О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 523
гр.София, 22.04.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седемнадесети април две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2538/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалби на К. И. М. и М. И. М., с които се претендира допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 209 от 30.11.2012 г. по гр.д.№ 425/ 2012 г. С него е частично е отменено и частично е потвърдено решение на Варненски окръжен съд по гр.д.№ 265/ 2012 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателите против [фирма] искове за заплащане на сумата 25 500 лв на всеки един от тях (частични искове от вземане в общ размер 150 000 лв, съставляващо обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на А. М. И.).
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят М. повдига два материалноправни въпроса, които ВКС уточнява при условията на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. Първият въпрос се отнася до това, погасява ли се правото на наследниците на починало при деликт лице да претендират обезщетение за неимуществени вреди от деликвента, ако деликтът е и трудова злополука и работодателят на починалия е платил на наследниците определено по съдебен ред обезщетение за неимуществени вреди. Вторият въпрос касае платеното застрахователно обезщетение по договор за застраховка срещу трудова злополука и дали това плащане съставлява пречка от лицата, отговарящи за непозволено увреждане, да се претендира обезщетение за вредите в пълния им размер.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката М. повдига материалноправния въпрос (също уточнен от ВКС) един й същ ли е кръга на лицата, които имат право на обезщетение за имуществени вреди и тези, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на пострадал от деликт.
И двамата жалбоподатели поддържат, че поставените от тях въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и на това основание молят обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол.
Ответникът по касация [фирма] оспорва жалбите и поддържа, че не е изложена ясна и точна формулировка на въпросите, по които се претендира допускане на обжалването. Поддържа също, че не съществува практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи.
Съдът намира жалбите за допустими, обаче исканията на ищците за допускане на касационно обжалване се явяват неоснователни.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че ищецът М. М. е баща на А. М., който е починал в резултат на трудова злополука. К. М. е съпруга на М. М., но няма роднински връзки с А. М.. Живели са в едно домакинство, но между К. М. и А. М. не са се установили такива отношения, каквито съществуват между майка и дете. През май 2008 г. А. М. починал при трудова злополука, като с влязла в сила присъда за причиняване на смъртта му бил осъден П. Г. П. – назначен от [фирма] за технически ръководител на строителния обект, където злополуката настъпила. Към момента на злополуката пострадалият не бил работник на [фирма], той бил в трудови правоотношения с [фирма] – Р., към което дружество ищците в настоящето производство К. и М. М. предявили претенции за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на А. М.. С влязло в сила решение претенцията на К. М. е отхвърлена, а на М. М. е уважена до размер 15 000 лв, които са заплатени с лихвите за забава. Освен това М. М. е получил и сумата 7 820 лв, платена от застраховател по договор за застраховка „трудова злополука”. При тези факти е изведено, че обезщетението за неимуществени вреди, получено от М. М. на основание чл.200 КТ, погасява вземането му и обезщетение за същите вреди не може да се претендира от деликвента. По отношение на К. М. е посочено, че след като отношенията между нея и починалия не са били като между родител и дете, тя няма право да претендира обезщетение за неимуществени вреди от деликта.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от касаторите правни въпроси обуславят въззивното решение, но никой от тях не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.
По въпроса погасява ли се правото на наследниците на починало при деликт лице да претендират обезщетение за неимуществени вреди от деликвента, ако са получили такова обезщетение от работодателя на починалия, въззивното решение не противоречи на соченото от касатора ТР № 2/ 06.06.2011 г. на Общо събрание на Търговска колегия на ВКС. Последното касае допустимостта на иск на пострадал при пътнотранспортно произшествие срещу застрахователя тогава, когато с влязло в сила съдебно решение за обезщетяване на същите вреди е осъден прекия причинител. Последният обаче не е изпълнил задължението и в тази хипотеза ОСТК приема, че искът срещу застрахователя е допустим. В случая фактите са други, тъй като присъденото в тежест на работодателя обезщетение по чл.200 КТ е платено на правоимащия. В този случай, съгласно установената практика (виж Решение № 230/ 12.07.2011 г. по гр.д.№ 1907/ 2009 г., ІV г.о. на ВКС), не може изпълнението на същото задължение да се претендира от прекия причинител на вредите. Тази практика е обвързваща и е съобразена от въззивния съд.
Въпросът платеното застрахователно обезщетение по договор за застраховка срещу трудова злополука приспада ли се от дължимото обезщетение за вреди, причинени при злополуката, също не се решава противоречиво от съдилищата. Посоченото от касатора решение на ВС, ІV г.о. по гр.д.№ 6255/ 1957 г., касае хипотеза, в която застрахователят е платил обезщетение за част, но не за целите вреди. Разрешението, че в този случай пострадалият може да претендира разликата от прекия причинител, е оправдано, но няма общо с настоящия случай, при който тази разлика вече е платена на пострадалия от работодателя, явяващ се друго отговорно за същите вреди лице. Обжалваното решение е съобразено с установената практика, според която застрахователното обезщетение за претърпени неимуществени вреди, платено по договор, сключен от работодателя в полза на работника, погасява в съответната част задължението на останалите отговорни за обезщетяване на тези вреди лица.
Не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и въпросът един й същ ли е кръга на лицата, които имат право на обезщетение за имуществени вреди и тези, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, при смърт на пострадал от деликт. Според жалбоподателката ППВС № 5/ 1969 г. на ВСРБ, на което се е позовал въззивният съд, ограничава кръга на правоимащите при смърт да претендират обезщетение за свои вреди само до имуществените такива. Постановлението обаче не прави такава разлика, то ограничава кръга на лицата, имащи право на обезщетение именно за неимуществените вреди, като в този смисъл допълва ППВС № 4/ 1961 г. Въззивното решение е съобразено със задължителното тълкуване, дадено в посочените актове, а не му противоречи.
По изложените съображения и по двете жалби не са налице основанията, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, поради което Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 209 от 30.11.2012 г. по гр.д.№ 425/ 2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: