О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 522
София, 26.07.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 22.05.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 822 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „МЕДИКУС АЛФА МЕДИКО –ДЕНТАЛЕН ЦЕНТЪР” ЕООД, гр.П. против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд №308 от 10.11.2017 г., по в. т. д. № 325/2017 г., с което са отхвърлени предявените от касатора, в качеството му на ищец, искове срещу „БОБ- ТОНИ”ООД,гр.А. и „ЕВЕЛИН” ЕООД, [населено място], като съдружници в гражданско дружество „П.- КОМЕРС” за солидарно заплащане на сумите: 614 000 лв., обезщетение за причинени имуществени вреди и 10 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди,в резултат на извършени умишлено или с груба небрежност действия по подаване на молба, като кредитори, за откриване на производство по несъстоятелност, спрямо ищеца, отхвърлена с влязло в сила решение на ПОС по т.д.№ 832/2011 г.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Касаторът поддържа, че при постановяването му въззивният съд, в несъответствие с изискването на процесуалния закон, е разместил възложената на страните доказателствена тежест в процеса и не е зачел въведената с общата норма на чл.45, ал.2 ЗЗД презумпция, изключваща ищецът да е задължен да установява в хода на делото всички елементи от фактическия състав на деликтната отговорност, вкл. вината на кредиторите, причинили увреждането. Тезата му е, че предвидената в чл. 631а ТЗ отговорност произхожда от непозволено увреждане, настъпило от неправомерни действия, поради което установената с общата норма на чл.45, ал.2 ЗЗД презумпция намира съответно приложение, а на доказване в процеса е подлежала конкретната форма на вина на дружествата – ответници. Подробни доводи са наведени и във вр. с твърдяната злоупотреба с процесуални права от страна на дружествата – кредитори, които са аргументирани с обявяване на ГФО на ищеца за 2010 г. по партидата му в ТР и ноторната достъпност на тази информация за всяко трето лице, с оглед установяване финансово –икономическото състояние на длъжника преди подаване на молбата по чл. 625 ТЗ.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с едновременно твърдение за очевидна неправилност по см. на чл.280, ал.2 ГПК /ред. в ДВ бр.86 /17г./ на обжалваното въззивно решение и с наличие на предпоставките по чл. 280,ал.1, т.1 – т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1.”В кои случаи следва да се приеме, че страната е упражнила правото си на предявяване на иск неправомерно ?”; 2. „При предвидената отговорност на кредиторите по чл.613а ТЗ, презюмира ли се вината в една от двете и проявни форми- умисъл или груба небрежност?”; 3.”За отговорността по чл.613а ТЗ от значение ли е субективното отношение на кредитора спрямо отговорността на длъжника, съответно към обективните факти и обстоятелства, от които може да се заключи, че е знаел или е бил длъжен да знае, че конституираният в производството длъжник – търговец не е в състояние на неплатежоспособност?”; 4.”По какъв начин кредиторът би могъл да се убеди преди подаване на молбата по чл.625 ТЗ, че длъжникът- страна по търговска сделка нито е неплатежоспособен, нито е свръхзадължен?”; 5.”Може ли юридическо лице да търпи неимуществени вреди и съответно да получи обезвреда за тях на деликтно основание- чл.45 ЗЗД и чл.52 ЗЗД ?” и 6.”Следва ли, съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд да се произнесе по всички направени с въззивната жалба оплаквания и възражения на жалбоподателя в очертания с въззивната жалба обхват?”
За илюстрация на твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика са цитирани решения на ВКС по чл.290 ГПК/ ред. преди изм. в ДВ бр.86/2017 г./: № 189 от 20.06.2014 г., по гр.д.№ 5193 / 2013 г. на ІV г. о. ; № 177 от 25.12016 г., по гр.д.№ 1263/16 г. на ІІІ г. о. и № 3 от 12. 03. 2012 г., по гр.д.№ 1325/2010 г..
Ответниците по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразяват по основателността на искането за достъп до касация, излагайки подробни съображения за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК. Заявяват и несъгласие с поддържаните основания за касация.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на установения в закона преклузивен срок от легитимирана страна в процеса и срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, с което предявения иск по чл. 631а ТЗ е отхвърлен, решаващият състав на Пловдивския апелативен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, е приел за недоказани елементите от сложния фактически състав на отговорността за обезщетение на вреди, причинени от кредитор, подал молба по чл.625 ТЗ, счетена за неоснователна с влязло в сила съдебно решение. Изложени са съображения, че от значение за специалната деликтна отговорност по чл.631а ТЗ, за разлика от общата отговорност за непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД, е субективното отношение на кредитора към обективните факти и обстоятелства, от които може да се изгради правен извод, че същият е знаел или е бил длъжен да знае, че няма вземане към търговец – ФЛ или ЮЛ, конституиран в производството по несъстоятелност като длъжник и че последният не е в състояние на неплатежоспособност. Съобразявайки характера на тази специфична деликтна отговорност и относимите за същата форми на вина – умисъл и груба небрежност, въззивната инстанция е счела още, че за разлика от въведената с общата разпоредба на чл. 45, ал.2 ЗЗД презумпция, то в разглежданата хипотеза доказателствената тежест е възложена на претендиращия обезщетяване, който следва да установи в процеса както противоправността в действията на кредитора, подал молба за откриване на производство по несъстоятелност и причинените му вреди, така и причинната връзка между настъпването им и виновното поведение на кредитора, което по делото не е изпълнено.
Липсата на неправомерно упражнено право на иск по чл.625 ТЗ от страна на настоящите ответници, като кредитори с неудовлетворено вземане по търговска сделка с длъжник – ищецът, е аргументирана с доказана обективна невъзможност те да са могли да знаят, че финансово- икономическото състояние на последния не сочи на неплатежоспособност или на свръхзадълженост. Съображенията са, че към датата на подаване на молбата по чл.625 ТЗ – 04.11.2011 г. по партидата на „МЕДИКУС АЛФА МЕДИКО –ДЕНТАЛЕН ЦЕНТЪР” ЕООД в Търговския регистър са обявени единствено Годишните финансови отчети на дружеството за 2007 г., за 2008 г. и за 2009 г., в които, както е констатирано и в заключението на изслушаната съдебно – счетоводна експертиза, са отчетени само загуби от търговската му дейност. Годишният финансов отчет на дружеството -длъжник за 2010 г., в който е отчетена реализирана печалба и на който е налице позоваване в исковата молба, е обявен в Търговския регистър едва на 12.12.2011 г., т.е. значително по – късно от определения в чл.38, ал.1, т.1 ЗСч срок и след иницииране на производството по несъстоятелност.
Съобразени решаващите мотиви на въззивния съд налагат да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК, е този, който включен в предмета на конкретния правен спор, трябва да е от значение за постановения краен правен резултат по дело, не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и за законосъобразността и обосноваността на изводите му.
В случая от така формулираните от касатора въпроси, отговарящи на общия критерий за достъп до касация по см. чл.280 ал.1 ГПК са въпрос № 6 – принципно значим за изхода на всяко дело и въпроси № 2 и № 3, които последни са относими към елементите от фактическия състав на чл.631а ТЗ и възложената в разглежданата хипотеза на деликт доказателствена тежест на страните в процеса.
Недоказано по отношение на първия от тях е поддържаното селективно основание по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК.
Видно от съобразителната част на обжалвания съдебен акт решаващият състав на Пловдивския апелативен съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 ГПК и в пределите на въззивната жалба на ответниците по делото, е обсъдил ангажираните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните с оглед изложените в исковата молба факти и обстоятелства, като основание на търсената с предявения деликтен иск защита, като въз основа на извършения анализ е извел и свои собствени фактически и правни изводи. Изложил е и собствени мотиви за неоснователност на предявения иск по чл.631а ТЗ,давайки различно от становището на първостепенния съд, разрешение на въпроса за характера и спецификата на отговорността по чл. 631а ТЗ спрямо общата деликтна отговорност по чл.45 ЗЗД. Според същото, в разглежданата хипотеза не е налице противоправно действие при надлежно упражняване субективното право на иск, респ. подаване на молба по чл. 625 ТЗ, тъй като по своя характер самото то не е противоправно. Единствено когато кредиторът подал молбата за откриване на производство по несъстоятелност спрямо длъжника – търговец е действал с ясното съзнание, че предпоставките на чл. 625 ТЗ отсъстват, действията му могат да се квалифицират като злоупотреба с процесуални права, т.е. явяват се противоправни по см. на чл.631а ТЗ, каквито доказателствата, обаче, по делото отсъстват. Именно поради изложените съображения за неоснователност на предявения иск и даденото тълкуване на чл.631а ТЗ, не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция въпрос № 5, който поставен извън решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт, дори и да е важен правен въпрос, има хипотетичен характер и не е основополагащ по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на въпроси № 2 и № 3,всеки от които има обуславящо значение за решаващите правни изводи на въззивния съд, и обосновава общото основание за достъп до касация, са неосъществени едновременно поддържаните селективни основания по т.1 и по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК.
