5
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 276/2012 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 523
гр.София, 24.07.2013 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на четвърти декември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 276/2012 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалните му представители адвокатите Ал.К. и Хр.П. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд № 871/27.05.2011 год., постановено по т.дело № 3214/2009 год. С това решение след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд, І ГО, 7 състав № 3950/07.08.2009 год. по гр.дело № 3458/2007 год. в осъдителната му част апелативният съд е отхвърлил предявеният от ищеца-касатор срещу [фирма], [населено място] иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за възстановяване на сумата 10 983,93 лева, представляваща левовата равностойност на заплатен от наемателя депозит в размер на три месечни наемни вноски по развален наемен договор от 29.06.2006 год., както и обективно съединения иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 21 967,86 лева-левовата равностойност на дължимата неустойка за забава по чл.33, ал.1 от същия договор.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото и тълкувал клаузите на сключения между страните наемен договор, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорите правоотношения, навеждат се доводи, че при безспорно установена фактическа обстановка в нарушение на чл.68 ЗЗД въззивният съд е приел, че ищецът-наемател се явява неизправна страна по договора, предавайки със закъснение работните проекти за извършвания ремонт без да съобрази, че в случая се касае за предаване на книжа – т.е. непарично задължение, което е търсимо и инициатива на изпълнението му следва да носи ответника-наемодател.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 2 и 3 ГПК. Поддържа, че съдът се е произнесъл по редица процесуални въпроси, които обобщени се свеждат до тълкуване на договорените клаузи, преценката на събраните по делото доказателства и отразяването й в мотивите на решението. Поставеният материалноправен въпрос е свързан с приложението на чл.68, б.”б” ЗЗД към настоящото дело с оглед естеството на задължението за предаване на проектите и документите необходими за извършване на ремонта на процесния нает имот, което задължение според касатора е търсимо, а не носимо и отговорност за изпълнението му следва да носи наемодателя, а не наемателя по договора. Позовава се на приложените към жалбата решения по административни дела, постановени от Върховния административен съд; решения на различни състави на ВС и ВКС, постановени при действието на отменения ГПК, както и на практиката на Европейския съд по правата на човека/ЕСПЧ/, която според чл.46 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/ има задължителна сила за договарящите държави.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] чрез процесуалния му представител адвокат А. Д. от САК изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни. Претендира заплащане на направените съдебни разноски за касационното производство в размер на сумата 1 000 лева, представляваща изплатеното адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие от 19.03.2012 год.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, за да отмени първоинстанционното решение в осъдителната му част и да отхвърли предявеният иск по чл.55, ал.1, пр.трето ЗЗД за възстановяване на платения депозит в размер на три наемни вноски въззивният съд е приел, че за ищеца-наемател не е възникнало правото да развали едностранно сключения с ответника наемен договор. Анализирайки в цялост събрания по делото доказателствен материал съдът е направил решаващия извод, че самият ищец се явява неизправна страна по този договор, тъй като неспазването на предвидения в чл.13, ал.1, б.”в” от договора срок да предостави на наемодателя необходимите работни проекти за извършвания ремонт в наетия имот е довело до силата на чл.14, ал.1 от договора до прехвърляне на разходите и ангажимента по процедурата за узаконяването им от наемодателя към наемателя. Тълкувайки съдържанието на договорните клаузи по правилата на чл.20 ЗЗД в тяхната връзка с оглед смисъла, произтичащ от целия договор и преценявайки поредността при изпълнението на предвидените в него задължения, съдът е достигнал до извода, че с допуснатата забава от страна на ищеца рискът преминава върху него и освобождава ответника от последиците относно удължаване срока за извършения ремонт на наетите помещения, в който смисъл е и разпоредбата на чл.96 ЗЗД. В тази връзка като неизправна страна по договора наемателят няма право да претендира от наемодателя и заплащането на предвидената в чл.33, ал.1 от същия мораторна неустойка, което е основание за отхвърляне на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД.
С оглед на изложеното, поставените от касатора процесуални въпроси относно задължението на съда при постановяване на решението да обсъди всички доказателства и факти, които са от значение за изхода на спора е релевантен по делото. По отношение на този въпрос, обаче, не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Безспорна и трайноустановена е съдебната практика на ВКС, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест правнорелевантни факти като обсъди всички доказателства и доводите на страните. В случая въззивният съд е решил делото като е приложил разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, обсъдил е многобройните писмени и гласни доказателства, както и доводите и възраженията на страните, в резултат на което е достигнал до извода за неоснователност на предявените искове. С посочените действия съдът е процедирал правилно в съответствие с процесуалния закон и трайната съдебна практика. Суверенно право на решаващия съд е да кредитира или не дадено доказателство. Що се отнася до извършената преценка на фактическия и доказателствен материал по делото и направените изводи, същите са относими единствено към конкретния спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват касационни основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Що се отнася до приложените към касационната жалба съдебни актове на ВКС и ВС, същите не обосновават основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като са постановени по конкретни дела при различна фактическа обстановка. Представените две решения на ВАС не представляват задължителна съдебна практика съгласно т.2 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Такава представлява само тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, тълкувателни решения на ОСГК на ВС при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ/обн. в ДВ, бр.59/1994 год./, тълкувателни решения на ОС на гражданска и търговска колегии на ВКС или решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Представеното решение от 10.08.2006 год. на Европейския съд по правата на човека по делото „Я. срещу България” също е неотносимо, а Конвенцията за защита правата на човека, на която се позовава касатора в жалбата си, в случая е неприложима, тъй като нормите й регламентират защита на основни човешки права и свободи, касаещи физически лица, а страни по делото са търговски дружества.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.68, букви „б” и „в” ГПК е ирелевантен за изхода на делото и по него липсва произнасяне от страна на съда в обжалваното решение. Това е така, защото спорът въобще не е свързан с местоизпълнението на договорните задължения по наемния договор, а със спазването на договорените срокове и поредността при изпълнението на поетите конкретни задължения от всяка една от страните във връзка с извършения ремонт, залегнали в клаузите на договора, както и прехвърлянето на отговорността и риска в случаите на забава. Съгласно т.1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуален въпрос от значение за изхода на конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Тъй като в случая поставеният материалноправен въпрос е без значение за крайния изход на делото не следва да бъдат обсъждани наведените доводи за наличие на основания по чл.280, ал.1 ГПК.
При този изход на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените и поискани от него съдебни разноски в касационното производство в размер на сумата 1 000 лева-заплатеното адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 871/27.05.2011 год., постановено по т.дело № 3214/2009 год.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 1 000/хиляда/лева съдебни разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: