2
определение по гр.д.№ 2106 от 2019 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 524
София, 18.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2106 по описа за 2019 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Р. П. и Б. А. П. срещу решение № 103 от 30.01.2019 г. по в.гр.д. № 2757 от 2017 г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 4336 от 27.10.2017 г. по гр.д.№ 2411 от 2017 г. на Варненски районен съд, 42 състав. С него се приема за установено в отношенията между Община Варна, П. Р. П. и Б. А. П., че ответниците П. Р. П. и Б. А. П. не са собственици на поземлен имот с идентификатор ….. по кадастралната карта на [населено място], административен район „А.“, С.О. „Б.-С.“, одобрена със заповед № РД-18-73 от 23.06.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение със заповед № РД-18-7579 от 27.05.2014 г. на Началника на С.- В., с площ 862 кв.м., при съседи: ПИ ….. и ПИ …. и е отменен констативен нотариален акт № …., том …., рег.№ 2015, дело № ….. от …. .02.2010 г., издаден в полза на ответниците П. Р. П. и Б. А. П. за процесния имот.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че предявеният иск се основава на твърдения, че общината е собственик на основание чл.2, ал.1, т.7 ЗОбС, като се позовава на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ, съгласно който земеделска земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост. Посочил е, че според нормата на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ общинска собственост представляват земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени в предвидените от закона срокове и не са изкупени от ползватели по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, а придобиването правото на собственост на земите по чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ става по силата на закона. Приел е, че е безспорно, с оглед на заключението на вещото лице и представените от страните писмени доказателства, че преди колективизацията процесният имот е бил предназначен за земеделско ползване, включен е в ТКЗС, земеделски е бил и при влизането в сила на ЗСПЗЗ. При това положение имотът подлежи на реституция по реда на посочения закон, но за него не са подавани заявления за възстановяване на собствеността. Прието е за установено, че имотът е бил предоставен за ползване на ответниците, но те не са трансформирали правото си на ползване в право на собственост по реда на ЗСППЗ, което обстоятелство самите те не оспорват, видно от отговора на исковата молба. Поради това съдът е счел, че е налице хипотезата на чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ.
По заявеното от ответниците придобивно основание /осъществявано от тях непрекъснато давностно владение от 1990 г. до завеждане на делото/ въззивният съд се е позовал на практика на съдилищата, включително на ВКС, че до 01.06.1996 г. чл.86 от ЗС /в редакцията му от „Държавен вестник“ бр. 31 от 17.04.1990 г./ изключва придобиването по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост. С посоченото изменение на чл.86 от ЗС от 1996 г. давността е изключена като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна или общинска собственост. Следователно за вещите- частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл.86 от ЗС, давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. Десетгодишният срок на недобросъвестното владение обаче е бил спрян преди изтичането му с разпоредбата на § 1 от Закона за допълнение на ЗС от 2006 г. за срок от седем месеца, впоследствие неколкократно и непрекъснато продължен до 31.12.2022 г. Поради това съдът е приел, че в конкретния случай предвиденият в чл.79, ал. 1 от ЗС десетгодишен давностен срок все още не е изтекъл, поради което ответниците все още не са собственици на процесния имот на основание давносно владение.
В касационната жалба се твърди, че решението на Варненски окръжен съд е постановено в противоречие с материалния закон- чл. 86 ЗС и § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността от 2006 г.
Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочената от касаторите практика на ВКС /решение № 558 от 07.01.2011 г. по гр.д.№ 269 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 251 от 27.12.2012 г. по гр.д.№ 429 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о./ по следния правен въпрос: Възможно ли е да бъде придобит по давност недвижим имот- частна общинска собственост в периода от 01.06.1996 г.- 01.06.2006 г., предвид нормата на чл.86 ЗС във връзка с пар.1 от ЗДЗС от 2006 г.
В писмен отговор от 10.05.2019 г. пълномощникът на ответника по касационната жалба Община Варна оспорва жалбата. Счита, че няма основания за допускане на касационното обжалване на решението. По същество изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски- възнаграждение за юрисконсулт.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е от легитимирани лица /ответници по предявения иск/ и в срока по чл.283 ГПК. Жалбата е срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване на установено в отношенията между ищеца и ответниците, че последните не са собственици на процесния недвижим имот, с оглед на което решението подлежи на обжалване без значение цената на иска на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд обаче не следва да се допуска по следните съображения:
I. Липсва противоречие между приетото във въззивното решение и практиката на ВКС по поставения въпрос. Към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са представени две решения на ВКС /решение № 558 от 07.01.2011 г. по гр.д.№ 269 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 251 от 27.12.2012 г. по гр.д.№ 429 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о./, за които обаче изрично в Тълкувателно решение № 3 от 14.02.2018 г. по тълк.д.№ 3 от 2017 г. на ОСГК на ВКС е прието, че не формират противоречива практика на ВКС. Различният краен резултат, до който се е стигнало в някои от случаите, включително и в посочените решения на ВКС, ГК, II г.о., се дължи на различно изчисляване на срока на владението, а не до различни становища по въпроса за допустимостта да се придобие недвижим имот- частна държавна или общинска собственост на основание давностното му владение, осъществявано в периода след 01.06.1996 г. В решенията не са изложени конкретни мотиви как следва да се брои този срок- по дни, седмици, или месеци, съобразно чл.72 ЗЗД, или по години. ОСГК на ВКС е приело, че следва да се има предвид, че когато срокът се брои по месеци, а следователно и по години, той изтича на съответното число и месец от последната година /в случая десетата/, съответстващ на деня, в който владението е започнало. Оттук следва да се приеме, че десетгодишният срок, започнал да тече от 01.06.1996 г., изтича на 01.06.2006 г., а не на 31.05.2006 г., откогато е в сила мораториумът, установен с §1 на ЗДЗС /ДВ, бр.46 от 2006 г./, с който е постановено спиране на давността за определен период от време, удължен впоследствие до 31.12.2022 г. Доколкото въззивният съд в решението си като краен резултат е приел същото /че давностният срок за придобиване по давност на имоти- частна общинска или държавна собственост при недобросъвестно владение е бил спрян с разпоредбата на §1 на ЗДЗС /ДВ, бр.46 от 2006 г./ преди изтичането му и не тече до 31.12.2022 г./, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК.
II. Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд: няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК, решението по който е предмет на настоящето касационно производство, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.
Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като основание за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: то не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на Закона за собствеността и Закона за собствеността и ползването на земеделски земи, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал въззивният съд, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Предвид всичко гореизложено, касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на настоящето производство и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК касаторите дължат на [община] сторените пред касационната инстанция разноски- възнаграждение за юрисконсулт. На основание чл.78, ал.8 ГПК във връзка с чл.37, ал.1 ЗПП то следва да бъде определено в размер на 100 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 103 от 30.01.2019 г. по в.гр.д. № 2757 от 2017 г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение.
ОСЪЖДА П. Р. П. и Б. А. П. и двамата от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на Община Варна сумата от 100 лв. /сто лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.