Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.5
2771_16_opr_288_109zs
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 526
София, 02.11.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 2771 /2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. С. Й. и Й. Д. Й. срещу въззивно решение от 01.02.2016 г. по гр.д. № 2768 /2015 г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о. с което е отменено първоинстанционно решение в частта, с която е отхвърлен иск на Д. И. Г. срещу двамата касационни жалбоподатели за премахване на двуетажна жилищна сграда в южната част и барбекю в УПИ ІV–161, от кв. 37, местност Д., както и на оградата, изградена между този имот и УПИ ІV–161 и вместо това искът е уважен: Е. С. Й. и Й. Д. Й. са осъдени да преместят оградата между УПИ ІV–161 и УПИ V–162, от кв. 37, кв. Д. в съответствие с регулационния план от 1951 г. по скица от заключение на вещо лице и да премахнат барбекю и двуетажна жилищна сграда в южната част на имота им – УПИ ІV–161, по иск по чл.109 ЗС, предявен от Д. И. Г.
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Д. И. Г. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост, за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване и по обусловен от първия иск негаторен иск.
По доводите на страните въззивният съд въз основа на приетите по делото доказателства, и основно въз основа на приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза, изготвено въз основа на събраните по делото доказателства, е приел следните фактически изводи:
Праводателите на страните са били собственици на един общ имот – едно дворно място, по отношение на което е приложен регулационният план от 1951 г.. По силата на този план за това дворно място са отредени два парцела (един имот е заснет с два парцела) и регулационните линии са се трансформирали в имотни граници. Но имотът е останал един. От протокол за съдебна делба се установява, че през 1966 г. е извършена делба между двамата съсобственици, праводатели на страните, като всеки е получил в дял и собственост по един парцел. През 1970 г. е бил приет следващ регулационен план, като за дворното място са отредени отново два парцела, при което (вътрешната) регулационна линия е изместена навътре в парцела на ищеца (по плана от 1951 г.), но в кадастралната основа е бил заснет един имот и не е била заснета ограда между двата поделени имота, най-вероятно оградата не е била изградена – делбата не е била приложена на място. Имотите са заснети като два с кадастралния план, приет преди приемането на следващия регулационен план от 2001 г., по който вътрешната регулационна линия между имотите съвпада с тази по плана от 1970 г. Не са открити строителни книжа по отношение на двуетажната масивна жилищна сграда, построена на място на обора и за сградата – барбекю, построена на мястото на фурната. Въззивният съд е обосновал защо кредитира извода на вещото лице, че по-късните планове от 1970 г. и 2001 г., според които регулационната линия (имотната граница) е преместена на изток навътре в имота на ищеца, не са приложени и отчуждителното действие е отпаднало. Съдът е приел за установено и следното: Ответниците са придобили дворното си място през 2003 г. Оборът е съборен от новите собственици (ответниците), на негово място е изградена двуетажна къща. Барбекюто е построено на мястото на фурната след 2000 г., ползва се от новите собственици.
Въззивният съд е приел следните правни изводи:
С регулационните планове от 1970 г. и 2001 г. преди влизане в сила на ЗУТ е било предвидено придаване на части от имота на ищеца на този на ответниците. (индивидуализирани са според заключението на вещото лице). Сметки по регулация и по двата плана не са уреждани включително до изтичане на сроковете по § 6,ал.2 и ал.4 от ПР на ЗУТ Следователно доводът на ищеца, че регулациите са останали неприложени, е основателен. Отчуждителното действие на плановете е отпаднало автоматично по силата на закона, като придаваемите части от имота на ищеца, от който са били отчуждени, са се върнали в имота му. в този смисъл ТР № 3/28.03.2011г. по т.д. № 3 /2010 г. на ВКС, ОСГК. Приложим в отношенията между страните е регулационният план от 1951 г. По категоричен начин се установи, че съществуващата понастоящем ограда не съвпада с регулационната линия от 1951 г. – има навлизане в имота на ищеца. Същата е констатацията и по отношение на процесните сгради, част от тях са в имота на ищеца. Възражението на ответниците, че извършеното от тях застрояване е в рамките на съществуващия преди това обем на сградите е ирелевантно. Застрояването и навлизането в имота на ищеца смущава упражняване на правото му на собственост. в пълен обем. Доколкото в скиците липсва отразяване, че има неуредени сметки по регулация, възможно е ответниците да не са знаели за това обстоятелство. За основателността на негаторния иск обаче е без значение дали поведението е виновно или не. Достатъчно е чрез същото неоснователно да се пречи, ограничава или смущава спокойното упражняване на вещните права.
В изложението за допускане на касационно обжалване са изведени следните правни въпроси:
1. Материалноправен: извършването на незаконно строителство на имотната граница (или при несъществено навлизане в съседен имот) представлява ли законова пречка по смисъла на чл.109 ЗС за упражняване на правото на собственост.
Въпросът не е обуславящ, Прието е, че строителството не е само на имотната граница и навлизането не е несъществено.
2. Материалноправен: необходимо ли е освен да се пречи на упражняване на правото на собственост, да е налице и увреждане на интересите на собственика, като основание (предпоставка) за правилно упражняване на негаторния иск по чл.109 ЗС.
Въпросът не е обуславящ, Съдът не е приел, че увреждането е необходима предпоставка за уважаване на иска. Нещо повече: Както е посочено по-горе, съдът е приел, че за основателността на негаторния иск обаче е без значение дали поведението е виновно или не.
3. Материалноправен: ако постройката е изградена със съгласието на собственика на съседния имот и търпяна от него повече от 40 години, неговият правоприемник има ли правото да иска премахването и.
Въпросът не е обуславящ, нито е установено съгласие, нито че барбекюто и сградата са търпяна 40 години. Видно от посоченото за мотивите установено е друго, а не твърдяното, че двете постройки са изградени значително по-късно: сградата-барбекю е изградено на мястото на фурна, двуетажна жилищна сграда на мястото на част от паянтов обор на един етаж, оградата на място, на което не е имало ограда. Въпросът е основан на неприетата за доказана защитна теза на ответниците.
4. Материалноправен: Следва ли решението по чл.109 ЗС да се ограничи само до обема на правата на ищеца или може да навлезе в правната сфера на ответника извън рамките на засегнатите права на ищеца, т.е. да се постанови премахване на цялата постройка, ако само част от нея навлиза в имота на ищеца, респективно е разположена на по-малко отстояние от регулационната линия от допустимото. Твърди се противоречие с решение № 122 от 06.06.2014 г. по гр.д. № 6600 /2013 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК,
Въпросът не е обуславящ, доколкото се поставя за пръв път в касационната жалба. Ответниците не са твърдели и не са доказали, че може да се премахне само част от двете постройки. След приемане на заключението на вещото лице, от което е установено, че част от постройките се намират в имота на ищеца, не са поискали да бъде поставена допълнителна задача на вещото лице да установи дали и каква част от постройките попадат извън минималните отстояния и дали тази част от постройките могат да бъдат запазени.
А в случая въпросът дали част от постройките може да бъде запазена след събарянето на друга част по вертикала, при което се разрушават голяма част от стените (видно от скицата разделителната линия минава през двете постройки, о диагонал през жилищната сграда) е експертен и изисква преценка, основана на специални знания, вероятно от областта на няколко инженерни специалности.
Доколкото в случая не е твърдяно и не установено дали и каква част от постройките остават отвъд отстоянията и допустимо ли е остатъците отвъд отстоянията да не се събарят, въпросът е хипотетичен.
По същата причина не е допуснато и противоречие с посоченото съдебно решение, в което не е прието, че съдът постановява събарянето на сградите, част от които са построени в чужд имот, само до регулационната линия, или само до линията, която бележи допустимото най-малко отстояние от регулационната линия. Приетото от съда е в смисъл, че част от постройката може да не бъде премахвана, когато строителните правила и норми допускат това.
5. Процесуалноправен: следва ли въззивната инстанция да разгледа представените пред нея доказателства, когато те са допустими и относими към спора, а само заключението на вещото лице. Визира се протокол 1966 г. по гр.д. за съдебна делба и общо другите представени с отговора на исковата молба доказателства.
Въпросът не е обуславящ.
В съответствие с установената практика по чл.269 ГПК въззивният съд е обсъдил доводите във въззивната жалба и относимите към тях доводи в отговора на жалбата. Включително делбения протокол (твърдението на жалбоподателите, че не е обсъден не е вярно) и всички доказателства, които са относими към релевантните за спора факти. Отделно от това всички доказателства, относими към регулационния статут на двете дворни места и техническите книжа за извършеното застрояване са обсъдени от вещото лице. Заключението му е основано на тях. А то е допуснато, защото съдът е преценил, че за преценката на тези доказателства са необходими специални знания.
При извод, че част постройките и оградата са в собственото на ищеца място без правно основание за това, въззивният съд не е следвало да обсъжда доказателства за други обстоятелства, които са ирелевантни, в частност махленски свидетелства, отделни строителни книжа (за заснемане).
6. следва ли да се установят факти дали регулацията по отношение на два съседни имота е била приложена с оглед на повдигнат спор по чл.109 ЗС.
Въпросът е въведен като риторичен, защото е последван от твърдение, че няма спор , че въззивният съд е трябвало да потърси отговор на въпроса.
Въпросът е обуславящ и е разрешен в съответствие с установената практика, според която въззивният съд обсъжда доводите на страните, наведени с въззивната жалба и с отговора на въззивната жалба (чл. 269 ГПК).
При наличие на довод във въззивната жалба за действието на плановете и на довод в отговора на исковата молба въззивният съд е следвало да установи коя регулация е приложена и дали има отчуждително действие (Доколкото за квартала, в който се намират двата УПИ са приети три регулационни плана, въззивният съд е следвало да изследва и е изследвал дали регулацията отпреди ЗУТ е породила отчуждително действие).
Въпросът не е разрешен в противоречие, а съответствие с посоченото вече решение № 122 от 06.06.2014 г. по гр.д. № 6600 /2013 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е прието, в отговор на правен въпрос, че при спор за собственост върху част от имот, за която се поддържа, че е била придадена по регулация към съседен имот, в тежест на лицето, което твърди, че регулацията е приложена, е да докаже това, въпросът е обсъден и по същество.
От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, а искането на ответника за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение е основателно и доказано за сумата 1500 лева с представения договор за процесуално представителство.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 01.02.2016 г. по гр.д. № 2768 /2015 г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о. по касационната жалба на Е. С. Й. и Й. Д. Й.
Осъжда Е. С. Й. и Й. Д. Й. да заплатят на Д. И. Г. сумата 1 500 (хиляда и петстотин) лева за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в касационната инстанция.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.