. д. № 14802/2012 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „П. Б. /България/“ ЕАД – [населено място], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.3, ап.5, адв. А. Б. – Д. и Ю. К. Н. – М. от [населено място], район „Л.”, [улица], да заплатят на П. Ж. Л. Д. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 3 000 лв. /три хиляди/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: