О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№525
София, 22.10.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1948 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. А. Б. чрез пълномощника й адвокат Й. Х. против решение № 23 от 22.01.2018 г., постановено по гр.д. № 849 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Плевен, с което е потвърдено решение № 1344 от 11.08.2017 г. по гр.д. № 9827/2016 г. на Районен съд-Плевен за отхвърляне на предявения от Ц. А. Б. срещу М. И. Д., В. А. Ш. и А. Н. Д. ревандикационен иск по отношение на жилищна сграда и стопански сгради, построени в северозападната част на имот от 2.037 дка № 097018 по картата на землището на [населено място].
А. Н. Д. е подала чрез пълномощника си адвокат В. Д. отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените по повод касационната жалба разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Съдът е приел за безспорно по делото, че ищцата се легитимира като собственик на ? ид.ч. от терена /имот № 097018 по картата на землището на [населено място] с площ от 2.037 дка/ въз основа на земеделска реституция по решение № 16-13/30.06.2000 г. и договор за доброволна делба от 10.11.2005 г., като с влязло в сила решение № 175 от 24.04.2012 г. по гр.д. № 163/2012 г. на Окръжен съд Плевен ответниците са осъдени да предадат на ищцата на основание чл.108 ЗС ? ид.ч. от поземления имот, но построените върху него сгради не са били предмет на делото. С нотариален акт за собственост, придобит по давност № 185, том II, вх.рег.№1470, дело № 233/2005г. от 25.04.2005г. на нотариус № 82 ответниците са били признати за собственици на ? ид.ч. от поземления имот и на сградите в него. Приел е за устатновено, че сградите са били построени от наследодателите на ищцата, както и че бащата на ответницата А. Д. е установил фактическа власт върху тях най-късно през 1973 г. /според различните свидетелски показания/. Съдът е изложил съображения, че изтеклата до датата на възстановяване собствеността върху терена давност не се зачита и давността започва да тече от момента на реституцията, след като ищцата се позовава, че е собственик на сградите по силата на приращение. Свидетелските показания установяват, че след 30.06.2000 г. до предявяването на настоящия иск ответниците са осъществявали непрекъснато, явно и несъмнено владение. Ищцата оспорва единствено намерението, като твърди, че ответниците са били допуснати в имота от наследодателите й да го ползват безвъзмездно. Съдът е счел обаче, че липсват убедителни доказателства за това твърдение, а напротив писмения договор от 3.04.1975 г. /с който трето лице продава имота на М. Д. и В. Ш./, както и обстоятелството, че ответниците данъчно са декларирали сградите през 1998 г., доказват установено владение. Владението е продължило повече от 10 години след 30.06.2000 г. и ответниците са придобили процесните сгради по давност преди предявяване на настоящия иск.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката преповтаря доводите от касационната си жалба, като счита, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като е както недопустимо, така и очевидно неправилно.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта на въззивното решение. Д. за недопустимост е обоснован с твърдението, че съдът се е произнесъл по отношение собствеността на ищцата, основана на приращение, докато заявеното в исковата молба основание е наследяване. В исковата молба ищцата е твърдяла, че имотът е бил собственост на наследодателя й Д. З. В., поч. 1966 г. като е реституиран по реда на ЗСПЗЗ през 2000 г., а сградите са построени в имота от нейните дядо и родителите й. Така заявените твърдения относно придобиването на сградите следва да се квалифицират под нормата на чл.92 ЗС и именно по тях са се произнесли първоинстанционният и въззивният съд
Доводите, с които обосновава искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК с цел проверка дали решението не е очевидно неправилно са: твърдение за необоснованост на извода, че ответниците са владелци, а не държатели; допуснато нарушение на съдопроизводствените правила при обсъждане на свидетелските показания /тъй като не са кредитирани показанията на свидетелите на ищцата/ и поради липса на изводи с оглед приложеното изпълнително дело и протокола за въвод във владение на терена от 12.06.2014 г.; нарушение на материалния закон, тъй като съдът е приел, че ответниците са придобили имота по давност започнала да тече от 10.11.2005 г., а следователно към момента когато ответниците са се снабдили на 25.04.2005 г. с констативен нотариален акт давност не е текла; неправилно е прието, че давността по отношение на сградите не е прекъсната с воденото през 2011 г. дело за терена.
Така наведените доводи не могат да бъдат свързани с основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК.
Очевидната неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр. трето ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281, т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Допустимостта й на основание за селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършената последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните и действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
В обобщение не е налице основание по чл.280 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода на настоящото производство Ц. А. Б. следва да възстанови на А. Н. Д. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 600.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат В. Д..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 23 от 22.01.2018 г., постановено по гр.д. № 849 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Плевен.
ОСЪЖДА Ц. А. Б., С.О., [община], [улица] да заплати на А. Н. Д., [населено място], [община], [улица], съдебен адрес: [населено място], пл.“В.“ № 1, ет.2, офис 212, адвокат В. Д. разноски по повод касационната жалба в размер на 600.00 /шестстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: