О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 522
гр. София, 09.08.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на петнадесети юни през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 171 по описа за 2010г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Б” Е. , гр. С. ч. процесуалния му представител адв. Б срещу решение № 1223/01.10.2009г. по гр. д. № 2212/2008г. на Софийски апелативен съд, ГК, 5 състав, с което е оставено в сила разпореждане от 28.07.2008г. по т. дело № 1225/2008г. на Софийски градски съд, VI ТО, 10 състав. С оставеното в сила разпореждане е допуснато изпълнението на територията на Република България на определение на Областен съд на Леобен, Република А. от 07.01.2005г., определение на Върховен съд Грац, Република А. от 01.03.2005г., решение на Върховен областен съд на Грац, Република А. от 26.09.2006г. и решение на Областен съд на Леобен, Република А. от 28.03.2006г., които актове са неразделна част от разпореждането, и „Б” Е. , гр. С. е осъдено да заплати на „С. М. едн Кънстракшън М. Х. ” ГмбХ & Ко КГ, гр. Л., Република А. сумата 400 лв. – разноски.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и писменото изложение към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона както и за развитието на правото: 1/ за предмета на производството по чл. 621 и сл. ГПК – дали определенията, постановени по молба за обезпечаване на иск пред чужд съд, попадат в обхвата на термина „друг акт” по смисъла на чл. 623 ГПК и Регламент № 44/2001г. на ЕО; въпросът за понятието „заинтересована страна” и „правен интерес” по смисъла на чл. 622, ал. 1 ГПК; 2/ за допустимостта на уточнение на петитума, направено за първи път пред въззивната инстанция; 3/ за характера на акта за разноските – дали представлява част от съдебното решение или има качеството на определение.
Ответникът „С. М. едн Кънстракшън М. Х. ” ГмбХ & Ко КГ, гр. Л., Република А. оспорва касационната жалба и прави възражение, че не са налице инвокираните основания за допускане на касационно обжалване на решението на САС по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Излага доводи, че понятието „заинтересована страна” се употребява в Регламент № 44/2001г., поради което следва да се тълкува единствено от Съда на ЕС; разпоредбите на чл. 621 и чл. 622 ГПК са неприложими в производството по допускане на изпълнението на съдебните актове, по тях не е налице произнасяне нито от СГС, нито от САС; не е необходимо тълкуване на разпоредбата на чл. 623 ГПК и термините „съдебно решение или друг акт, постановен в друга държава – членка на ЕС”, тъй като приложение намира чл. 32 Регламент № 44/2001г., в която правна норма се съдържа легална дефиниция на „съдебно решение” и са налице редица решения на Съда на ЕС относно предметния обхват на Регламент № 44/2001г. в частта относно допускане на изпълнението на съдебни актове. Ответникът поддържа становище, че не е уточнявал или изменял иска си пред въззивния съд, нито САС се е произнасял по такова именение. По отношение на последния, поставен от касатора въпрос, ответникът прави възражение, че въззивната инстанция не се е произнасяла по него.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въззивният съд е приел, че са налице условията за допускане на изпълнение в частта за разноските на територията на Република България на четирите съдебни акта – предмет на молбата: определение на Областен съд на Леобен, Република А. от 07.01.2005г., определение на Върховен съд Грац, Република А. от 01.03.2005г., решение на Областен съд на Леобен, Република А. от 28.03.2006г. и решение на Върховен областен съд на Грац, Република А. от 26.09.2006г. Решаващият съдебен състав е възприел констатациите на Софийски градски съд, че са представени преписи от съдебните актове, заверени от постановилите ги съдилища, удостоверения на съдилищата за влизане в сила на съдебните актове и преводи на български език. Констатирал е промяната на наименованието на кредитора – молител от „Ф” ГмбХ & Ко КГ на „С. М. едн Кънстракшън М. Х. ” ГмбХ & Ко КГ и вписването на новото наименование във фирмения регистър на 13.02.2007г., т. е. след постановяване на съдебните актове, чието изпълнение се иска да бъде допуснато. По отношение релевираните от ответника по молбата /касатор в настоящото производство/ възражения Софийски апелативен съд е приел, че ответникът „Б” Е. е участвал в производствата пред австрийските съдилища, инициирани от него, и не е противопоставил правопогасяващи възражения, както и че обект на екзекватура могат да бъдат не само съдебни решения, но и други актове, постановени в държава – членка на ЕС.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Предвид доводите и изложенията в касационната жалба и въззивното решение посочените от касатора процесуалноправни въпроси са релевантни, тъй като от тях зависи изходът на делото.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не доказва, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
Въпросът за предмета на производството по чл. 621 и сл. ГПК, отнесен към настоящия случай, предполага изясняване на въпроса дали решенията на съд на държава – членка на ЕС, постановени в исково производство, и определенията, постановени по молба за обезпечаване на иск пред чужд съд, попадат в обхвата на термина „съдебно решение” по смисъла на чл. 32 Регламент /ЕО/ № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела /„Б”/, в сила от 01.03.2002г. Използваният в чл. 623 ГПК термин „съдебно решение или друг акт, постановен в друга държава – членка на ЕС” следва да се тълкува в смисъла на „съдебно решение” по чл. 32 Регламент /ЕО/ № 44/2001 и съгласно тълкуването, дадено от Съда на ЕС, тъй като предпоставките и условията за допускане на изпълнение на съдебно решение на друга държава – членка са уредени в посочения регламент, който има директно приложение в страната на основание чл. 288, ал. 2 ДФЕС /преди чл. 249, ал.2 от ДЕО/, а съгласно чл. 40 от него само процедурата се урежда от законодателството на държавата – членка, в която се иска изпълнението. Практиката на Съда на ЕС /преди Съда на ЕО/, създадена по тълкуване на нормите на правото на ЕС, е задължителна за националните съдилища на основание чл. 633 ГПК и чл. 267 ДФЕС /преди чл. 234 ДЕО/.