Първото от тях – предвиденото в чл.280, ал.1, т.1 ГПК,изисква значимият за делото въпрос да е разрешен в задължителната практика на ВКС, вкл. и решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК/ редакция до изм. в ДВ бр.86/17г./, по начин несъответстващ на възприетото от въззивния съд. В конкретния случай основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК наистина е аргументирано чрез посочване на съдебна практика, формирана по реда на чл.290 ГПК, но освен, че същата, съгласно чл. 280, ал.3 ГПК /ДВ бр.86/17г./ към датата на подаване на касационната жалба няма задължителен характер, то доколкото с нея въобще не е дадено разрешение на така формулираните въпроси №№ 2 и 3, то твърдяното противоречие обективно не би могло да възникне.
Тълкувателно решение № 4/29.01.2014 г. на ОСГТК на ВКС, имащо задължителен за съдилищата в страната характер, на което е касаторът се позоваване, е неотносимо към сочения критерий за селекция, тъй като с него са разрешени въпросите за вида отговорност на обществения снабдител- енергийно предприятие при неизпълнение на задължението си за непрекъснато доставяне на ел.енергия и дали се дължи обезщетение за неимуществени вреди при неизпълнение на договорно задължение, какъвто не е нито един от поставените с № 2 и № 3 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Неоснователно е и позоваването на допълнителния критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, който е бланкетно въведен.
Съгласно задължителните разяснения в т. 4 от ТР № 1 /19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС, селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, би било налице тогава, когато конкретната приложима правна норма е неясна, непълна или вътрешно противоречива и се налага изясняване на съдържанието и чрез тълкуване, респ. по приложението и липсва съдебна практика /задължителна и незадължителна/, или когато тази практика, макар и непротиворечива, е неправилна и следва да бъде изоставена, или правилна, но формирана при други обществено – икономически отношения и законодателство, тя се нуждае от осъвременяване. Тези изисквания в настоящия случай не са осъществени. Освен, че разпоредбата на чл.631а ТЗ е ясна и не поражда трудности при тълкуването и прилагането й от съдилищата, то е налице и създадена непротиворечива съдебна практика. Същата е в смисъл, че за разлика от деликтната отговорност, регламентирана с общата норма на чл.45 ЗЗД, при която вината се предполага до доказване на противното, в хипотезата на специфичната деликтна отговорност в тежест на ищеца е да докаже всички елементи от фактическия и състав на чл.631а ТЗ. Т.е. да установи и конкретната форма на вина в действията на ответника,респ. действията и решенията на управителните органи на кредитор ЮЛ, към които самото упражняване правото на иск, респ. подаване на молба по чл.625 ТЗ е неотносимо, освен ако кредиторът е действал с ясното съзнание, че предпоставките за откриване на производство по несъстоятелност отсъстват и тези му действия, квалифицирани като злоупотреба с процесуални права са противоправни. С тази съдебна практика въззивният съд се е съобразил изцяло, обсъждайки обективната възможност ответниците по делото да са могли или да са били длъжни да знаят финансово икономическото състояние на ищцовото търговско дружество към датата на подаване молбата по чл.625 ТЗ.
Въпроси №№ 1 и 4 са фактологически обусловени. Разрешаването им е въз основа на преценката на конкретните факти, осъществени за всеки отделен случай на предявен иск по чл.613а ТЗ, поради което нямат еднозначен отговор, който би довел до различен краен правен резултат, какъвто се цели с поставянето им. Отделно е, че същността си те са израз на поддържаното от касатора оплакване за необоснованост и процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, които пороци, дори и евентуално основателни, са относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Според формираната практика на ВКС по приложението на чл.280, ал.2 ГПК, която настоящият съдебен състав споделя, „очевидно неправилно” е онова съдебното решение, страдащо от особено тежък порок , който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилността на акта.
Следователно такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Във всички останали случаи неправилността на въззивното решение, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материалния закон, от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване само по реда и при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Ответниците по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК са претендирали общо деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК им се следват, но само, ако е доказано реалното им извършване, а такива доказателства липсват по делото.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд №308 от 10.11.2017 г., по в. т. д. № 325/2017 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: