Върховен касационен съд Стр. 6
Върховен касационен съд Стр
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 522
С., 23.10.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ИРИНА ПЕТРОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 1052 по описа за 2017 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] /в несъстоятелност/ чрез адвокат С. Т. срещу решение № 1924/17.10.2016 г. на Софийски апелативен съд /САС/, Търговско отделение, пети състав по в.т.д. № 89/2013 г., потвърждаващо решение на Софийски градски съд /СГС/, с което [фирма] /н/ е осъдено да плати на [фирма] 75309 лв. – обезщетение за ползване на терен от 1540 кв.м. за периода от 31.01.2005 г. до 31.05.2007 г. на основание чл.59 ЗЗД със законната лихва от 02.11.2007 г. до окончателното плащане и мораторна лихва от 2000 лв. с направени разноски.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Синдикът на [фирма] /н/ – В. Р. поддържа касационната жалба и изложението към нея по съображения в писмен отговор.
Ответникът по касационната жалба чрез адвокат С. оспорва допускането жалбата и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК, но изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК, поради следните съображения:
Пред СГС е предявен иск по чл.59 ЗЗД от [фирма] срещу [фирма] /н/ за претендирано обезщетение за ползване на терен от 1540 кв.м. за периода от 31.01.2005 г. до 31.05.2007 г. със законната лихва от 02.11.2007 г. до окончателното плащане и мораторна лихва от 2000 лв. За да потвърди решението на СГС, с което искът по чл.59 ЗЗД е уважен за 75309 лв. със законна лихва и 2000 лв. мораторна лихва САС е приел следното: Ищецът [фирма] е претендирал обезщетение за ползван недвижим имот от [фирма] без основание с твърдение, че вземанията му към [фирма] са му цедирани от [фирма] и [фирма] – собственици на имота, апортиран първоначално в капитала на [фирма] – на 31.01.2005 г., а после от него на [фирма] – на 20.07.2005 г., тъй като част от имота още към датата на първия апорт е бил неоснователно задържан и ползван от [фирма]. Претендираното обезщетение е определено като адекватно по размер на прехвърлените вземания, като стойностите в договорите за цесия са почерпани като сравнения с наемни цени на имоти в същия район. Договорите за цесия, на които ищецът основава претенциите си са от 10.07.2007 г. и с тях [фирма] и [фирма] са прехвърлили на ищеца [фирма] вземанията си за ползване на имота, без основание от „Ж.С. [фирма]. САС е приел, че претенцията в случая е на основание чл.59 ал.1 ЗЗД, като ищецът е претендирал обезщетение – вземания, цедирани му от собствениците, които не са могли да ползват терена в цялост, без ищецът да твърди, че той е собственик на терена, но е активно легитимиран с договорите за цесия, сключени от [фирма] от една страна и [фирма] и [фирма] от другата. Според САС цедираните вземания са идентични със заявените в исковата молба, като в договорите за цесия, които са възмездни /т.2 от договорите/ изрично е уговорено, че настъпването на прехвърлителният ефект е от момента на сключване на договорите /т.4 от договорите/. САС е приел за неоснователно възражението на ответника за недоказване на факта на уведомяване за извършените цесии по чл.99 ал.3 ЗЗД, като е посочил, че дори да се приеме, че съобщенията от цедента не са редовно връчени на длъжника, същите са приложени към исковата молба на цесионера и са достигнали до длъжника, в какъвто смисъл е и цитирана задължителна практика на ВКС /р. от 24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ІІ ТО/. По отношение факта на ползване на имота от ответника за исковия период съдът е приел от приложените доказателства и писмени становища на ответника, че той самият не оспорва ползването на терена. Обсъден е приложения протокол на ЧСИ от 31.05.2007 г. за принудително предаване на процесния имот на собственика му [фирма], в който е отразено изявление на законния представител на [фирма], че намерените движими вещи в склада са собственост на дружеството. Относно собствеността на движимите вещи в склада и метално хале, САС е обсъдил и приложени фактура и товарителница, както и решение на САС по гр.д. № 2397/2008 г. Колкото до точното посочване квадратурата на ползваната част от терена – че е 1540 кв.м., съдът се е позовал на направено уточнение от ищеца на квадратурата с допълнителна молба, допуснато от първоинстанционния съд, което според САС е уточнение на претенцията, а не изменение на същата и е в сила от първоначално предявената искова молба, с оглед на което е и прието за неоснователно възражението за изтекла давност. Размерът на претенцията е приет с оглед заключение на СИЕ /основно и допълнително/ за определяне справедлива пазарна стойност на наем на склад и принадлежащия терен за посочения в исковата молба период, както и за мораторната лихва. С решение от 31.10.2011 г. на Врачански окръжен съд е обявена неплатежоспособност на [фирма], открито е производство по несъстоятелност и е обявена несъстоятелност. Вземанията за заплащане на присъдените обезщетения в решението на СГС са били предявени от ищеца [фирма] в производството по несъстоятелност по реда на чл.685 ТЗ, включени са от синдика в списъка с неприети вземания, като с определение по реда на чл.694 ал.4 ТЗ съдът по несъстоятелността е включил вземанията на [фирма] в списъка с приети вземания, но длъжникът е предявил отрицателен установителен иск по чл.694 ТЗ за несъществуване на тези вземания и производството по това дело е спряно по чл.229 ал.1 т.4 ГПК до приключване на настоящото дело.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
В изложението си касаторът формулира следните въпроси: 1.“Действителни ли са договорите за цесия за парично вземане, с които се прехвърлят бъдещи вземания, неустановени по размер към момента на сключване на договорите във връзка с неустановения предмет на ползването от ответника – дали складово помещение и прилежаща площ /описана площ по акт за ДС…/ или терен, описан в допълнението към исковата молба или склад – хале, съгласно протокол за принудително изпълнение? В самия въпрос е посочено, че както е формулиран той не е обсъждан от въззивния съд, но е обусловил решаващите изводи за действителността на цесията, което е в противоречие с цитирана практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК. Въпросът е некоректно поставен с оглед твърденията на самия ищец и приетото от САС и в този смисъл не покрива общото основание за достъп до касация. Нито ищецът твърди, нито представените договори за цесия са за бъдещи вземания, неустановени по размер във връзка с неустановен предмет на ползване, видно от представените договори за цесия и исковата молба – договорите за цесия са от 10.07.2007 г. и се претендира обезщетение за ползване за минало време за периода от 31.01.2005 г. до 31.05.2007 г., като цедираните вземания са идентични със заявените в исковата молба. Цитираните решения на ВКС са по обективно неидентични казуси. Така решение № 32/09.09.2010 г. по т.д. 438/2009 г. на ВКС е за цедирани бъдещи вземания, които към момента на цесията са и неопределяеми, касаят договор за поддържане на паркове и градински площи, чието възникване е в зависимост от извършване на ответни дейности от ответната страна, какъвто не е настоящият случай. Неотносимо към случая е цитираното решение № 130/09.01.2015 г. по т.д. № 1850/2013 г. на ВКС, оставящо в сила решение № 323/11.12.2012 г. по т.д. № 185/2012 г. на Великотърновски апелативан съд /ВТАС/, доколкото в случая няма произнасяне за характеристиката и съотношението на обща към специална норма /чл.293 ал.3 ТЗ към нормата на чл.28 ал.1 ЗСТЗ/, каквото е направено по това дело или за тълкуването на ВКС в случая за нищожност, поради липса на форма.
2.“След като насрещната страна не е обедняла и претендира обедняване на третите лица – собственици на имота, има ли право да получи предмет на обогатяване и допустимо ли е ищец, който не е носител на материалното право да бъде страна в производството по иска за неоснователно обогатяване и да търси с петитума на иска осъждане в своя полза, а не в полза на носителя на притежанието. Има ли той /ищецът/ активна легитимация по иска за чуждо спорно право за неоснователно обогатяване срещу ответника, ползвал без основание чужда вещ, собственост на третите лица, които не са страна в това производство и не представят доказателства, че се обедняли и обуславя ли договорът за цесия на парично вземане активната му легитимация по иск за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД на ответника от ползването на част от имота – собственост на третите за спора лица, респективно за тяхното обедняване?“ Поддържа се допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. И този въпрос е некоректно поставен, тъй като ищецът изрично е посочил, че вземането за ползване на имота му е цедирано и са представени два договора за цесия, които са възмездни, при изричното договаряне в тях, че настъпването на прехвърлителният ефект е от момента на сключване на договорите /т.4 от договорите/. При тези твърдения в исковата молба и представени доказателства, както и изложени мотиви на САС, няма основание да се приеме, че поставеният въпрос покрива общото основание за достъп до касация, не са изложени и съображения за наличие на някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
3. „Относно уведомяването на ответника за наличие на вземане за обезщетение и неговото валидно цедиране чрез уведомяване, съобразно чл.99 ал.3 ЗЗД за извършената цесия?“ Сочи се допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. В изложението се цитират решения на въззивни съдилища /от 2008 г. и 2009 г./, както и на ВКС, с което се мотивира наличие на противоречива съдебна практика. Въпросът е във връзка със спора, но не е налице хипотеза на с чл.280 ал.1 т.2 ГПК, доколкото във въззивното решение, предмет на настоящата касационна жалба е възприета задължителна съдебна практика, обективирана в решения по реда на чл.290 ГПК /р. № 32/09.09.2010 г. по т.д. 438/2009 г. на ВКС/, с която е преодоляно противоречието по този въпрос с по-стари въззивни решения /от 2008 г. и 2009 г./, цитирани от настоящия касатор.
4. „За активната легитимация на ищцовата страна във връзка с липса на уведомяване на наемателя за станалото прехвърляне на собствеността на имота чрез апорт?“ Поддържа се допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Въпросът отново е некоректно поставен, защото ищецът претендира обезщетение на основание цесия – цедирано вземане, а не на договор за наем. Цитираното решение на ВКС, за което се твърди, че въззивното решение е в противоречие /решение № 150/10.11.2009 г. по т.д. № 766/2008 г./ е по обективно неидентичен казус с настоящия – в него има произнасяне за активната легитимация на ищец, претендиращ по чл.59 ЗЗД обезщетение за ползване без основание на собствен недвижим имот – част от него, по силата на извършен апорт в капитала на дружеството, но за този имот е имало договор за наем и там е имало спор за значението на апорта за договора за наем, неговото вписване и уведомяване на наемателя, каквито възражения и доказателства в настоящия казус няма. Ето защо въпросът е некоректно формулиран и непокриващ общото основание за достъп до касация, но не е налице и допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 ГПК с оглед цитиране на решение по обективно неидентичен казус.
5. Като пети въпрос при допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.3 ГПК в изложението се поставя „Кога е налице процесуална суброгация?“ Излага се твърдение, че в случая е имало „симулативна сделка с една цел – да се води процеса чрез неплатежоспособно лице“. Въпросът отново е поставен извън твърденията на ищеца, очертаващи предмета на делото /чл.6 ал.2 ГПК/, изложените обстоятелства, на които основава иска си /чл.127 ал.1 т.4 ГПК/, както и на изложените мотиви във въззивното решение и в този смисъл не покрива общото основание за достъп до касация. Несъгласието на касатора с крайния изход на спора, при ненаправени съответни възражения и непредставени доказателства в тяхна подкрепа, не формулират въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, необсъждан от въззивния съд, нито има съображения за наличие на някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/, основания за което не дават и цитираните в изложението решения на ВТАС и ВКС по обективно неидентични казуси, както се посочи и по-горе по първи въпрос.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС.
Съдът не присъжда разноски, тъй като ответникът по касационната жалба не претендира такива, нито има доказателства да са сторени разноски от ответната страна пред настоящата инстанция.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1924/17.10.2016 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, пети състав по в.т.д. № 89/2013 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.