Поради разликата в правните системи на различните държави – членки на ЕС и многообразието на съдебните актове, в разпоредбата на чл. 32 Регламент /ЕО/ № 44/2001 за целите на Регламента терминът „съдебно решение” е дифиниран по следния начин: „всяко съдебно решение, постановено от съд или правораздавателен орган на държава – членка, както и да се нарича съдебното решение, включително декрет, разпореждане, решение или заповед за изпълнение, както и определянето на разноските от служител на съда”. По същия начин е определен този термин и в чл. 25 от Брюкселската конвенция от 27.09.1968г. относно подведомствеността и изпълнението на съдебните решения в областта на гражданското и търговското право, чл. 25. Доколкото Регламент /ЕО/ № 44/2001 заменя занапред в отношенията между държавите – членки Брюкселската конвенция, направеното от съда тълкуване на разпоредбите на конвенцията се прилага и за разпоредбите на Регламент /ЕО/ № 44/2001, когато правните норми могат да се квалифицират като еквивалентни. В този смисъл е решение от 23.04.2009г. по дело С-167/2008г. на СЕС, Draka NK Cables Ltd и др. срещу Omnipol Ltd. Поради еднаквостта на формулировките за „съдебно решение” в чл. 25 от Брюкселската конвенция и чл. 32 от Регламент /ЕО/ 44/2001, приложение намират решение от 06.03.1980г. по дело 120/79, Louise de Cavel срещу Jacques de Cavel, решение от 21.05.1980г. по дело 125/79, Bernard Denilauler срещу SNC Couchet Fr?res, решение от 13.07.1995г. по дело C-474/93, Hengst Import BV срещу Anna Maria Campese /§ 14/, решение от 14.10.2004г. по дело C-39/02, M?rsk Olie & Gas A/S срещу Firma M. de Haan en W. de Boer /§ 50/. Съгласно практиката на Съда на ЕС конвенцията, съответно регламентът е приложим и по отношение на актовете, с което са наложени обезпечителни мерки в състезателен процес, когато е предоставено право на защита на всяка от страните. Дори процесът първоначално да е едностранен, след като впоследствие на страната е предоставена възможност за защита, съдебният акт попада в обхвата на чл. 32 Регламент /ЕО/ 44/2001, респективно преди в чл. 25 от Брюкселската конвенция. Постановеното по молба за обезпечение на предявен иск определение има характер на съдебно решение по смисъла на чл. 32 Регламент /ЕО/ 44/2001г., включително и в частта за разноските, и подлежи на признаване и допускане на изпълнение, когато е предоставена възможност за изслушване на двете страни в държавата по произход. Определение на Върховен съд Грац, Република А. от 01.03.2005г. е постановено по повод касационна жалба на „Б” Е. срещу определение на Областен съд на Леобен, Република А. от 07.01.2005г., а решение на Върховен областен съд на Грац, Република А. от 26.09.2006г. – по повод въззивна жалба на „Б” Е. срещу решение на Областен съд на Леобен, Република А. от 28.03.2006г. Следователно касаторът е имал възможност да изрази становището си и реализира защитата си пред съдилищата в държавата по произход, поради което посочените съдебни актове са от категорията на визираните в чл. 32 Регламент /ЕО/ 44/2001г. „съдебни решения” и в този смисъл попадат в обхвата на термина „друг акт” съгласно чл. 623 ГПК.
Въпросът за понятията „заинтересувана страна” и „правен интерес” по смисъла на чл. 622, ал. 1 ГПК не е релевантен по делото, тъй като производството пред Софийски градски съд е образувано по повод молба за допускане на изпълнение на съдебни актове на австрийски съдилища на основание чл. 623 ГПК във връзка с чл. 38 и сл. Регламент /ЕО/ 44/2001. Вероятно касаторът е имал предвид понятието „заинтересувана страна” по смисъла на чл. 38 Регламент /ЕО/ 44/2001. Посочената правна норма е еквивалентна на разпоредбата на чл. 31 от Брюкселската конвенция, поради което приложение намира решение от 30.11.1976г. по дело С-42/76 на СЕО, Jozef de Wolf Harry Cox BV. Съгласно практиката на Съда на ЕС страната, в чиято полза е постановено позитивно решение, което подлежи на изпълнение в друга държава – членка, може да подаде молба за изпълнение срещу другата страна пред съответната юрисдикция в другата държава – членка. В настоящия случай „Б” Е. е страна по всички съдебни производства, по които са постановени решенията и определенията – предмет на молбата за допускане на изпълнение, поради което е заинтересувана страна по смисъла на чл. 38 Регламент /ЕО/ 44/2001.
Поради наличието на съдебна практика на СЕС по горепосочените въпроси, която е задължителна за националните съдилища на различните държави – членки на ЕС, включително и за българските съдилища, и с която практически при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил, не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпросът за допустимостта на уточнение на петитума, направено за първи път пред въззивната инстанция, не е релевантен по делото, тъй като молителят – въззиваем в производството пред САС не е правил уточнение или изменение на петитума на подадената от него молба във въззивното производство.
Предвид изложените съображения, се налага изводът, че въззивното решение – предмет на касационната жалба не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника за касационното производство не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1223/01.10.2009г. по гр. д. № 2212/2008г. на Софийски апелативен съд, ГК, 5 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: