1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 524
София ,23.11. 2018 година
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
изслуша докладваното от съдията Бранислава Павлова
гражданско дело № 1254/2018 година по описа на ВКС, гражданска колегия
Производството е по чл. 288 ГПК.
М. Г. М., Е. И. В., Д. Г. М. и В. М. М. чрез процесуалния представител адв. Р. И. са обжалвали с касационна жалба вх. № 11550 от 27.11.2017 г. въззивното решение на Великотърновския окръжен съд № 391 от 20.10.2017 г. по гр. д. № 589/2017 г.
С втора касационна жалба вх. № 12255 от 15.12.2017 г. въззивното решение е обжалвано и от [фирма] чрез процесуалния представител адв. С. К..
Ответникът М. Й. М. е подал отговори по двете касационни жалби, в които изразява становище, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС.
Касационните жалби са подадени в законоустановения едномесечен срок, отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което са процесуално допустими.
Великотърновският окръжен съд е отменил решението на Горнооряховския районен съд № 94 от 23.05.2017 г., по гр. д. № 1009/2016 г. и е решил делото по същество като е уважил предявените от М. Й. М. срещу М. Г. М., Е. И. В., Д. Г. М., В. М. М. и [фирма] искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
Въззивният съд е приел, че ищецът е придобил по давност правото на собственост от сънаследствените между страните ниви върху идеалните части, притежавани от ответниците. Съдът е изложил съображения , че фактическата власт върху спорните имоти е осъществявана единствено от прекия наследодател на ищеца и впоследствие от него самия от момента на възстановяване собствеността върху имотите с решенията на Поземлената комисия от 11.01.1995 г. до момента на извършване на разпоредителните действия от другите наследници в полза на [фирма]. Приел е, че през 1999 г. наследниците на общия наследодател М. Й. М. – бащата на ищеца Й. М., наследодателят на ответниците Е. И. В., М. Г. М. и Д. Г. М. – Г. В. и ответникът В. М. се уговорили последните двама да се откажат от наследството, в какъвто смисъл били съставените от тях на 05.03 и 17.03.1999 г. заявления. Тези заявления са с нотариална заверка на подписите, но не са били вписани по реда, указан в чл. 52 ЗН и не са породили правните последици на отказ от наследство. Независимо от това съдът е приел, че чрез изготвянето им, Г. В. и В. М. са манифестирали своята незаинтересованост към имотите и предавайки документите на съпругата на ищеца за съхранение са съзнавали, че от този момент бащата на ищеца е започнал да владее за себе си и техните идеални части от наследствените имоти. За недоказани съдът е приел твърденията на ответниците, че ищецът им е давал ежегодно рента, получавана от отдаването на земите под наем, които действия изключвали намерението му за своене на чуждите идеалните части. Обоснован е извод, че владението на ищеца не е било смутено и от това, че ответникът В. М. обработвал една от нивите през периода 2013-2016 г., тъй като още към 17.03.2009 г., когато е изтекъл десетгодишният срок от установяване на еднолично владение, ищецът е придобил правото на собственост върху нея.
Върховният касационен съд, първо гражданско отделение обсъди доводите на страните по основанията за допускане на касационното обжалване и намира следното:
І.По касационната жалба на М. Г. М., Е. И. В., Д. Г. М. и В. М. М.:
В изложението за допускане на касационното обжалване се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по въпросите:
1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им.
2. С., който се позовава на придобивна давност за чужда идеална част трябва ли да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо съсобствениците намерението да владее техните идеални части.
Сочи се противоречие на въззивното решение с решение на ВКС, IV г.о., № 445 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1733/2010 г. и решение на ВКС, IV г.о., № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. по първия въпрос и с решение на ВКС, I г.о., № 16 от 17.04.2015 г. по гр. д. № 5652/2014 г. и тълкувателно решение на ОСГК на ВКС № 1/2012 г. по втория.
Първият въпрос не е правен по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК, защото е не е изведен от мотивите на решението /срв. т.1 на ТР 1/2009г. на ВКС, ОСГК и ТК /. За да служи като общо основание за допускане на касационното обжалване, въпросът за задължението на съда за обсъждане на всички събрани по делото доказателства следва да се основава на изводите на съда и в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК следва да бъде обосновано кои доказателства не са били обсъдени и какво е тяхното значение за решаването на спора.
По втория правен въпрос противоречивата съдебна практика е уеднаквена с ТР 1/2012г. на ВКС , ОСГК. Съгласно тълкувателното решение, при спор за собственост, съсобственикът, който се позовава на придобивна давност, трябва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, както и че е довел тези действия до знанието на останалите съсобственици само когато основанието, на което се осъществява фактическата власт показва съвладение. В хипотези, при които основанието на установената фактическа власт изключва съвладение, е достатъчно съсобственикът да докаже , че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Съобразно това задължително тълкуване, в практиката на ВКС /решение по гр.д.№ 4591/2015г. І г.о / се приема, че ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот на друго лице, последното установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент и не е необходимо да доказва отблъскване на владението на сънаследниците. С решение № 16 от 17.04.2015 г. по гр. д. № 5652/2014 г. на ВКС, І г.о. е прието, че подписването на декларации за отказ от наследство макар и при неспазване на предвидената в закона форма, има значение на доброволно предаване на владение и затова сънаследникът, упражняващ фактическата власт не е необходимо да демонстрира по друг начин намерение за своене на чуждите идеални части и да отблъсква владението на съсобствениците. Такива са и изводите на съда в обжалваното решение, поради което не е налице основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.
ІІ. В изложението по касационната жалба на [фирма] се извеждат следните въпроси, за които се обосновава приложението на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК:
1. Следва ли съдебното решение да бъде мотивирано.
2.Относно правното значение на договора за аренда, сключен от съсобственик за установяване на явно и несъмнено владение по отношение на чуждите идеални части от имота и относно фактическият състав на придобивната давност.
Поддържа се противоречие с т. 18 от ТР 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС по първия въпрос, а по втория въпрос с решение на ВКС, II г.о. по гр. д. № 5109/2013 г., решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г., на ВКС, ІІ г.о., решение № 17 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4121/2015 г. на ВКС, ІV г.о.
Първият въпрос не е правен по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК, защото не е изведен от мотивите на решението и касаторът не е обосновал по кои спорни по делото въпроси въззивният съд не се е произнесъл. Освен това по действащия ГПК съгласно разпоредбата на чл. 269 изр.2 ГПК въззивният съд е ограничен в своята дейност само до посоченото в жалбата и т. 18 от ТР 1/2001г. на ВКС, ОСГК , която се отнася до съдържанието на мотивите на въззивното решение по отменения ГПК, не е приложима.
Вторият въпрос не е разрешен в противоречие с цитираната от касатора [фирма] практика на ВКС. В посочените решения е разгледана общата хипотеза дали представляват управителните действия, включващи отдаване на съсобствените имоти под наем и аренда такива, с които съсобственикът манифестира пред съсобствениците си намерение да владее техните идеални части като свои, за да ги придобие по давност. В настоящия случай договорите за наем и аренда са сключени след направени изявления за отказ от наследство, които се квалифицират в
практиката на ВКС като предаване на владение и направените в тази насока изводи от въззивния съд съобразно мотивите по касационната жалба на М. Г. М., Е. И. В., Д. Г. М. и В. М. М., са в съответствие с разясненията в ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК. Ето защо не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.
Правният въпрос: „При липса на други твърдения за упражняване на фактическа власт и на други доказателства за осъществяване на владение на съсобствените имоти, освен данни за извършвани управителни действия на един от съсобствениците – сключени договори за наем/аренда на имотите, може ли да се приеме, че е доказано отричането на правото на останалите съсобственици, респективно наличието на явно и несъмнено владение върху имотите“ е разновидност на предходния въпрос и е разрешен съобразно задължителната практика на ВКС, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Не е налице поддържаното в двете касационни жалби основание по чл. 280 ал.2 предл.трето ГПК. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационното обжалване не се покрива с нарушения на материалния или процесуалния закон или необоснованост по смисъла на чл. 281 ал.1 т.3 ГПК, а изисква да е налице съществен порок, установим от самите мотиви на обжалваното решение, обуславящ неговата правна непоносимост. В случая изводите на съда по решаващия за изхода на делото въпрос за подлежащите на доказване факти във връзка с основанието на предявения установетелен иск за собственост – придобивна давност, са в пълно съответствие с разясненията в ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК, както и с практиката на ВКС, което изключва очевидната неправилност на решението.
По изложените съображения, поради отсъствие на предпоставките на чл. 280 ал.1 и 2 ГПК касационните жалби не следва да се допускат за разглеждане по същество.
При този изход на делото, на основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника следва да се присъдят разноски, които са поискани с отговорите на двете касационни жалби общо в размер на 300 лв., колкото е внесената сума по договора за правна защита и съдействие от 12.01.2018г.
Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновския окръжен съд № 391 от 20.10.2017 г. по гр. д. № 589/2017 г.
ОСЪЖДА М. Г. М., Е. И. В., Д. Г. М., В. М. М. и [фирма] ЕИК[ЕИК] да заплатят общо на М. Й. М. сумата 300 лв. /триста лева/ разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: