4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 523
гр. С.,06,07,2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на пети март през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 2428 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 34 от 10.02.2014г. по в.т.д. № 278 / 2013г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 45 / 27.05.2013г. по т.д. № 53/2012г. на Окръжен съд – Ловеч, с което за отхвърлени предявените от касатора срещу [фирма] положителни установителни искове по реда на чл.694 ТЗ.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по жалбата, [фирма], не представя отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че не съществуват вземанията към ответника, предмет на установителните искове по чл.694 ТЗ, тъй като не се доказва съществуването им към момента на процесните цесии, по които ищецът твърди, че е последен по ред цесионер. Спрямо вземането от 1 400 000 евро, предмет на цесия от 09.08.2011г., е прието, че въз основа на двете дебитни авиза, с оглед приложението на разпоредбата на чл.305 ТЗ не се доказва цедентът – купувач по договор за доставка на електромотори, по които ответникът е продавач, да е привел авансово посочената сума, съответно да е надлежно едностранно преустановено действието на договора за доставка. Не се доказва и вземането, предмет на цесията, да е частично обезпечено, тъй като няма вписване на цесията съобразно изискването на чл.171 ЗЗД. По отношение на четирите договора за цесия от 29.12.2010г. за прехвърляне на вземания към ответника в полза на [фирма] по договори за заем и доставка на материали също са изложени съображения за недоказване съществуване на тези вземания към момента на цедирането, като в цесиите не само липсва конкретизация на договорите, но няма данни заемите да са предоставени, съответно да са доставени стоките, включително въз основа на учредената в полза на цесионера от длъжника договорна ипотека през 2011г. Посочено е, че в договорът от 17.08.2009г., с който [фирма] се задължава да предостави заем на ответника и нотариалният акт за учредяване на ипотека не доказват предоставянето на заемната сума, поради което, предвид реалния характер на договора, същият не се счита сключен. С оглед на това и с последващите цесии от 09.08.2011г. и 15.08.2011г. не се установява прехвърляне на горните вземания, доколкото липсват доказателства за съществуването им. Въззивната инстанция се е позовала на разпоредбата на чл.305 ТЗ и по отношение на цесиите от 02.11.2012г. и 29.12.2010г. на вземания по договори за заем, тъй като не се установява цедентът, [фирма] да е сключел договори за заем с ответника, предвид липсата на доказателства за предоставяне на сумата – в подписаните договори не есе съдържа разписка за представяне на сумата, а от платежните нареждания не се установява заверяване на сметката на ответника, като освен това в едното платежно нареждане е в полза на трето лице, а не на ответника. Не е споделен доводът на касатора, че с разпоредбата на чл.114 ЗППЦК са регламентирани специфични случаи на висяща недействителност на съответните сделки спрямо третите лица. Според решаващия състав, в различните хипотези на чл.114 ЗППЦК се цели защита на аксционерите срещу източване на активи на публичното дружество, но законодателят изрично е посочил, че сделките, извършени в нарушение на изискванията на ал.1-ал.9 на чл.114 ЗППЦК са нищожни.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по значимите за изхода на делото въпроси, които са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК/, както следва: „/1/ При представено дебитно известие, респ. преводно нареждане, заверено от банкова институция и неоспорено от ответника, следва ли да се приеме, че плащането е завършено по реда на чл.305 ТЗ?; /2/ При липса на депозиран отговор на исковата молба от страна на ответника и неявяване в проведените открити по делото съдебни заседания и при липса на оспорване на дебитните авиза и платежни нареждания по смисъла и в сроковете по чл.193 ГПК, следва ли да се приеме, че ответникът не е оспорил факта за получаване на паричните суми по тях?; /3/ При липса на направен довод от страната, може ли съдът служебно да се произнася по нищожността на договора, от който произтича спорното правоотношение? При липса на направен в хода на производството довод за нищожност, следва ли страната, която черпи права от договора да провежда доказване относно неговата действителност?; Отговор на същите въпроси в светлината на чл.114 ЗППЦК.; /4/ Следва ли решаващият съдебен състав да посочи конкретната хипотеза от разпоредбата на чл.114 ЗППЦК, въз основа на която приема, че сделките са недействителни, както и да изложи мотиви в тази насока?; /5/ Следва ли при допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, поради което делото е оставено неизяснено от фактическа страна и е налице необоснованост на фактическите изводи на първата инстанция, въззивната инстанция да събере служебно доказателства, които са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма?”.
Вторият въпрос не покрива общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация. Обстоятелството, че ответникът не е взел становище по един факт не се приравнява на признанието му, като дори такова да е налице, същото не обвързва съда и се преценя съобразно с всички обстоятелства по делото. Трети и четвърти въпрос също не предпоставят допускането на касационния контрол, тъй като приложението на чл.114 ЗППЦК е само допълнителен аргумент, изложен от въззивния съд във връзка с неоснователността на претенцията, като разглеждането им само по себе си не би променило изхода на спора, тъй като основният довод на решаващия състав се състои в несъществуване на вземанията към момента на цедирането им, изведено извън плоскостта на нищожността по чл.114 ЗППЦК на сделките. Петият въпрос също не осъществява основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като отговорът му е предпоставен от възприемане на тезата на касатора, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, довело до необоснованост на фактическите изводи, в противовес на приетото от въззивната инстанция за надлежен и пълен доклад и правилно приложение на разпоредбата на чл.161 ГПК. Предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационния контрол на съдебния акт, поради което не следва да се обсъждат релевираните от жалбоподателя допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК във връзка с въпроси №2-№5.
Въпреки, че по отношение на първия въпрос относно приложението на чл.305 ГПК е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на него липсва релевирания от касатора допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираната от самия жалбоподател съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК е прието, че платежното нареждане ще удостоверява извършено плащане в съответствие чл.305 ТЗ, със заверяване на сметката на кредитора със същата сума. Въззивното решение е съобразено с посочената задължителна практика, тъй като в него е посочено, че не е налице плащане, тъй като липсват доказателства именно за заверяване на сметката на кредитора със сумата по платежното нареждане, което според ВКС е предпоставка, за да се приеме, че е налице плащане.
С оглед изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 34 от 10.02.2014г. по в.т.д. № 278 / 2013г. на Апелативен съд – Велико Търново.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.