О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 522
София, 01.09.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 2474/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма], [населено място] срещу решение № 544 от 24.03.2014 г. по гр.д.№ 4628/2013 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 26.08.2013 г. по гр.д.№ 8020/2010 г. на Софийски градски съд, ГК, І-19 състав, с което касаторът е осъден на основание чл.226, ал.1 КЗ да заплати на Д. М. К. лично и в качеството й на майка и законен представител на малолетния П. К. К., на П. Н. Р. и П. К. Н. обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 100 000 лв. от смъртта на общия им наследодател К. П. К., настъпила при ПТП на 14.03.2007 г., виновно причинена от В. Н. Р. – водач на л.а. „Опел Вектра” с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на П. Н., застрахован по риска „Гражданска отговорност“ при ответника.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответниците по касация оспорват допустимостта на касационното обжалване по съображения, изложени в отговора по чл.287, ал.1 ГПК, в който се прави искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1 ЗА.
Третото лице В. Н. Р. чрез процесуалния си представител оспорва допуустимостта на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди решението, с което исковете по чл.226, ал.1 КЗ на всеки от ищците срещу ЗД [фирма] са уважени за по за 100 000 лв. е приел за установено наличието на валидно възникнало застрахователно правоотношение по застраховка „гражданска отговорност“ между застрахователното дружество – касатор и прекия причинител на ПТП В. Н. Р., вследствие на което на 07.12.2009 г. е причинена смъртта на общия наследодател на ищците – съпруга, син и родители, чието авторство и противоправност на деянието е установено по съдебен ред с одобрено от съда споразумение по НОХД №2082/2010 г. на СГС, с последици на влязла в сила присъда чл.300 ГПК. Въз основа на заключението на авто-техническата и съдебно-медицинската експертиза, според която независимо дали пострадалият е бил с поставен предпазен колан или не, механизмът на ПТП е такъв, че пострадалият пак би получил същите крайно тежки травматични увреждания от обширната и дълбока деформация на дясната част на автомобилното купе въззивният съд счел за неоснователно релевираното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. Като е обсъдил събраните гласни доказателства съдът приел, че определените с обжалваното решение обезщетения в размер на по 100 000 лв. са справедливи, тъй като са съобразени с внезапната загуба на обичан съпруг в началото на брачния живот, настъпването на смъртта му по време на бременност, отглеждането на дете, което не познава баща си и това е особено тежка морална вреда за Д. К., която е не по-малко тежка и за самото дете, както и за родителите му, с които е бил в отлични отношения.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Според касатора, материалноправният въпрос от значение за делото е относно размера на обезщетението за неимуществени вреди и по тълкуването на понятието „справедливост“ по чл.52 ЗЗД, както и този за приложението на чл.195 КЗ във връзка със задължението на съда да извършва преценка за наличието на интерес от сключения застрахователен договор и изложени доводи относно неговата недействителност
Въпросът за размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди попада в кръга на въпросите по чл.280, ал.1 ГПК, но не е налице втората група предпоставки за допускане на касационното обжалване – решаването му да е в противоречие с практиката на ВКС, което предполага неправилното прилагане на норми от действащото право, по тълкуването на които е налице практика на ВКС. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като практиката се е ориентирала към критерии за размера му с оглед на вида и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, отношенията с близките му, както и съпричиняването за настъпване на вредоносния резултат. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай. Следователно, размерът на обезщетението за неимуществени вреди няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280, ал.1 ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС.
Вторият въпрос за приложението на чл.195 КЗ е недопустим. Той се поставя за първи път в касационната жалба, като не е навеждан във въззивното производство, а с отговора на исковата молба по чл.131 ГПК касаторът е релевирал единствено възражения по чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД. От правомощията на касационната инстанция като проверяваща, а не по съществото на спора, произтича недопустимостта пред ВКС да се допускат до разглеждане нови защитни средства, които не са били заявени в инстанцията по същество /вж. т. 9 ТР 1-2001-ОСГК/. В случая нито касаторът е правил такова възражение, нито съдът се е произнасял по действителността на застраховатения договор.
По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд.
С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 38 ЗА във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на адв. Р. Ж. адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер 3 900 лв.
Водим от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 544 от 24.03.2014 г. по гр.д.№ 4628/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА ЗД [фирма], [населено място] срещу да заплати на адв. Р. Ж., [населено място], [улица] сумата 3 900 /три хиляди и деветстотин/лева – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: