О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 522
[населено място], 06.07.2015г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на пети март през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №1845 /2014 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] за отмяна на решение № 265 от 14.02.2014г., постановено по гр.дело №1494/2013г. на Софийския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 85 от 4.01.2013г., постановено по гр.д. № 2042/2011г. на Софийски градски съд. В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] не взема становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
Касаторът формулира два процесуално-правни въпроса: 1. редовно ли е връчването на нотариална покана на търговец юридическо лице по смисъла на чл.50, ал.4 ГПК, ако същата е връчена на лице от съседен офис, което се е съгласило да я получи? и 2. Приложима ли е разпоредбата на чл.46, ал.2 ГПК при връчване на нотариална покана на търговец –ЮЛ във връзка с чл.50, ал.4 ГПК относно понятието друго лице, което се е съгласило да я получи?. По първия въпрос се поддържа допълнителния критерий по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, а по втория – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите са поставени във връзка с възражение на ответника, че договорът за франчайз е развален с връчването на нотариална покана на ищеца на 2.09.2010г. САС е потвърдил изводите на първоинстанционния съд, че договорът за франзайз от 8.04.2010г. не е развалян с нотариална покана, защото не е доказано волеизявлението на ответника да е достигнало до ищеца. Нотариалната покана е връчена в нарушение на чл.46, ал.2 ГПК във връзка с чл.50 от ЗННД, на лице което не живее на адреса и не е работник или служител на адресата, установено от отразеното върху поканата и разпита на св. Д. И.. След като връчителят не е намерил достъп до канцеларията и лице по смисъла на чл.46, ал.2 ГПК, което е съгласно да получи поканата, е следвало да приложи разпоредбата на чл. 50, ал.4 ГПК, като залепи съобщение по чл.47, ал.1 ГПК за да е налице редовно връчване.
Формулираните от касатора процесуални въпроси са във връзка с мотивите на въззивния съд относно редовното връчване на нотариалната покана на ищеца, но доколкото изходът на делото е предпоставен на самостоятелно основание от разрешаването на правен въпрос, по който не е посочен от жалбоподателя въпрос, то отговорът на формулираните от него въпроси не би обусловил различен резултат по спора между страните, поради което липсва общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК да допускане на въззивното решение до касация. Съдът е изложил и допълнително съображения, след преценка на съдържанието на кредитното известие и разнопосочните твърдение на ответника в отговора и допълнителния отговор на исковата молба за различно основание за издаване на кредитното известие, от което е изведен извод, че по несъмненен начин не е доказано, че ищецът е узнал за нотариалната покана и че договорът е развален от ответника – касатор.
Непосочаването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросите: Какво е правното значение на изявлението на страните по договор за франчайз направено към момента на сключването на договора, че франчайзодателят разполага с правото върху търговската марка за продажба на стоки под това име, при спор между същите страни за наличие на това право по време на действие на договора и във връзка с изпълнение на задълженията на франчайзодателя, свързани именно с това право? Следва ли е франчайзодателят да доказва при спор за правата върху марката на осн. чл.154 ГПК, че разполага с тези права в по-късен момент по време на действие на договора? При недоказано възражение на ответника –франчайзополучател, че франчайзодателят не притежава права да продава стока с търговска марка, предмет на договора, т.е. при недоказване на насрещен отрицателен факт по реда на насрещното доказване, доказан ли е твърдяния от франчайзодателя положителен факт, че притежава права върху търговската марка за продажба на стоки? Какво е доказателственото значение на частен писмен документ / писмо – кореспонденция/ представен от ищеца по реда на пълното и главно доказване и такъв представен от ответника по насрещното възражение – насрещно доказване? Въпросите са поставени при допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, аргументиран с особеностите на договора за франчайз, който не е нормативно уреден в ЗЗД и ТЗ, а единствената му характеристика се съдържа в чл.10 от ДР на ЗКПО.
Въззивният съд е счел за недоказано твърдението на жалбоподателя, че правата върху търговската марка, предмет на договора от 8.04.2010г. се притежават от трето лице. С оглед на изложените от страните изявление в договора към датата на подписването му, съдът е приел, че към датата на сключване на договора франчайзодателят притежава и има право да преотстъпва ползването на търговската марка „DENIL”. Представеното с отговора на исковата молба от ответника писмо, с което едно трето на процеса лице А. И. твърди, че цената на предоставената на ответника стока се дължи на дружеството „Д. СЗ” представлява частен диспозитивен документ, който няма материална доказателствена сила, обвързваща съда и страните. По делото не са представени други доказателства, във връзка с твърденията в писмото.
Въпросите се отнасят до разпределение на доказателствената тежест при твърдение за настъпили нови факти и обстоятелства по време на изпълнение на договора, относно притежаване на правото върху марката „DENIL”. По приложение на чл.154 ГПК има създадена задължителна съдебна практика, поради което касаторът не обосновава допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК/ решение № 235 от 15.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 673/2009 г., I г. о., ГК, решение № 222 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 982/2010 г., I г. о., ГК и др./ Възприетият в ГПК, съдебната практика и правната теория принцип е, че всяка страна носи доказателствена тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици. Дефиницията на „франчайз“ е дадена § 1, т. 10 от ДР ЗКПО и с оглед на характера му на смесен, двустранен и възмезден договор, към него са приложими нормите уреждащи лицензионния договор и специалните правила на ЗМГО. Съгласно чл.10 от ЗМГО правото върху марката се придобива, чрез регистрация, а прехвърлянето на марката се вписва в Държавния регистър по искане на една от страните, към което се прилага документ за прехвърляне. На новия притежател се издава удостоверение./ чл.21 от ЗМГО/, от което следва, че при така уредения регистрационен режим, доказването на притежателя върху марката се извършва чрез издаден от Патентното ведомство документ.
Последният въпрос: Ако в договора за франчайз за продажба на стоки по дадена търговска марка франчайзодателят се е задължил да предостави ноу-хау, но последното не е конкретизирано в самия договор, по какви критерии и как се преценява обема на това задължение? Въпросът не е обуславящ изхода на спора за задължението за заплащане на такса по чл.23 от договора, доколкото освен с ноу-хау франзчайзодателя се е задължил и за други услуги към ответника. Съдът е приел, че съдържанието на специфичното знание, необходимо за постигане на определен резултат –ноу-хау не е определено изрично в договора, поради което съдът приема, че с предаването на софтуера и обучение за ползване на същия, с проведеното обучение на персонала и управителя на магазина, са изпълнени задълженията на франзайзодателя. В случая въпросът се отнася до тълкуване на клаузи на договора, а въпрос по чл.20 ЗЗД за критериите прилагане при тълкуване на договорите не е формулиран от касатора. След като въпросът не е от значение за изхода на делото, достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, съдът не разглежда сочения допълнителен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №265/14.02.2014г., постановено по в.т.дело № 1494 /2013 г. Софийския апелативен съд, търговско отделение, шести състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: