О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 525
София, 28.09.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 2025/2015 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Р. Г. К. и Е. М. К., двамата от [населено място] против определение № 847 от 26.03.2015 г. по ч. гр. д. № 1156/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, ГО определение от 16.03.2015 г. по гр. д. № 659/2015 г., е допуснато обезпечение на предявените от [фирма], [населено място] срещу двамата частни касатори искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 430 ТЗ за обща сума 204 516.75 евро, дължима по договор за кредит от 14.05.2007 г., чрез налагане на запор върху вземането на Е. М. К. към синдика на [фирма] /в несъстоятелност/ за сумата 176 796.30 лева.
Частните касатори молят за отмяна на атакуваното определение като неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразяват несъгласие с извода на въззивния съд за наличие на предпоставки за допускане на обезпечение, визирани в чл. 391 ГПК, като твърдят, че същият е напълно немотивиран, както и че в случая не е доказана нито вероятната основателност на претенциите, нито нуждата от допускане на обезпечение.
Като обосноваващи допускането на касационно обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Длъжен ли е обезпечителният съд да изложи конкретни мотиви относно наличието на вероятна основателност на иска, по който се допуска обезпечение; В случай, че обезпечаваните искове са повече от един и са предявени спрямо повече от един ответник, както е в процесния случай, дължи ли обезпечителният съд мотиви относно вероятната основателност по всеки един от исковете и спрямо всеки един от ответниците, спрямо които е допуснато обезпечението; Може ли да се допусне налагането на обезпечителни мерки в конкретния случай, в случай че съдът не е направил преценка за наличието на вероятна основателност на исковете спрямо всеки от ответниците; 2. Съществува ли установено от закона предположение, че размерът на иска сам по себе си обосновава нуждата за молителя от допускане на обезпечителни мерки по висящия иск”. В подкрепа на твърдението за противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС и за противоречие в практиката на съдилищата са представени съответно: по първата група въпроси – определение № 372 от 13.06.2013 г. по ч. гр. д. № 3334/2013 г. на ВКС, ІV г. о.; определение № 175 от 01.03.2012 г. по ч. гр. д. № 742/2011 г. на ІV г. о. и решение № 355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на І г. о., а по втория въпрос – определение № 497 от 12.06.2012 г. по ч. т. д. № 605/2011 г. на ВКС, ІІ т. о.; определение № 119 от 23.01.2012 г. по ч. т. д. № 60/2011 г. на Пловдивски апелативен съд; определение № 9495 от 18.10.2013 г. по в.ч.гр.д. № 12496/2013 г. на Софийски градски съд и определение № 248 от 08.04.2013 г. по в.ч.гр.д. № 323/2013 г. на Пазарджишки окръжен съд.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], [населено място] – оспорва същата и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна. Подробни съображения за това са изложени в писмен отговор от 29.05.2015 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 396, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да отмени първоинстанционното определение и да допусне поисканото от [фирма], [населено място] обезпечение на предявените от [фирма], [населено място] срещу Р. Г. К. и Е. М. К., двамата от [населено място], искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 430 ТЗ за обща сума 204 516.75 евро, дължима по договор за кредит от 14.05.2007 г., чрез налагане на запор върху вземането на Е. М. К. към синдика на [фирма] /в несъстоятелност/ за сумата 176 796.30 лева, въззивният съд е приел, че в случая са осъществени всички предвидени в закона предпоставки – допустимост и вероятна основателност на исковете, както и интерес от допускане на обезпечението. Изводът за вероятна основателност на претенциите е обоснован с оглед представените с исковата молба доказателства, а обезпечителната нужда – с големия размер на исковете и със съществуващата възможност ищецът да се затрудни при реализиране на евентуално позитивно за ищеца решение. Доколкото, обаче, представените по делото писмени доказателства могат да бъдат преценявани едва при решаване на спора по същество и с цел защита интересите на ответниците, решаващият състав е счел, че обезпечението следва да бъде допуснато при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК – при внасяне на парична гаранция в размер на сумата 20 500 лв.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационен контрол.
На първо място, поставените от частните касатори въпроси не могат да бъдат преценени като обусловили изхода на правния спор по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на първата група въпроси този извод произтича от обстоятелството, че същите касаят правилността на обжалвания акт, проверката на която, обаче, е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Твърдението на частните касатора, че изложените от въззивния съд мотиви са недостатъчни, представлява всъщност оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е едно от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касиране на съдебния акт, но не и основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането на касация. По отношение на втория поставен в изложението въпрос, липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК следва от факта, че същият изобщо не е бил предмет на обсъждане в обжалваното определение. Действително, въззивният съд е посочил размерът на исковете като един (но не единствен) от критериите за преценка относно наличието на обезпечителна нужда, но не е изразявал становище, в какъвто смисъл е твърдението на частните касатори, за установено в самия закон предположение, че „размерът на иска сам по себе си обосновава нуждата за молителя от допускане на обезпечителни мерки по висящия иск”.
Освен задължителната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на поставените въпроси не са осъществени и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Представените съдебни актове не доказват нито твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика, нито наличието на противоречие в практиката на съдилищата. Част от актовете са напълно неотносими, тъй като са постановени по различни от заявените от частните касатори въпроси – определение № 372 от 13.06.2013 г. по ч. гр. д. № 3334/2013 г. на ВКС, ІV г. о. е постановено по въпроса „проверява ли се в производството по чл. 23 ЗОПДИППД (отм.) наличието на причинна връзка между престъпната дейност на проверяваното лице, за която същият е осъден и придобитото от него имущество, чието отнемане се претендира от комисията”; решение № 355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на І г. о. – по въпроса „липсата на мотиви води ли до нищожност на съдебното решение”, а определение № 175 от 01.03.2012 г. по ч. гр. д. № 742/2011 г. на ІV г. о. няма характер на съдебна практика, тъй като с него не е допуснато касационно обжалване.Всички останали актове –определения на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК и актовете на въззивни съдилища – не доказват основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като извършената в тях преценка на обезпечителната нужда и на вероятната основателност на исковете е с оглед данните по всяко конкретно дело, които винаги са различни и поради това не може да се счете, че е налице аналогичност на случаите.
С оглед всички изложени съображения, настоящият състав намира,че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и затова
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 847 от 26.03.2015 г. по ч. гр. д. № 1156/2015 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: