О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 524
София, 30.06.2009 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори юни, две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело № 206/2009 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. С. В., гр. П., срещу въззивно решение от 20.11.2008г. по гр. дело № 291/2008 г. на Добричкия окръжен съд. Изложени са твърдения за произнасяне в решението по материалноправни въпроси, касаещи основателността на иска по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ, разрешени в противоречие с практиката на ВКС – ТР №2/1996г., ОСГК относно предмета на доказване и изследване в производството по този иск – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С ТР е прието, че със съдебното решение, постановено по иск с правно основание чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ се признава или отрича правото на собственост, а самото то се извършва от ОПК като единствен компетентен орган, овластен да се произнася по възстановяването. Този въпрос е от значение и за точното приложение на закона, както и за развитие на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответниците по касационната жалба О. Г. и О. с. „Земеделие” –Г. Тошево, не изразяват становище.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, депозирана е в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е оставено в сила решение № 28 от.06.03.2008г. по гр.д. № 108/2007г. на Районен съд – гр. Г.. С последното е отхвърлен като неоснователен предявеният от И. С. В., гр. П., срещу О. Г. и О. с. „Земеделиеи гори” –Г. Тошево за признаване правото на наследниците на С. В. Ж. ,б.ж. на с. П., за възстановяване собствеността върху 140 дка земеделска земя в землището на с. П., община Г.. Въззивният съд е приел, че по делото е доказано, че наследодтелят на ищеца е притежавал 300 дка земеделска земя, която е внесъл в ТКЗС, съгласно заявление за приемането му за член кооператор. Тези земи са възстановени на наследниците му с решение на ПК №06/04.07.1994г. с план за земеразделяне. В преписката пред ПК е представено удостоверение от ТКЗС, извлечение от книга за внесено имущество, установяващи внасянето на земите, както и протокол на ТПС комисия от 1952г. за отчуждаване на 250 дка. Претендираните в настоящото производство 140 дка в землището на с. П., закупени през 1946г. от наследодателя на ищеца, не са различни земи от внесените и възстановени 300 дка в землището на с. П.. Заключението на вещото лице за липса на идентичност между възстановените и сега претендираните, не е кредитирано, тъй като не се основава на конкретни данни, вкл. за местонахождението им. Няма и данни земите от 140 дка да са внесени в ТКЗС, съгласно Наредбата – закон за ТКЗС/1945г./ и Примерния устав на ТКЗС /1958г./, изискващи внасяне на цялата земя от член-кооператора, нито пък да са отчуждени от ТПС комисия, съгласно ограниченията на чл.8, ал.1 ЗТПС. За земи над този размер собствениците се обезщетяват по реда на чл.35 ЗСПЗЗ.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК тази разпоредба на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросите относно предмета на иска по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ, а оттук и на доказване предпоставките за успешното му провеждане са от значение за изхода на делото. Даденото разрешение в обжалваното решение обаче не в противоречие на трайната практика на ВКС, вкл. посоченото от касатора ТР № 2/1996г. ОСГК. Това е така, защото предметът на иска по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ е правото на възстановяване собствеността върху земеделските земи, а предметът на доказване на така предявения иск е принадлежността на правото на собственост на заявителя на земеделската земя, респ. неговия наследодател, към момента на обобществяването. Въпрос на успешно проведено доказване по реда на чл.127 ГПК/отм./ с допустими доказателствени средства е установяването правото на собственост към момента на кооперирането на процесните 140 дка, находящи се в землището, в което са били и възстановените през 1994г. 300дка. Даденото с обжалваното решение разрешение на тези въпроси не противоречи на трайната съдебна практика, поради което не следва да се допуска неговото касационно обжалване. Не са налице и предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът не е развил релевантни доводи, които да обосноват допустимост на касационното обжалване на това основание и такова тълкуване на някоя правна норма, при което ще се стигне до отстраняване на противоречива съдебна практика или непълноти на правните разпоредби и в крайна сметка до усъвършенстване на правоприлагането. Самият той се е позовал и на задължителна практика на ВКС по приложението на чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ, която както бе посочено, е съобразена от въззивния съд.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 20.11.2008г. по гр. дело № 291/2008 г. на Добричкия окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.