О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 525
гр. София, 25.10..2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 558/12г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Я. Ф. Ф. и Л. Ф. Ф. от [населено място] срещу въззивно решение № 62 от 16.03.12г., постановено по гр.д.№ 451/11г. на Смолянския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 194 от 10.08.11г. по гр.д.№ 1464/10г. на Смолянския районен съд, с което е признато за установено по отношение на Я. Ф. Ф. и Л. Ф. Ф., че към момента на одобряване на кадастралната карта на [населено място] със заповед № РД-18-14 от 10.05.05г. на изп.директор на АГКК, [населено място] ТПК”Мебел”, [населено място] е била собственик на имот с идентификатор 67653.934.289 с площ от 159 кв.м. и че в кад.карта е налице грешка, изразяваща се в неправилно отразяване на посочения имот като самостоятелен, вместо като част от имот с идентификатор 67653.934.388, собственост на ТПК “Мебел”, както и че към същия момент ищецът е бил собственик на част с площ от 189 кв.м. от имот с идентификатор 67653.934.288, както и че по отношение на тази площ в кад.карта е налице грешка, изразяваща се в неправилното й заснемане към имот 67653.934.288, вместо към имот с идентификатор 67653.934.388.
По делото е установено, че съгласно регулационния план на [населено място] от 1930 г. и последващите му изменения от 1952г. и 1958г. процесните площи са отчуждени за стопански двор на ТКЗС, а в съседния парцел І е извършено отчуждаване за ТПК “Г. Д.”. Двата съседни парцела са били застроени със сгради на ТКЗС и на ТПК, като една от сградите на ТКЗС е навлизала в имота на ТПК и обратно, поради което по плана от 1965г. е нанесена нова имотна граница между двата имота, съобразена със застрояването, като е извършено и фактическо предаване на съответните части от имотите. До 1970г. отчуждения да нуждите на ТПК ”Г. Д.” имот, заедно с процесните площи е владян от тази кооперация, а впоследствие от ищеца, съгласно споразумителен протокол между двете кооперации. Имотът е застроен от ищеца с производствени сгради и същият е владял спорните площи до 2007г-2008г., когато ответниците са премахнали съществуващата трайна метална ограда. С нот. акт 52/94г. същият е признат за собственик на имот пл.№ 86 с площ от 8755 кв.м. (включващ имот с идентификатор 67653.934.388 и спорните площи), ведно с построените в него сгради по давност.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл.53, ал.2 ЗКИР е основателен като ищецът в първоинстанционното производство е собственик на имот с идентификатор 67653.934.388, включително на спорните площи по давност и че са налице посочените по-горе грешки в изработената през 2005г. кадастрална карта. Прието е също, че издаденото в полза на праводателката ответниците Х. Ф. съдебно решение от 16.03.1995г. за отмяна на отчуждаването върху 160 кв.м. от имот. пл.№ 44 в кв.10 по плана от 1930 г. (процесните 159 кв.м.) на основание чл.2 ЗВСНОИ по ЗТСУ и др. закони не легитимира ответниците като негови собственици, тъй като към този момент ищецът е бил придобил правото на собственост върху имота по давност и същият не е бил в патримониума на държавата, респ. не подлежал на реституция. По отношение на другата спорна част е прието, че ответниците също не се легитимират като нейни собственици, тъй като не са я придобили чрез някой от предвидените в закона способи.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите може ли съдът да постанови решението си без да обсъжда доводите на страните по делото и доказателствата в тяхната съвкупност и представлява ли това съществено нарушение на процесуалните правила; може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни, както и да направи съвкупна преценка на всички доказателства по делото; може ли при липса на възражение за материална незаконосъобразност на акта за реституция на имота да се извършва косвен съдебен контрол на акта и може ли да се придобива по давност от страна на кооперация имот, отчужден за мероприятие на държавата, респ. дали между отделните субекти на социалистическата собственост може да тече придобивна давност.
Ответникът по жалбата ТПК “Мебел” счита, че същата не следва да се допуска до разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ. от касационната жалба (срв. дадените в ТР № 1/09г. ОСГТК на ВКС разяснения).
Във връзка с поставените от касаторите материалноправни въпроси относно придобивната давност следва да се отбележи, че същите не обуславят изхода на спора с оглед установените по делото факти, а именно че ищецът е продължил да владее целия предоставен му през 1970г. имот и след реституцията на част от него по реда на ЗВСНОИ по ЗТСУ и др. закони и до изработването на кадастралната карта са изминали повече от десет години, респ. че за останалата спорна част от имота ответниците не се легитимират като нейни собственици, а към посочения момент ищецът е разполагал с констативен нотариален акт за собственост на целия застроен с негови производствени сгради и ограден с трайна ограда имот, при която хипотеза, според практиката на ВКС, постройките имат главно, а теренът- обслужващо значение. Ето защо тези въпроси и представената от касаторите задължителна и незадължителна практика на ВКС във връзка с тях не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване.
На следващо място следва да се отбележи, че по поставения в изложението процесуалноправен въпрос (може ли при липса на възражение за материална незаконосъобразност на акта за реституция на имота да се извършва косвен съдебен контрол на акта) във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като в случая ищецът в действителност е възразил, че собствеността върху имота не е подлежала на възстановяване поради това, че още тогава е бил негова собственост и реституцията му е призната за незаконосъобразна именно на това основание, като правилността на този извод не може да бъде предмет на обсъждане в настоящото производство. Ето защо позоваването на противоречие с ТР № 6/06г. на ОСГК на ВКС е неоснователно.
В случая при постановяване на решението си въззивният съд е изложил подробни мотиви и не би могло да се приеме, че не е обсъдил доводите на страните и доказателствата по делото относно релевантните за изхода на спора факти, поради което липсва противоречие на обжалваното решение с представената във връзка с първите два поставени въпроса задължителна и незадължителна практика на ВС и ВКС. Развитите оплаквания във връзка с тези въпроси до голяма степен имат отношение към преценката на доказателствата, която е предоставена единствено на решаващия съд, а обстоятелството, че касаторите не са съгласни с тази преценка е без значение.
Във връзка с третото релевирано основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени релевантни доводи във връзка с посочените в ТР № 1/09г. ОСГТК, т.4 предпоставки и същите не са налице, тъй като във връзка с поставените въпроси не е налице непълнота или неяснота на правната уредба и съществува съдебна практика, която не се налага да бъде променяна.
С оглед на казаното подадената от Я. Ф. Ф. и Л. Ф. Ф. касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата направените от него в настоящото производство разноски в размер на 360 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 62 от 16.03.12г., постановено по гр.д.№ 451/11г. на Смолянския окръжен съд.
О с ъ ж д а Я. Ф. Ф. и Л. Ф. Ф. от [населено място] да заплатят на ТПК “Мебел”, [населено място] сумата 360 лв./триста и шестдесет лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.