О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 523
Гр. София, 10.08.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 804/2009 г
Производството е по чл.288 във вр.с чл.280 ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Н. б. на б. автомобилни застрахователи /НББАЗ/ гр. С. подадена чрез процесуалния му представител адвокат Ст. М. от САК срещу решението на Великотърновския апелативен съд № 133/16.06.2009 г. постановено по в.т.д. № 215/2009 год. С това решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Великотърновския окръжен съд № 229/29.12.2008 год. по гр.д. № 1120/2007 год., в частта, с която е уважен предявеният от Л. Р. М. от с. Г. Прахово иск по чл.407 ал.1 /отм./ ТЗ и на основание чл.82 ал. 2 ЗЗ /отм./ е осъден ответника-касатор да заплати сумата 300 000 лева представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди в резултат на ПТП настъпило на 28.09.2003 г. на територията на България за което вина носи и водача на лек автомобил „О” с германска регистрация Н. Д. А. притежаващ сертификат „зелена карта” издадена от германски застраховател, ведно с законната лихва считано от датата на увреждането и съответните съдебни разноски. Обжалвано е решението само в осъдителната му част. В останалата част, с която се оставя в сила първоинстанционното решение, в отхвърлителната му част за разликата над уважения до предявения размер от 2 000 000 лева въззивното решение е влязло в сила като необжалвано.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Навеждат се доводи, че неправилно е приложена разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като същият е прекалено завишен с оглед данните по делото и практиката на ВКС в цитираните решения № 187/12.05.2009 г. по н.о.х.д. № 124/2009 г. на ВКС – ІІ н.о. и р. № 447/21.05.2007 г. по н.о.х.д. № 1091/2006 год., където е присъден по-нисък размер на обезщетения от непозволено увреждане. Изтъква се още, че е нарушена местната подсъдност; неправилно е определен и момента на предявяване на иска срещу НББАЗ, който следва да е от датата на връчването на исковата молба, а не от датата на привличането му като втори ответник по делото, както е приел съда. В тази връзка неправилно е отхвърлено възражението му за изтекла давност по отношение на претендираното обезщетение и погрешно са присъдени мораторни лихви от датата на непозволеното увреждане, която се отнася за деликвента, а не за застрахователя, който изпада в забава след датата на отправената му покана.
Касаторът не е представил отделно изложение на основанията за допускане на касационно обжалване съгласно чл.284 ал. 3 т.1 ГПК, като най-общо е посочил, че обжалваното решение съдържа произнасяне по редица материалноправни и процесуални въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответницата по касационната жалба Л. Р. М. поставена под пълно запрещение представлявана от своята майка и н. Айше Р. М. от с. Г. чрез процесуалния представител адвокат Й от ВТАК поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените в касационната жалба доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, предпоставящи произнасяне от страна на въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос от съществено значение за изхода на спора, който решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до приетата по делото фактическа обстановка.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение апелативният съд оставил в сила първоинстанционното решение в осъдителната му част, с което е уважен предявеният от пострадалото при ПТП лице пряк иск по чл.407 ал. 1 /отм./ във вр.с чл.405 /отм./ ТЗ срещу застрахователя по застраховка „гражданска отговорност” за сумата 300 000 лева представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди ведно със законната лихва от датата на увреждането. Пасивната материалноправна легитимация на ответника е обоснована с разпоредбите на чл.82 и чл.80 от действуващия към момента на възникване на спорните правоотношения Закон за застраховането /отм./, съгласно които НББАЗ/, представляващо германското застрахователно дружество „Б” ЗАД със седалище Мюнхен, ФРГермания /отговаря за претенциите за вредите причинени на територията на България от МПС с чуждестранна регистрация, чиито водачи притежават сертификат „зелена карта” издаден от чуждестранен застраховател какъвто е настоящия случай. По делото е безспорно установено, че на 28.09.2003 г. лекият автомобил „О” с германска регистрация /в който е пътувала ищцата/, управляван от Н. А. навлизайки с висока скорост около 90 км/ч в ляв завой се блъска в насрещно движещ се лек автомобил навлязъл в неговата лента. Районът на катастрофата е с опасни завои и има ограничение на скоростта от 60 км/ч. Заключението на назначената техническа експертиза е, че за водача на автомобила с немска регистрация ударът е могъл да бъде предотвратен чрез спиране, ако се е движил със скорост до 60 км/ч.-максимално допустимата за този пътен участък. В резултат на настъпилото и по вина на М. А. ПТП ищцата е претърпяла изключително тежки увреждания. Пострадалата е инвалидизирана в размер на 99%, поставена е под пълно запрещение. Изпаднала е в постоянно разстройство на съзнанието, настъпила трайна булбарна парализа довела до загуба на речта, парализирани горни и долни крайници, енцелопатия, не може да говори, да се движи и да се обслужва, поставена е на постоянна трахеостомия, продължава да бъде в състояние на будна кома.становено е безспорно от данните по делото, че ищцата е претърпяла и продължава да търпи огромни болки и страдания, които ще продължават до края на живота й с оглед тежкото здравословно състояние и лошата прогноза за еволюцията му. При тези фактически данни съдът е направил извода, че е налице независимо съпричиняване от страна на двамата водачи за катастрофата, като с действията си Н. А. от своя страна също е допринесъл за настъпилите вреди последици, които са в пряка причинна връзка с процесното ПТП. Въз основа на извършена цялостна преценка на релевантните за спора факти и обстоятелства въззивният съд е приел, че съгласно чл.405 /отм./ ТЗ, застрахователят дължи в рамките на договорената застрахователна сума обезщетение за причинените от застрахования делинквент неимуществени вреди на пострадалото лице. Прието е също, че определеното по справедливост обезщетение възлиза на сумата 300 000 лв. При определяне конкретния размер на обезщетението са взети предвид редица обстоятелства-степента на увреждане, болките и страданията, които е претърпяла и продължава да търпи пострадалата, както и факта, че е налице застрахователно покритие в размер на 2 500 000 евро съгласно договора за международна застраховка на деликвента и германското застрахователно дружество, която е минималната застрахователна сума при увреждане на едно лице вследствие на ПТП според приложената по делото Наредба за промяната свързана с минималната граница в евро за осигурителните суми в задължителното застраховане на притежателите на МПС от 22.10.2000 год. приложима на територията на Германия. Присъдена е и дължимата мораторна лихва върху обезщетението считано от датата на увреждането съгласно чл.84 ал. 3 ЗЗД, като е отхвърлено възражението на ответника за изтекла погасителна давност.
Касаторът не е представил отделно изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, като в жалбата си е посочил най-общо, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона цитирайки две решения на наказателни състави на ВКС по н.д. № 124/2009 г. и н.д. № 1091/2006 г., където по предявените граждански искове са били присъдени по-ниски по размер обезщетения. В допълнение към жалбата е поставил и въпроса от кой момент се начисляват дължимите лихви за забава по отношение на застраховавателя-от датата на деликта или от поканата отправена до застрахователя.
С оглед на изложеното, основният материалноправен въпрос, за който се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС е свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и определения от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди, който според касатора е твърде завишен позовавайки се на цитираната съдебна практика на ВКС и минималните размери на застрахователните суми съобразно действуващата към момента на ПТП Наредба № 4 за задължителното застраховане от 24.09.2003 год.
По отношение на така поставения въпрос, обаче, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Последователна и непротиворечива е съдебната практика както относно основанието на прекия иск на увредения по чл.407 ал.1 /отм./ ТЗ /наличие на непозволено увреждане и валиден застрахователен договор между делинквента и застрахователя /така и по отношение размера на обезщетението, което по принцип следва да овъзмезди пострадалия за действително настъпилите имуществени и неимуществени вреди в границите на определената застрахователна сума – чл.405 /отм./ ТЗ. При определяне размера на неимуществените вреди е приложим принципът на справедливо обезщетяване на болките и страданията съгласно чл.52 ЗЗД основано на цялостна преценка на конкретните обективни факти и обстоятелства по делото. В този смисъл са указанията дадени в т.11 от Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, с които апелативният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение, като е посочил конкретните факти и обстоятелства и значението им за размера на вредите. Отчетен е вида и изключителната тежест на уврежданията довели до 99% инвалидизация на пострадалата, интензитета на болките и страданията, неблагоприятната медицинска прогноза за еволюция на разстройството на здравето довело до състояние на невъзможност да ръководи постъпките си и да се грижи за себе си и поставянето й под пълно запрещение. Съобразен е също международния характер на застрахователния договор сключен между делинквента и германското застрахователно дружество, чиито представител е ответника на територията на България, като определеното обезщетение от 300 000 лв. е далеч под определения минимум от 2.5 млн.евро по издадената застраховка „зелена карта” удостоверяваща наличието на застрахователно покритие в посочения минимален размер при едно увредено лице. Поначало определените в различните подзаконови актове минимални размери на застрахователни суми са въведени в защита правата на застрахованите, а не като ограничаване на правата им – т.е. определена е минималната, а не максималната граница на дължимото обезщетение, която служи по-скоро като ориентир при определянето му. В тази връзка не може да се ограничава отговорността на чуждестранния застраховател в размер различен от договорения или приет от страните по застрахователния договор минимален размер позовавайки се на по-ниските нива на застрахователни суми по Наредба № 4/2003 г. приложими при сключени застрахователни договори с български застрахователи. Освен това, както е прието в р. № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС – ТК, ІІ то.. /постановено по реда на чл.290 ГПК /независимо от функционално обусловената отговорност на застрахователя от отговорността на прекия причинител на вредите, при определянето на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията следва да се има предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В тази връзка за периода от 2003 г. до 2005 год. минималните застрахователни суми за неимуществени вреди са увеличавани ежегодно и от 100 000 по Наредба № 4/2003 г. за едно увредено лице са достигнали до 700 000 лв. по Наредба № 18/10.11.2004 г. при едно пострадало лице. Ето защо, твърдяните различия в размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди в цитираните съдебни решения произтичат от различните факти по делото специфични за всеки отделен случай, а не се дължат на противоречива съдебна практика или на неточното прилагане на закона-чл.52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерии при определяне размера на обезщетението.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК и по отношение втория съществен материалноправен въпрос относно началния момент за присъждане на дължимите мораторни лихви от страна на застрахователя по иска по чл.407 ал.1 /отм./ ТЗ. Постоянна и непротиворечива е практиката на ВКС, че това е момента на настъпване на застрахователното събитие, който съвпада с датата на деликта, а не датата на отправената покана за доброволно плащане до застрахователя, както твърди касатора. Наистина, отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение за вреди произтича от сключения застрахователен договор, а не пряко от деликта. Доколкото, обаче, отговорността му е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие, то застрахователят отговаря за всички причинени от него вреди в рамките на застрахователната сума и при същите условия, при които отговаря деликвента. Поради това и с оглед императивната норма на чл.84 ал.3 ЗЗД, законната лихва върху обезщетението се начислява от датата на увреждането, а не от поканата за заплащане на застрахователното обезщетение. В този смисъл са р. № 45/15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г., р. № 72/30.04.2009 г.по т.д. № 475/2008 г. и р. № 57/18.03.2010 г. по т.д. № 800/2009 г. на ВКС – ТК второ т.о. постановени по реда на чл.290 ГПК. Обжалваното решение е в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика.
Аналогично е положението и по поставения процесуален въпрос относно датата на предявяване на иска срещу застрахователя, който според касатора не е момента на постъпването в съда на искането за привличането му като втори ответник по делото, а един по-късен момент, когато му е била връчена поправена исковата молба срещу него. Постоянна и непротиворечива е съдебната практика по приложението на чл.117 ал.5 ГПК /отм./, която е в смисъл че искът срещу новия ответник се смята предявен от деня, в който е постъпила в съда исковата молба срещу него, а не от датата когато му е била предоставена от ищеца. В случая с оглед данните по делото, това е датата 01.10.2007 г., когато е постъпило искането по чл.117 ал.4 /отм./ за конституирането му като втори ответник, от който момент се счита прекъсната давността съгласно чл.116 б. „б” ЗЗД. По делото е безспорно, че след конституирането му с определението на съда от 09.10.2007 г. ответникът е бил редовно призован, получил е молбата и приложените към нея писмени доказателства, участвувал е активно в процеса, правил е доказателствени искания и е присъствувал при приемането на представените по делото доказателства, включително и заключенията на назначените експертизи. Неоснователно се явява поддържаното становище, че искът следва да се счита предявен в много по-късен момент 23.10.2008 г., когато са били отстранени нередовности по молбата, тъй като съгласно разпоредбата на чл.100 ал.4 ГПК /отм./, поправената искова молба се счита за редовна от деня на нейното подаване. В тази връзка правилно е прието за неоснователно направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, тъй като с оглед данните по делото искът по чл.407 ал.1 /отм./ ТЗ срещу него е предявен в рамките на 5-годишния давностен срок по чл.392 /отм./ ТЗ считано от деня на настъпването на застрахователното събитие.
Неоснователно е оплакването за недопустимост на решението поради нарушаване на правилата на местната подсъдност, тъй като съдебното производство е образувано първоначално по предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента Н. А. , който е със статут на главен ответник и не е направил възражение за местна подсъдност в предвидения от закона срок. Касаторът е бил привлечен по-късно в процеса /на 01.10.2007 г./ на основание чл.117 ал. 4 ГПК /отм./ и е имал качеството на евентуален ответник по предявения иск по чл.407 ал.1 /отм./ ТЗ което е мотивирало първоинстанционният съд правилно да приеме, че възражението на НББАЗ за неподсъдност на делото е неоснователно. Последвалото оттегляне на иска по чл.45 ЗЗД и прекратяване на производството по отношение на първия ответник с определение на първоинстанционния съд от 17.04.2008 г. не е основание за промяна на подсъдността на делото към него момент, което е продължило да се движи по отношение на предявения иск срещу застрахователя.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към уеднаквяване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика по поставения правен въпрос, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос, е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неясноти в правната норма, какъвто не е настоящия случай. Що се отнася до оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, това са пороци относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касиране по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл.288 ал.1 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Великотърновския апелативен съд № 133/16.06.2009 г., постановено по в.т.д. № 215/2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: