O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 524
София, 23.12.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 2090 /2019 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. Nо 23840/20.02.2019 год. на Д. Й. К., Р. Н. Б., Р. Д. С. – починал в хода на делото – 16.03.2017 година и заместен от наследниците по закон – Е. П. К.-С., Д. Р. С. и Р. Р. С., М. Т. К., М. М. К., С. М. С., Л. М. К., Б. К. А., В. Н. Б., всички от [населено място], заявена чрез адв. С. З. – САК срещу въззивно Решение No 7830 от 12.12.2018 год. по гр. възз. д. Nо 14464 / 2017 год. на Софийския градски съд, II „Е“ отд.
С посоченото решение, Софийският градски съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е отменил Решение от 10.07.2017 година по гр.д. № 21244/2014 год. на СРС, I ГО, 43 с-в, с което е бил уважен иска на Д. Й. К., Р. Н. Б., Р. Д. С. – починал в хода на делото и заместен от наследниците по закон – Е. П. К.-С., Д. Р. С. и Р. Р. С., М. Т. К., М. М. К., С. М. С., Л. М. К., Б. К. А., В. Н. Б. за собственост на 50,80 идеални части от ПИ с идентификатор *** по КККП на [населено място], район В., заявен на основание чл. 108 ЗС срещу В. Д. В. и А. В. Д. и е постановил ново решение, с което искът е отхвърлен като неоснователен.
Решението е постановено при участие на трето-лице помагач И. В. Т. от [населено място] на страната на ответниците.
За да отхвърли иска за собственост съдът е приел, че ответниците са придобили спорните идеални части на основание придобивна давност.
С касационната жалба се поддържат основания за неправилност на постановения от въззивния съд съдебен акт поради допуснати нарушения на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост, основания за отмяна по чл. 281 т. 3 ГПК.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК, по материалноправния въпрос „тече ли придобивна давност по отношение на собственик, който не може да защити правата си“ с доводи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 383/02.11.2011 г. по гр.д. № 1388/2010 г. на I – г.о., Решение № 62/17.02.2012 г. по гр.д. № 705/2011 г. на II – г.о., Решение № 61/14.02.2012 г. по гр.д. № 562/ 2011 г. на II – г.о.
Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК и по въпроса: „Постоянно ли е владението, когато във владяния от владелеца имот в определен период от време, друго лице собственик е осъществявало действия, произтичащи от правотo му на собственост“ с доводи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 3/06.03.2015 г. по гр.д. № 4048/2014 г. на ВКС, II – г.о.
Искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК се поддържа и по процесуалния въпрос: „Задължен ли е съдът да обсъди събраните гласни доказателства и ако намира, че не всички са относими и релевантни за спора, да обоснове защо ги изключва от доказателствения материал“ с доводи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 46/27.04.2018 г. по гр.д. № 2454/2017 г. на I – г.о., Решение № 159/22.02.2016 г. по т.д. № 1871/2014 г. на II – т.о., Решение № 104/30.07.2018г. по гр.д. № 3811/2017 г. на III г.о.
В срока по чл. 287 ГПК е подаден отговор от третото лице помагач И. Т., чрез адв. М. К., в който се излагат обстойни съображения за недопускане на касационното обжалване поради липса на ясни и точно формулирани правни въпроси, обусловили изхода на спора респ. поддържат се доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски за касационното производство.
В срока по чл. 287 ГПК е подаден отговор ответниците по касация А. Д. и В. В. чрез адв. Д. М. – САК, в който се излагат съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а касационната жалба по същество била неоснователна. Претендират се разноски, към отговора на писмения отговор е представен договор за правна защита и съдействие № 501961 от 05.04.2019 г..
Съставът на ВКС – второ отделение на гражданската колегия след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК и като съобрази изискванията на чл. 280, ал. 3 ГПК за допустимост на касационното производство, намира:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу обжалваем съдебен акт – решение на въззивния съд постановено по вещен иск, поради което се явява процесуално допустима.
След преценка на наведените доводи, настоящият състав намира, че не са налице основания за селекция и допускане на касационното обжалване.
С посоченото решение, окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция е отменил Решение от 10.07.2017 г. по гр. д. № 21244/2014 г. по описа на РС – София по уважения ревандикационен иск и е постановил ново решение, с което отхвърля предявения от ищците иск с правно основание по чл. 108 ЗС, с който Д. Й. К., Р. Н. Б., Р. Д. С. – починал в хода на делото- 16.03.2017 година и заместен от наследниците по закон – Е. П. К.-С., Д. Р. С. и Р. Р. С., М. Т. К., М. М. К., С. М. С., Л. М. К., Б. К. А., В. Н. Б., са искали да им бъде признато правото на 50.80% от собственост върху поземлен имот с идентификатор № *** по КККП, одобрени със заповед РД-18-39/20.07.2011 г. на Изп. директор на АГКК, находящ се в гр. София, район В., [улица], целият с площ 1115 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, съставляващ поземлен имот пл. № * от кв. 20 по рег. План на местност “Б. Б. П.”, одобрен със заповед РД – 50-09-591/08.10.1986 г., при съседи с посочени идентификатори ***, ***, ***, ***, възстановени по реда на ЗОСОИ с Решение от 08.08.2003 г., постановено по адм.д.№ 1637/2001 год., поправено с Решение от 04.10.2005 г. на СГС, Административно отделение, III “А” състав и за предаване на владението на гореописания имот.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че В. В. и А. Д. се легитимират като собственици на спорната собственост по силата на деривативната сделка, надлежно породила вещно-правните си последици, доколкото са неправилни правните изводи на първоинстанционния съд по отношение въведеното възражение за придобивна давност от страна на третото лице – помагач, праводател на ответниците – НА № 141/2012 год., позоваващ се на констативния си НА № 25/1994 година.
Според решаващия съд първоинстанционния съд неправилно е счел, че придобивната давност е започнала да тече от 17.07.2004 г. Въззивният съд приема, базирайки решението си на тезата, че придобивна давност по отношение на недвижимия имот е започнала да тече след като е била завършила процедурата по ЗОСОИ, с влизане в сила на Решение от 08.08.2003 г., постановено по адм. дело № 1637/2001 г. на III „А“ – състав по описа на Софийския градски съд към дата 17.02.2004 г. Този извод на въззивния се основава на удостоверение от СГС (находящо се на л. 73 по делото, II – инстанция) и на тази база, предвид, че предявяването на иска по чл. 108 ЗС е с дата 17.04.2014 год., е прието, че предвиденият в чл. 79 ал. 1 ЗС 10 – годишен давностен срок е изтекъл преди предявяване на иска. Предявеният иск с основание чл. 108 ЗС е неоснователен, тъй като по делото е доказано, че праводателят на ответниците и третото лице – помагач – И. Т., е владял имота от средата на 90 – те години, след което след 2012 г. ответниците са продължили да владеят имота като били извършвали фактически действия по стопанисването му, което продължавало и понастоящем, въззивния съд приема въз основа на презумпцията в чл. 83 ЗС, че владението е било осъществявано през целия процесен период.
Изведените правни въпроси, на които се основава искането за допускане на касационното обжалване, не могат да обусловят извод за наличие на законовите предпоставки за това.
Материално-правният въпрос „тече ли придобивна давност по отношение на собственик, който не може да защити правата си“не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. С цитираните Решение № 383/02.11.2011 г. по гр.д. № 1388/2010 г. на I – г.о., Решение № 62/ 17.02.2012 г. по гр.д. № 705/2011 г. на II – г.о., Решение № 61/14.02.2012 г. по гр.д. № 562/2011 г. на II – г.о., както сочи и самият касатор безспорно са разгледани хипотези, в които съдът приема, че до приключване на административното производство за възстановяване на собствеността на отнети недвижими имоти по силата на отчуждителните закони 1948-1950 година, реституираният собственик няма обективна възможност да защити правата си на собственост, доколкото именно влезлият в сила административен акт за реституция се явява надлежен титул за собственост. Влизане в сила на административният акт е и онзи момент, доколкото той времево следва датата 22.11.1997 година, изм. на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, с ДВ. бр.107/97 г., от които тече придобивната давност за онези трети лица, който осъществяват фактическа власт по отношение на тези имот, с намерение за своене. Няма спор в съдебната практика, че придобивна давност по отношение на недвижим имот при висяща административна процедура по възстановяване на имота не тече и за третите лица.Така с Решение № 62 се приема , „че преди приключване на процедурата по възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ и преди бившите собственици да могат да защитят правата си чрез предявяване на иск за собственост, е налице пречка за придобиване на такъв имот по давност“; а с Решение № 383 се приема, че „съгласно нормата на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ, която се прилага и при реституция по ЗСПЗЗ, съгласно изричното и съдържание е даден нормативен израз на принципа, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си.“ С Решение № 61 се възприема тезата по Решение № 373/21.05.2010 г. по гр.д.№ 396/2009г. на І ГО на ВКС, че владението, установено след 22.11.1997 г. би могло да доведе до придобиване на земеделски имот по давност, но само ако към датата на установяването му имотът вече е бил възстановен на бившите собственици, т.е. ако е приключила предвидената в ЗСПЗЗ административна процедура по възстановяване на собствеността с оглед принципа, че срещу този, който не може да води иск давност не тече.“
По конкретното дело решаващият съд приема, че до влизане в сила на решението от 08.08.2003 г. по адм. д. № 1637/2001 г. на III „А“ състав съобразно чл. 6, ал. 6 ЗОСОИ по отношение на ищците не е текла придобивна давност, а след като решението е влязло в сила от този момент ищците са имали възможност да защитят правото си на собственост. Изводът на въззивния съд не противоречи на принципно възприетата от практиката на ВКС теза за момента, от който правата на собственост на реституирания собственик могат да бъдат защитени пред съда, поради което и поставения въпрос не може да обуслови извод за противоречие при решаване на поставения въпрос.
Фактическите изводи, на база на доказателствата по делото за конкретната дата от която е започнал да тече срока по чл. 79 ЗС – а именно 17.02.2004 г. е фактически въпрос и касае преценката на момента на влизане в сила на административния акт. Съобразявайки правни изводи на въззивния съд с посочената практика на ВКС, настоящия състав счита, че не може да се допусне касационно обжалване по първия поставен въпрос.
Искането да се допусне касационно обжалване по поставения материално-правен въпрос „Постоянно ли е владението, когато във владeния от владелеца имот в определен период от време, друго лице собственик е осъществявало действия, произтичащи от правотo му на собственост“ също не може да бъде уважено поради липса на законова предпоставка за това.
На първо място, въпросът за характера на осъщественото владение като постоянно е поставен в контекста на определени факти – „лицето собственик да е осъществил, действия, произтичащи от правото му на собственост“. Дали действията на собственика са осъществени ли не подлежат на преценка само и доколкото касационното обжалване е допуснато и се разглежда по същество, поради което и отговорът за постоянното владение е отново фактически, а не правен. В тази насока законодателят е установил и презумпция на чл. 83 ЗС и само ако същата е оборена в хода на производството, то може да се приеме, че владението не е постоянно упражнено и е било прекъсвано.
С цитираното Решение № 3 е разгледаната хипотеза, при която владението на владелеца е отнето и достъпа на владелеца до имота е ограничен, което е прекъснало придобивната му давност. В конкретния казус не са налице данни ищците да са извършили действия, от които да се направи извод, че са отблъснали владението на ответниците и посочената практика се явява неотносима по конкретния казус.
Поставеният въпрос : „Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то съвкупно (в тяхната взаимовръзка и зависимост)? Съдът следва ли да изхожда само от съдържащите се в тях сведения каквито са, без да им влага съдържание каквото нямат ?“ не може да обуслови извод за наличие на предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване .
Така формулираните въпроси без съмнение засягат принципно приложение разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, вменява задължението за съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи на страните. Касационният съд, с приетото ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното обжалване дава пълен отговор на тези въпроси, като е посочил, че евентуалното неизпълнение на вменените на съда задължения по постановяване на законосъобразен и обоснован съдебен акт по съществото на спора съставляват нарушения на процесуалните правила. Настоящият състав приема, че процесуално-правните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК по естеството си съставляват оплакване за несъблюдаването им при постановяване на обжалваното решение, което процесуално поведение на съда може да обуслови единствено извод за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Самите правила на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК са ясни, тяхното несъблюдаване винаги налага извод за процесуални нарушения, но не предполагат тълкуването в смисъл, различен от ясната формула на законодателя. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство. По въпроса дали е налице несъблюдаване на едно задължително процесуално правило или не, касационният съд се произнася със съдебния акт по същество, но само ако е допуснато касационното обжалване, поради което не може така поставен въпрос да бъде и основание за допускане на касационно обжалване.
По направените искания за присъждане на разноски за касационното обжалване от страна на третото лице помагач И. В. Т. и на ответниците по касация А. В. Д. и В. Д. В.
По направеното от ответниците по касацията А. Д. и В. В. чрез адв. Д. М. – САК искане за присъждане на разноски. Настоящият състав намира, че искането е основателно, разноските в касационното производство следва да бъдат възстановени. Същите са дължими съгласно разпоредбите на чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 3 ГПК с оглед изхода на делото – а именно изводите на касационния съд за недопускане на касационно обжалване. Същите следва да се присъдят в претендираният размер от 2000 лв. (две хиляди лева) като доказани, съгласно Договор за правна защита и съдействие № 501961 от 05.04.2019 г. /л. 61./, в който е записано, че уговореното адвокатско възнаграждение е заплатено в брой.
По направеното искане от трето лице помагач И. Т., касационният съд намира същото за неоснователно по арг. на чл. 78, ал. 10 ГПК. Лицата, участвали в съденото исково производство в качеството на трето – лице помагач нямат право на репариране на направените разноски. Тази правна норма е една от множеството такива в чл. 78 от ГПК, които уреждат частните правоотношения между страните по делото и тяхната отговорност за и по повод вече направените разноски по делото. Като подпомагаща страна, третото лице – помагач поначало има различно процесуално положение в сравнение с главните страни в производството. То (независимо дали е встъпило или е привлечено в процеса) може да участва активно и да извършва процесуални действия по делото (чл. 221, ал. 1 от ГПК), включително и да подава жалби, за да брани пряко, обаче не свое, а чуждо – на подпомаганата главна страна – субективно материално право, което е предмет на спора по делото (чл. 218 и чл. 219, ал. 1 от ГПК). Такова активно участие и извършване на процесуални действия от третото лице – помагач поначало е и в негов интерес (чл. 218 и чл. 219, ал. 1, във вр. с чл. 223 от ГПК), но в рамките на чуждия процес – по спора между главните страни по делото. Именно от това изхожда и законодателят при установяване на правилото на чл. 78, ал. 10 от ГПК, като оставя на третото лице – помагач само да прецени дали и доколко неговият собствен интерес диктува то да участва активно и да извършва процесуални действия (и какви, включително да подава жалби), респ. и да понесе разноски за това в рамките на чуждия процес, в който то е встъпило или е било привлечено да помага, при положение, че по този начин то брани пряко чужди субективни материални права, действайки само косвено и в свой интерес.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал.3 ГПК и чл. 78, ал.10 ГПК , състав на ВКС – второ отделение на гражданската колегия:
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване касационната жалба вх. Nо 23840/20.02.2019 год. , заявена от Д. Й. К., Р. Н. Б. , Р. Д. С.- починал в хода на делото- 16.03.2017 година и заместен от наследниците по закон – Е. П. К.- С. , Д. Р. С. и Р. Р. С., М. Т. К. , М. М. К., С. М. С. , Л. М. К., Б. К. А. , В. Н. Б., всички от [населено място] , представлявани от адв. С. З. – САК срещу въззивно Решение No 7830 от 12.12.2018 год. по гр. възз. д. Nо 14464 / 2017 год. на Софийския градски съд , II „Е“ отд. по отхвърления иск по чл. 108 ЗС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено при участие на трето-лице помагач на страната на ответниците- И. В. Т..
ОСЪЖДА касаторите от Д. Й. К., Р. Н. Б. , Е. П. К.- С. , Д. Р. С. и Р. Р. С., М. Т. К. , М. М. К., С. М. С. , Л. М. К., Б. К. А. , В. Н. Б. да заплатят общо на ответниците по касация А. В. Д. с ЕГН [ЕГН] и В. Д. В. с ЕГН [ЕГН] сумата 2000 лв. (две хиляди лева) разноски за касационното производство, на основание чл.81 ГПК във вр. с чл. 78, ал.3 ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на И. В. Т. от [населено място] , ЕГН [ЕГН] , участвал в производството в качеството на трето лице помагач за присъждане на разноски за касационното обжалване в размер на сумата 5000 лв. ( пет хиляди лева ) , на основание чл. 78, ал.10 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :