О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 524
гр. С., 13,06,2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРАЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 561 по описа на съда за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „Л. И.“, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 584 от 17. 10. 2014 г., постановено по т.д. № 945 по описа за 2014 г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение.
С обжалваното по касационен ред въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение от 28. 02. 2014 г., постановено по т.д. № 38/2013 г. на Старозагорски окръжен съд в частта му, която е отхвърлен, като неоснователен предявеният от касатора – застраховател на гражданската отговорност на автомобилистите на ответника в производството С. В. М., регресен иск с правно основание чл. 274, ал. 1, т. 1, предл. 1 от КЗ (отм.), за заплащане на сумата 14074.42 лв., представляваща заплатена от касатора лихва върху обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20000 лв. по главницата, платено от касатора в полза на С. К. С. – увреден при настъпило на 23. 01. 2007 г. по вина на застрахования при касатора ответник М. ПТП, за периода от датата на ПТП – 23. 01. 2007 г. до окончателното плащане на обезщетението – 15. 10. 2012 г.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, иска се отмяната на въззивното решение и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният от касатора регресен иск да бъде уважен и в частта му за процесната лихва, претендират се разноски.
Противната страна оспорва жалбата, претендира разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и в законоустановения преклузивен срок, е допустима. В случая обаче по делото не се установява наличието на претендираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е счел първоинстанционното решение в обжалваната му от ищеца-касатор, отхвърлителна част по отношение на процесната и в настоящото производство лихва за правилно, като за да стигне до такъв краен извод е посочил в обуславящите си изхода на делото във въззивната инстанция, свои решаващи мотиви, че привличането на прекия причинител на вредата (ответникът по касация М.), като трето лице помагач в производството по иска, предявен от пострадалия срещу застрахователя – касатор не означава, че застрахователят е отправил до причинителя покана за плащане на обезщетението, което би било платено на пострадалия. Въззивният състав е изложил в тази връзка, че доколкото задължението на ответника към ищеца не произтича от непозволено увреждане (чл. 84, ал. 3 от ЗЗД) и по делото няма представена покана за плащане, то и ответникът не е изпаднал в забава по-рано от датата на предявяването на иска (чл. 84, ал. 2 от ЗЗД) и съответно не дължи законна лихва върху платеното обезщетение за периода, предхождащ образуването на делото.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се формулират, като твърдени от касатора да съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. въпросите:
1. Подлежи ли на възстановяване от виновния водач лихвата, платена вместо него от застрахователя му, когато са налице предпоставки за регресно вземане по отношение на изплатеното застрахователно обезщетение по реда на чл. 274 от КЗ (отм.)?
По отношение на същия въпрос бланково се твърди, че е разрешаван противоречиво от съдилищата (без в изложението да се сочи конкретна противоречива практика, обективирана във влезли в сила съдебни актове, както това постулира чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, разяснена с т. 3 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.) и е от значение за точното прилагане на закона, и за развитие на правото – твърдения, които следва да се квалифицират, като релевиране на допълнителни селективни критерии за допускане на касационно обжалване по т.т. 2 и 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК.
В изложената насока и по отношение на така формулирания въпрос касаторът намира, че е житейски оправдано, поради което било залегнало и в закона – чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, както и в КЗ (отм.), виновният водач да дължи на пострадалия лихва за забава от датата на деликта, а застрахователят, който е обезщетил пострадалия, в още по-голяма степен имал право да получи от виновния водач това, което е платил вместо него и доколкото отговорността на застрахователя по застраховка „ГО“, е функционална от тази на деликвента, то и в обема на регресното притезание се включва и платената от застрахователя лихва за забава в пълен размер, тъй като правопораждащият факт е именно противоправното поведение на водача, за което той бил в известност към момента на събитието. Аргумент от по-силното основание било нормативно установеното задължение на застрахованото лице да уведоми застрахователя си за настъпване на събитие, във връзка с което би възникнало задължение за изплащане на обезщетение, а неизпълнението на това задължение било скрепено с отделно регресно право на застрахователя за изплатената изтекла лихва, регламентирано в чл. 227 от КЗ (отм.), възникващо дори и в случаите, при които за застрахователя не е възникнало регресно вземане за изплатеното застрахователно обезщетение.
Въпреки не особено прецизната си и обща формулировка, този първи въпрос от изложението може да се приеме за релевантен, като обусловил изхода на делото във въззивната инстанция по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото въззивният съд е приел предявеният от заплатилия застрахователно обезщетение застраховател иск за осъждането на ответника – пряк деликвент, да заплати и платената от застрахователя на увредения законна лихва върху същото обезщетение за неоснователен, поради липсата на предхождаща завеждането на регресния иск покана от застрахователя до деликвента за заплащането на регресното притезание на застрахователя по главницата, като съдът е приел, че в случая деликвентът не дължи лихва върху заплатеното от застрахователя обезщетение без покана, при условията на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, но именно и само след такава покана, при условията на ал. 2 от същия законов текст.
По отношение на този въпрос обаче не е налице който и да било от претендираните два допълнителни селективни критерии за подбор на касационната жалба по т. 2 и т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК.
Без систематична връзка с конкретен въпрос в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, в самата касационна жалба са цитирани съдебни актове, които не сочат наличие на който и да било от релевираните, допълнителни селективни критерий за подбор на касационната жалба по така формулирания, първи въпрос (доколкото, както е посочено по-долу в настоящите мотиви, по отношение на втория въпрос от изложението, допълнителен селективен критерий за подбор на касационната жалба измежду уредените в чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК, въобще не е дори и заявен).
Цитираните в жалбата и приложени към същата съдебни актове на касационната инстанция са задължителни, като постановени в производства по чл. 290 от ГПК и съобразно т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. биха били годни да обосноват наличието на допълнителен селективен критерий (макар и незаявен изрично от касатора) по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същите актове обаче са изцяло неотносими и неприложими към конкретния процесен случай, като даващи отговор на съвсем различни от разрешения от въззивния съд в решението му правен въпрос, такива въпроси: Решение № 192 по т.д. № 768/10 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. е постановено по въпроса кога възниква правото на регресен иск и приложимият закон относно регресното притезание на застрахователя по риска „ГО“ към виновния водач, причинил ПТП, когато към момента на застрахователното събитие е действал Закона за застраховането (отм.), а изплащането на обезщетението е извършено при действието на КЗ в сила от 01. 01. 2006 г. (понастоящем също отменен); Решение № 193 по гр.д. № 611/2011 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. е постановено по въпроса за начина на предявяване на претенциите за обезщетение на неимуществени вреди и за присъждане на законна лихва върху обезщетението, когато увреждащото действие не е еднократен акт, а е продължило през определен период преди подаване на исковата молба; Решение № 102 по гр.д. № 6423/2013 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. е постановено по въпроса дали основателността на претенцията с правно основание чл. 45, вр. с чл. 51 ЗЗД за вреди от пропуснати ползи от невъзможността да бъде експлоатиран търговски обект в размер на средния пазарен наем за определен период от време е обусловен от намерението и усилията на собствениците да отдадат обекта под наем; Решение № 247 по гр.д. № 525/2011 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. е постановено по въпроса как следва да се квалифицира пропускът на съда да укаже в съдебното решение, че то е постановено при участието в делото на подпомагаща ответника страна и кои са средствата за неговото поправяне.
На свой ред приложените решения на СГС също не са годни да обосноват наличието на претендирания допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, поради следното: решението по гр.д. № 311/2013 г. на СГС, ГО, I-4 състав е обжалваемо не се установява по настоящото дело същото да е влязло в сила, както това изисква разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК в точния смисъл на същата, разяснен с т. 3 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.; в решението по гр.д. № 1994/2008 г. на СГС, IV-В състав е отразено, че е необжалваемо, но видно от мотивите му, същото е постановено при различна от установената в настоящото производство фактическа обстановка, а именно – изпратена от застрахователя до деликвента и получена от последния регресна покана, с която му е даден срок за плащане, като претенцията за лихва от вида на процесната и в настоящото производство, е уважена за период, следващ изтичането на дадения с регресната покана на деликвента срок, поради което и от същото, така представено решение, отново не се налага извод за наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 3 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г.
Доколкото по делото нито се заявява, нито се обосновава от касатора, нито пък се установява от касационния състав необходимост от промяна на създадена, поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или пък от нейно осъвременяване, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, то по отношение на този първи въпрос от изложението не се установява наличието и на иначе само бланково заявения, без да е обоснован от касатора, допълнителен селективен критерий по т. 3 от ал. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, така както същият е разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
2. При наличие на съдебно решение, в което е определено дължимото обезщетение, включително обезщетение за лихва, този определен размер обвързва ли виновния водач, който е участвал в качеството на трето лице помагач и е посочен в диспозитива на решението на съда? Съответно подлежи ли на възстановяване изплатената парична сума, представляваща изтекла лихва, при наличие на предпоставки за регресно вземане по отношение на застрахователно обезщетение?
По отношение на същия въпрос в изложението на основания за допускане на касационно обжалване не се прави и опит да се обоснове допълнителен селективен критерий измежду установените в чл. 280, ал. 1 от ГПК, като само се твърди, че застрахователят реално е платил законна лихва от датата на увреждането във връзка с влязло в сила съдебно решение, съгласно обезщетение, определено в решението, като виновният водач е обвързан от мотивите на съда съгласно чл. 223 от ГПК, а в качеството му на страна в производството срещу неговия застраховател, водачът е уведомен за размера на присъденото обезщетение, началния и крайния момент на лихва за забава и дължи възстановяване на присъденото обезщетение за лихва в пълен размер.
В първата си част въпросът би могло да бъде приет за релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото въззивният съд е приел в мотивите си, че привличането на прекия причинител на вредата, като трето лице помагач в производството по иска, предявен от пострадалия срещу застрахователя – касатор не означава, че застрахователят е отправил до причинителя покана за плащане на обезщетението, което би било платено на пострадалия. По отношение на същата част от въпроса обаче не е обоснован допълнителен селективен критерий измежду уредените в чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото относимото към същия въпрос в изложението на основания за допускане на касационно обжалване съставлява правно твърдение на касатора, респ. – оплакване срещу правилността на въззивното решение, което обаче не е годно да обоснове допускане на касационно обжалване, доколкото не съдържа конкретни твърдения за наличието на който и да било от допълнителните селективни критерии за подбор на касационната жалба по т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК.
Във втората си част, този втори въпрос от изложението изцяло преповтаря първия въпрос от същото, поради което и по отношение на тази негова част важи вече посоченото по-горе в настоящите мотиви относно първия въпрос от изложението.
При така изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, то и такова не следва да бъде допускано.
При този изход на делото жалбоподателят няма право на претендираните от него разноски за касационната инстанция, а ответникът има право на претендираните от него такива в установения по делото да са реално извършени размер.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 584 от 17. 10. 2014 г., постановено по т.д. № 945 по описа на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, Трети състав за 2014 г.
ОСЪЖДА ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „Л. И.“, ЕИК:[ЕИК] да заплати на С. В. М., ЕГН: [ЕГН], [населено място], Област Стара З. сумата 952 лв. (деветстотин петдесет и два лева) адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: