О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 522
С., 19.11.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 1159 по описа за 2018 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Й. Г. чрез адв. Ал. П. и адв. Ал. К. срещу решение № 2587/11.12.2017 г. на Софийски апелативен съд /САС/, ГО, 8 състав по гр.д. № 529/2017 г. /погрешно посочено в касационната жалба под № 527/2017 г./, с което след отмяна на уважително решение на Софийски градски съд /СГС/ е постановено ново решение, с което са отхвърлени исковете на настоящия касотор срещу „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД по чл.79 ал.1 предл.2-ро вр. чл.82 ЗЗД и по чл.86 ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 5007869.70 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от договорно неизпълнение на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД да окаже необходимото съдействие при сключване на окончателен договор за продажба на ипотекиран имот от 01.02.2010 г., служещ за реално /вещно/ обезпечение на поетите от кредитополучателя по договор за банков кредит от 27.12.2004 г. парични задължения /разликата между уговорената продажна цена по предварителния договор и заплатената продажна цена на имота при извършване на публичната продан в образуваното индивидуално принудително изпълнително производство/, ведно със законната мораторна лихва от 03.02.2014 г. до окончателното плащане, както и мораторна лихва върху главницата, изтекла за времето от 10.05.2010 г. до 03.02.2014 г. в размер на 1925523.13 лв. Присъдени са и разноски.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.2 и ал.1 т.3 и т.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД оспорва допускането на жалбата и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК, но изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, поради следните съображения:
За да отмени уважителното решение на СГС и постанови отхвърлително такова, САС е приел, че между страните е сключен договор за банков кредит, по силата на който банката /тогава с наименование „Запад-изток“ АД/ е предоставила на Й. Г. кредит в размер на 620000 евро срещу задължение да бъде върнат до 27.12.2005 г. с уговорена възнаградителна лихва, такси и комисионни, като за обезпечаване на изпълнението за връщане на кредита кредитополучателят учредил ипотека върху свои два недвижими имота. Съгласно чл.7.1.5. от договора за банков кредит страните са се съгласили, че кредитополучателят не следва да отчуждава или обременява имотите, предмет на учреденото вещно обезпечение, преди да получи изричното писмено съгласие на банката. Страните многократно са преструктурирали поетите парични задължения по договора, като е продължен и първоначално уговорения срок за връщане – анекс № 11/19.01.2009 г. към договора. Поради невръщане на кредита, по молба на банката и въз основа на издадени от Софийски районен съд /СРС/ по две заповедни производства по чл.417 ГПК два изпълнителни листа е образувано изпълнително производство срещу касатора за принудително удовлетворение на паричните притезания на банката в размер на 1203292.61 лв. – сбор от остатъчна главница по договора за банков кредит, мораторни лихви, разноски и др. По образуваното изпълнително производство съдебният изпълнител е наложил изпълнителна възбрана върху единия ипотекиран имот /нива/ на настоящия касатор, като е насрочен опис и оценка на имота. Видно от приложеното постановление за възлагане ЧСИ Р. В. е извършила публична продан на процесната нива, възложена на купувача по нея „Пи Ес Ком“ ООД при цена 791000 лв., приведена от купувача по сметка на ЧСИ. С три заявления, предхождащи извършената публична продан длъжникът е поискал от банката да даде на основание чл.7.1.5 от договора за банков кредит съгласие за сключване на окончателен договор за възмездно прехвърляне на процесната нива по сключен предварителен договор с трето лице. С третото заявление от 30.04.2010 г. /малко преди постановлението за публична продан/ кредитополучателят е поискал от банката да спре изпълнителното производство и насрочената публична продан. Предварителният договор за покупко-продажба е между кредитополучателя и „Ориент Табако“ ЕООД при уговорена цена от 2635480 евро, като купувачът се е задължил да предплати задатък от 658870 евро в срок от 7 дни след получаване на писмено уведомление от банката, че е дала съгласието си за това възмездно отчуждаване на ипотекирания имот. Според САС основният спор между страните е върху правно релевантното обстоятелство дали банката, като не е поискала спиране на изпълнителното производство и в частност отлагане на насрочената публична продан, респ. като не е дала изрично писмено съгласие за отчуждаване на процесния ипотекиран имот е осуетила сключване на окончателен договор между длъжника по изпълнителното производство Й. Г. и третото лице „Ориент Табако“ ЕООД, в следствие на което имотът е продаден на публична продан на по-ниска цена от уговорената в предварителния договор, като по този начин са причинени, твърдените от ищеца имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, предмет на предявения иск. Според САС предявеният иск е неоснователен, тъй като банката вече е упражнила потестативното право да превърне разсроченото главно парично задължение за връщане на кредите в незабавно предсрочно изискуемо, насочила е принудителното изпълнение върху ипотекирания недвижим имот, извършена е опис оценка и имотът е изнесен на публична продан, при което за банката е ирелевантно обстоятелството дали кредитополучателят ще отчужди или обремени вече възбраненият от ЧСИ ипотекиран имот – в този случай всяка разпоредителна сделка, извършена от длъжника по изпълнението би била и относително недействителна за кредитора – арг. от чл.452 ал.2 ГПК. Изложени са съображения, че дори кредитополучателят да се бе разпоредил с ипотекирания имот след превръщане на кредита в предсрочно изискуем и след насрочено принудително изпълнение върху имота, не биха настъпили уговорените в чл.10.1.1 от договора неблагоприятни последици – длъжникът е загубил привилегията да връща предоставеният му кредит разсрочено, като кредитът е обявен за предсрочно изискуем, поради неизпълнението му. В този смисъл, според САС кредитополучателят не се е нуждаел от изричното писмено съгласие на банката за сключване на окончателен договор за покупко-продажба на ипотекирания имот и то на стойност няколкократно надвишаваща определената от съдебния изпълнител с помощта на вещо лице първоначална цена при насрочената публична продан, поради което като не е дала исканото съгласиe банката не е извършила твърдяното в исковата молба противоправно деяние – неоказване на необходимо съдействие на насрещната страна да се разпореди със своя собствен ипотекиран имот. Нещо повече, според САС образуваното изпълнително производство може да се спре на посочените в закона основания /чл.432 ГПК/ или при внасяне от длъжника на 30 на сто от вземането /чл.454 ал.1 ГПК/ и то до деня предхождащ проданта. Изложени са още съображения за възможностите на длъжника да прекрати принудителните изпълнения с внасяне на цялата дължима сума по изпълнение /чл.433 ал.1 т.1 ГПК и чл.491 ГПК/. По тези съображения, според САС, отказът на банката да поиска спиране на принудителното изпълнително производство за процесния ипотекиран имот не представлява противоправно поведение. Изложени са и съображения, че с оглед вписаната цена на имота в предварителния договор, значително надвишаваща определената от ЧСИ, този предварителен договор, макар и с достоверна дата /нотариална заверка на подписите/ е сключен при абсолютна симулация да бъде повод за отлагане да се обяви публична продан на възбранения ипотекиран имот, както и да се даде „привидно“ правно основание за пораждане имуществена отговорност на взискателя – кредитодател, че не е дал съгласие за обявяване на предварителния договор за окончателен, но в същото време купувачът по предварителния договор не се е явил нито на първата, нито на втората публична продан, при която е могъл да придобие правото на собственост върху имота на много по-ниска цена от уговорената в предварителния договор. Изложени са още съображения, че след образуване на изпълнителното производство всички принудителни действия са под ръководството на съдебния изпълнител, който носи имуществена отговорност за причинените на длъжника имуществени вреди и ако длъжникът е считал, че определената от ЧСИ пазарна цена на имота не отговаря на действителната му стойност, то той е могъл да поиска да се извърши нова оценка /чл.468 ал.2 ГПК/, което не е сторено. Според САС ищецът и настоящ касатор не е установил нито противоправно поведение на ипотекарния кредитор и кредитор по банковия кредит, нито причинно-следствена връзка между твърдяното неизпълнение на договорно задължение на банката и твърдените вреди – разлика между уговорена продажна цена по предварителния договор и заплатената продажна цена на същия имот в извършената продан. Според САС правната квалификация на претенциите е по чл.79 ал.1 предл.2-ро вр. чл.82 ЗЗД на първия иск и по 86 ЗЗД на втория, а не както е приел СГС чл.45 вр. чл.51 ЗЗД вр. чл.63 ал.1 ЗЗД и чл.95 предл.2-ро ЗЗД, но е посочено, че е в правото си на въззивен съд да даде точната правна квалификация на предявения иск въз основа на същите твърдени факти и обстоятелства.
Не е налице основание по чл.280 ал.2 ГПК. Очевидната неправилност, въведена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване не е тъждествена с неправилността по чл.281 т.3 ГПК, представляваща основание за касационно обжалване. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК въззивният акт трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същият касационен контрол по чл.290 ал.2 ГПК проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице ако въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона в противоречие с неговия смисъл, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. В случая касаторът поддържа очевидна неправилност по чл.280 ал.2 ГПК с наличие на многобройни /според него/ пороци на въззивното решение, злоупотреба с права и незачитане на интересите на клиентите на банка – декларативно тълкуване, направено от самият касатор, независимо че действията на банката като взискател съответстват на регламентацията на изпълнителното производство /част пета ГПК/ и САС е преценявал именно предписаното от ГПК.
В изложението си касаторът е посочил следните правни въпроси от значение за развитието на правото: „- При започнало принудително изпълнение при ипотекиран недвижим имот и наложена възбрана, необходимо ли е съдействието на ипотекарния кредитор (независимо от формата на това съдействие), за да може ипотекарния длъжник да продаде ипотекирания имот законосъобразно на трето лице (не по реда на изпълнителното производство), така, че за ипотекарния длъжник да не възникне отговорност за вреди към приобретателя на недвижимия имот в случай на реализирани последици от относителна недействителност на продажбата спрямо ипотекарния кредитор. – Ако ипотекарния длъжник прехвърли ипотекирания имот без съгласието на ипотекарния кредитор и вследствие на действия на приобретателя стойността на имота се намали, дължи ли обезщетение ипотекарния длъжник на ипотекарния кредитор за размера на намалението. – Н. на съдействие от страна на кредитора, когато по договор се дължи такова и същото е необходимо за изпълнение от страна на длъжника по друго негово облигационно отношение, което е доведено до знанието на кредитора, поражда ли отговорност по чл. 21, ал. 2 ЗЗД, според който „Трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора дължат обезщетение?“
Така формулираните въпроси не са нито обуславящи изхода на спора, нито е налице допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, когато решаването му съдейства за преодоляване на неправилна съдебна практика по тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма или осъвременяването й, в резултат на промяна на обществените условия или изменения в законодателството или за създаването на съдебна практика по тълкуването на непълна, неясна или противоречива правна норма или осъвременяването на тълкуването й. В противоречие с така дадените разяснения в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС формулираните въпроси изискват като разрешение път за постигане на уважително решение за предявените искове, без позоваване и приложение на регламентираните правила от законодателя във връзка с изпълнителното производство. Законът регламентира поведението на страните – длъжник и взискател в образувано изпълнително производство и точно законовите разпоредби са съобразени и коментирани от САС при направения извод за липса на противоправно поведение на банката да даде съгласия за продажба на ипотекиран и възбранен имот при наличие на обявена предсрочна изискуемост на кредита. Твърденията за липса на задължителна съдебна практика по конкретния казус при наличие на подробна законодателна уредба на изпълнителното производство, съобразена от САС, не обуславя наличие на хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Не е налице и допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по твърденията на касатора, че САС не се е произнесъл по всички негови доводи. САС е обсъдил доводите и възраженията на страните, вкл. на касатора, и е изложил своите съображения по същите, както се посочи по-горе, като неприемането на изводите на САС, направени въз основа на това обсъждане не означава необсъждане на доводи, които не са и конкретно посочени, нито хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС.
На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата претендираните разноски – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор по касационна жалба в размер на 125119.20 лв. /списък на разноските, договор за правна защита и съдействие, анекс към договора, фактура и пълномощно/.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2587/11.12.2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав по гр.д. № 529/2017 г. /погрешно посочено в касационната жалба под № 527/2017 г./.
ОСЪЖДА Й. Е. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], бул. „Васил Левски“ № 35, вх. А, ет. 8, ап. 24 да заплати на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД ЕИК[ЕИК] сумата 125119.20 лв. /сто двадесет и пет хиляди сто и деветнадесет лева и 20 ст./ адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.