О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 525
С., 18.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 928/2017г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивно решение №116/14.10.2016г. по гр. дело №287/2016 г. на Апелативен съд – Б..
В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочи, че са налице основанията на чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. В хипотезите на чл.280,ал.1, т.1 и т.3 ГПК се поставя въпрос : как следва да бъде зачитана доказателствената сила на представени документи за доказване правото на собственост – извлечение от емлячен регистър и нотариален акт за собственост, които са изрично изброени в чл.13,ал.3 ЗВСГЗГФ за установяване правото на собственост в производство по чл.13,ал.8 с.з. Сочи се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото и същевременно е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитирани решения. В хипотезата на чл.280,ал.1,т.2 ГПК се поставя процесуалноправният въпрос относно проблема за доказателствената сила на писмените доказателства при установяване правото на собственост на гори или идеални части от тях съгласно изискванията на ЗВСГЗГФ. В последната част на изложението формулираният въпрос е : не нарушава ли духа и смисъла на закона и не противоречи ли на неговата цел стеснителното тълкуване на разпоредбата на чл.1,ал.8 ЗВСГЗГФ, с което се приема „спор за материално право” означава установителен иск, в който доказателствената тежест носи само ищецът и не следва да се изследват правата на ответника, поради което той остава оправомощен неправомерно. Касаторът счита, че по посочените въпроси следва да се преосмисли практиката на ВКС. Прилагат се решения на ВКС.
Ответникът по касационната жалба [община] оспорва жалбата в писмен отговор по чл.287 ГПК като счита, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение №42/22.02.2016г. по гр.д.№ 1406/2014г. на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [община] срещу [община] иск с правно основание чл.13,ал.8 ЗВСГЗГФ за установяване, че към момента на национализацията на горите и включването им в ДГФ, ищецът е бил собственик на 1 970 505 кв.м. широколистна гора, попадаща понастоящем в землището на [община], м.А. – подробно описана.
За да постанови решението си въззивният съд е приел от фактическа и правна страна, че в полза на [община] е постановено решение на ОСЗ №1/2000г., с което е възстановена процесната гора. Тя е заявена за възстановяване и от [община] като с протоколно решение № 13А/2012г. е постановен отказ.Решението е обжалвано по административен ред като производството по образуваното дело е спряно до решаване на възникналия материалноправен спор. [община] основава правото си на собственост с протокол № 19/14.06.1905г. съставен по реда на чл.3 от Закона за горите /ЗГ/от 1904г./отм./ и нотариален акт №124, н.д. №9/1926г., издаден по реда на обстоятелствената проверка от мирови съдия и други писмени доказателства които непряко сочат на собственическите й права. В резултат на национализацията по Закона за стопанисване и ползване на горите от 1948, всички земи и гори, включени в горския фонд, са станали държавна собственост. Към момента на съставяне на представения от ищеца протокол е действал ЗГ/отм./от 1904г. където в чл. 1, ал. 1 се определят горите като частни, общински и държавни. Общинските гори са дефинирани в ал. 3 на същия текст и са два вида: частни имущества на общините и гори, които са отстъпени от древно време на някой град или село за вечно ползване /балталъци/. Законът е задължил в чл. 3 ЗГ /1904 г./ местният лесничей да установи точните граници на всички видове гори, в т. ч. и на подвида общински – „балталъци“, като изготви протокол за това и го обнародва в ДВ. Съгласно разпоредбата на ал. 4 този протокол добива вид на владетелен документ за съответната гора. Горите, отстъпени от държавата на общините за вечно ползване, т. н. „балталъци“, независимо че са били определяни като общински гори, са останали собственост на държавата. „Балталъкът“ е имот, върху който е учредено право на ползване, без възможността общината да се разпорежда с него. Понятието „общинска гора” според отменените Закони за горите от 1904 г., 1922 г. 1925 г. и 1928г. не се покрива по съдържание с понятието общинска собственост, а е по-широко тъй като включва и правото на вечно ползване на „балталъците“. По реда на ЗВСГЗГФ / от § 5 от ПЗР на ЗВСГЗГФ и § 6 от ППЗВСГЗГФ/ се възстановява правото на собственост единствено върху частните общински гори, но не и правото на ползване на „балталъците“. След като преди национализацията на горите [община] е била ползвател на горите, то тя не е доказала правото си на собственост към минал момент, което да изпълни целта на чл. 13, ал.8 ЗВСГЗГФ – със съдебното решение да се определи субекта на правото на възстановяване на собствеността. С оглед правния статут на горите „балталъци“, така както е регулиран със законите за горите от 1904 г., 1922 г. 1925 г. и 1928 г., може да се направи извод, че те са вид поземлено владение, но са изключени от гражданския оборот, доколкото разпореждането с тях е забранено. На същото основание те не са могли да бъдат придобити по давност, въпреки, че на това основание е съставен представеният от ищеца нот.акт от 1926г. Доводите му, че след 1922г. със ЗГ са възникнали „друг вид балталъци“, поради което нотариалният акт вярно отразява придобито право на собственост не намират опора в закона.Действително по този закон са предвидени такива, които се отстъпват на някои селища за вечно ползване за първи път. Видът на новите „балталъци“ и редът за отстъпването им е уреден в разпоредбата на чл. 18 ЗГ. Те се отстъпват на населени места, които се намират всред или край държавни гори и не притежават общински или частни гори. Те обаче остават държавни. И по този закон е предвидено специална комисия в определен срок да установи границите на всички обществени гори, в т. ч. и на новите „балталъци“ с протоколи, които се обнародват в ДВ /чл. 10 / и които според чл.17 имат силата на документ, определящ границите им и фактическото владение като държавната собственост върху тях не се променя. За неоснователно е прието оплакването във въззивната жалба, че [община] не е доказала на какво собствено основание именно на нея са възстановени спорните гори по административен ред. Разпределянето на доказателствената тежест между страните в производството по иск с правно основание чл. 13, ал. 8 ЗВСГЗГФ се подчинява на общите правила на гражданския процес, доколкото в специалния закон не е установено друго. Всяка от страните носи доказателствената тежест за установяване на фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици. След като понятието „общински гори“, дефинирано в законите за горите от 1904 г., 1922 г. и 1925 г. включва две групи имоти: балталъци – гори, които са били предадени от незапомнени времена на общините или населените места за вечно ползуване, и частни гори /придобити по покупка, дарение или завещание/, то в тежест на ищеца е да установи, че претендираните от него гори са били със статут на частни, тъй като само върху тях общината е имала право на собственост. Представените от ищеца писмени доказателства не доказват възникването на правото на собственост върху частна общинска гора към момент предхождащ национализацията на горите. Това се отнася и до представените „Поемни условия за предоставяне на паша за 1043-1944г.“ След като първичният титул на права- протоколът от 1904г. сочи на предоставяне на гората за ползване и е издаден по чл. 3 от ЗГ от 1904г., т.е. в рамките на процедура за определяне на граници на „балталъци“, то всички последващи протоколи за определяне на горски район, извадки от емлячен регистър /доколкото именно за балталъците са се дължали данъци/, поемни условия за предоставяне на паша и пр. не могат да установят право на собственост в полза на ищеца.Обстоятелството, че и ответната община не е представила доказателства за собствеността върху горите, не може да обоснове извод за основателност на предявения срещу нея иск.
Поставените въпроси в изложението по чл.284,ал.3 ГПК относно доказателствената сила на документите за правото на собственост – извлечение от емлячен регистър и нотариален акт за собственост /изрично изброени в чл.13,ал.3 ЗВСГЗГФ/, относно проблема за доказателствената сила на писмените доказателства при установяване правото на собственост на гори или идеални части от тях съгласно изискванията на ЗВСГЗГФ, както и за разпределяне доказателствената тежест в процеса, не са разрешени в противоречие с установената практика на ВКС по приложение на чл.13,ал.3 ЗВСГЗФ и не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В съответствие с практиката ВКС, в т.ч. посочената от касатора, въззивният съд е разпределил доказателствената тежест в исковия процес и е направил извод за доказателствената стойност на документите, на които се позовава ищецът за установяване твърдяното от него право на собственост. В съответствие с трайната съдебна практика по приложение разпоредбата на чл.13,ал.3 ЗВСЗГФ следва да се прави разграничение за доказателственото значение на цитираните документи в едностранно развиващото се административно производство по възстановяване правото на собственост съгласно изричния текст на чл.12, ал.3 и стойността им за доказване правото на собственост на някое от основанията по чл.77 и чл.79 ЗС в исковия процес при спор за материално право и значението им на доказателства относно твърдения придобивен способ, в т.ч. давност. Решаващите изводи на въззивния съд са за това, че общините имат териториални граници и землище,а в случая гората е в землището на [община]. Въз основа на анализ и преценка на доказателствената стойност на представените по делото докувменти въззивният съд е направил извод, че съгласно първичния титул на права на [община] – протоколът от 1904г., гората не е била нейна частна собственост, защото й е предоставена за вечно ползване /което право не подлежи на реституция/, поради което и всички последващи документи като „владетелни” – протоколи за определяне на горски район, извадки от емлячен регистър, поемни условия за предоставяне на паша и др. не могат да установят право на собственост в полза на ищеца. Такива права на собственост не установява и нотариалният акт по давност, т.к. гората е била държавна собственост. В съответствие с трайната съдебна практика по приложение на процесуалните правила, визирани в разпоредбата на чл.127 ГПК, са направени изводи за фактите, които са установени от доказателствата по отношение твърденията на страните в процеса. Искът е установителен за правото на собственост към минал момент. Съдебното решение, с което се отричат правата на ищеца, не признава права на ответника при установен статут на гората като балталък. Изложението по чл.284, ал.3 ГПК не обосновава и приложимост на хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не са развити релевантни доводи, които да обосноват допустимост на касационното обжалване на това основание. Не е налице непълна или неясна правна норма, налагаща тълкуване, чрез което да се създаде съдебна практика по прилагането и. Не се налага и промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или осъвременяване на тълкуването на правните норми с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
С оглед изложеното не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 -т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК и приложените доказателства, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски от 4 800 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №116/14.10.2016г. по гр. дело №287/2016 г. на Апелативен съд – Б..
ОСЪЖДА [община] да заплати на [община] разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 4800 лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: