ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№526
гр. София, 23.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д. № 1893 по описа на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. В. Ч. против Решение № 867/ 05.06.2017 г. по в.гр.д. № 553/2017 г. на Варненския окръжен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с Решение № 1422/ 05.10.2017 г. С посоченото въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 4792/ 19.12.2016 г. по гр.д. № 6404/2016 г. на Варненския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният при условията на евентуалност иск на В. В. Ч. срещу Ф. Н. С. иск за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищеца и осъждане на ответника да му предаде владението на 29,65/634 ид.ч. от апартамент № 12 прим на пети етаж в сградата на [улица] 5 в [населено място], със застроена площ от 46,50 кв.м. /обозначен като апартамент № 11 по одобрения архитектурен проект от 28.09.2001 г./, на основание приращение в качеството му на съсобственик в УПИ ХV-8,9 в кв.163 по плана на 11 м.р. на [населено място], притежаващ 29,65 кв.м. ид.ч. от поземления имот с обща площ от 634 кв.м.,п който не е участвал при учредяването на правото на строеж за процесния апартамент, вместо което е постановено уважаване на така предявения иск; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. В. Ч. срещу Ф. Н. С. главен иск с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване на изключителните собственически права на ищеца върху описания недвижим имот на посоченото по-горе основание- приращение, и осъждане на ответника да му предаде владението на същия. С касационната жалба е атакувано така постановено въззивно решение в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на главния иск с предмет правото на собственост върху целия апартамент № 12 прим на пети етаж в сградата на [улица] 5 в [населено място], като са изложени доводи за неговата неправилност поради нарушаване на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, с оглед на които се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което бъде уважен предявеният от касатора главен осъдителен иск за собственост, със законните последици.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване е посочено, че от обуславящо значение за изхода на спора са материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС като основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а именно:
1.Ако по реда на чл.183, ал.1 ЗУТ /в редакцията до 2013 г./ само част от съсобствениците на парцела са си учредили взаимно право на строеж за определени обекти в бъдещата сграда, като не са разпределили правото на строеж за останалите обекти в сградата, чия собственост е изграденото в повече, когато същото е обособено като самостоятелен обект на право на собственост?
2. Владелец или държател е строителят на изграденото в повече от учреденото му право на строеж, обособено като самостоятелен обект на право на собственост, в хипотезата, при която са сключени договор за строителство и за прехвърляне на идеална част от собствеността върху парцела от отделен съсобственик срещу задължение на строителя да изгради сграда, в която съсобственикът да получи определен обект?
3. Ползва ли се констативният нотариален акт за признаване право на собственост по реда на чл.587 ГПК с обвързваща материална доказателствена сила по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, и при оспорване на такъв нотариален акт съставлява ли същият доказателство за осъществявано владение върху имота от страна на лицето, в чиято полза е издаден акта?
4. Длъжен ли е въззивният съд на основание чл.235, ал.2 ГПК да извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и да обсъди доводите на страните, за да мотивира решението си по съществото на спора?
Ответникът по касационната жалба- Ф. Н. С. е депозирал по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените за това предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
За да постанови решението си в обжалваната част, с която е отхвърлил предявения от касатора ревандикационен иск, въззивният съд е приел, че ищецът, в качеството му на съсобственик в процесния УПИ ХV-8,9 в кв.163 по плана на 112 м.р. на [населено място], не е участвал в извършеното на 25.09.2002 г. учредяване право на строеж по реда на чл.183, ал.1 ЗУТ, по силата на което останалите съсобственици в лицето на Г. Т., К. А., Х. С., С. З., С. З., З. А., П. А., С. Я., И. Я., К. Г. и К. Ч. са си учредили взаимно право на строеж върху отделни обекти в бъдещата сграда, която съсобственикът Г. Т. се е задължил да изгради в изпълнение на сключен договор за строителство от 21.06.2000 г., срещу което останалите съсобственици /без ищеца/ са му прехвърлили общо 30% ид.ч. или 190 кв.м. ид.ч. от дворното място. По силата на така учреденото право на строеж, Г. Т. е трябвало да получи в индивидуална собственост апартамент № 11 на ет.5 съобразно архитектурния проект на сградата /за който изслушаната Съдебно-техническа експертиза е установила, че идентичен с процесния апартамент № 12 прим. Впоследствие, с констативен нотариален акт № 28, том 1, рег.637, дело № 20/ 2011 г. Г. Т. е бил признат за собственик на апартамента ведно с принадлежащото към него избено помещение № 12 прим и 2,1268% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, като на 01.02.2011 г. е прехвърлил същия с договор за покупко-продажба на ответника, на когото е предал владението на 03.02.2011 г. При тези данни въззивният съд е приел, че ищецът, като собственик на идеални части от земята, върху която е построена сградата, не би могъл да се легитимира като собственик по приращение на индивидуални собственически права върху процесния апартамент, доколкото за него не му е учредено право на строеж, и следователно на претендираното от него основание той е придобил само толкова идеални части от обекта, колкото са притежаваните от него по отношение на мястото. В мотивите е формиран краен правен извод, че по тези аргументи В. Ч. и съпругата му притежават общо 29,65/634 ид.ч. от построената жилищна сграда и в частност от процесния апартамент, като изводът за наличие на СИО не е намерил отражение в диспозитива на решението, с който са признати собственическите права само на ищеца. Изложените в решението мотиви във връзка с упражняваната от частния праводател на ответника /Г. Т./ и самият ответник фактическа власт върху имота и формираната на това основание преценка за наличие на недобросъвестно владение не следва да бъдат обсъждани, тъй като са свързани с релевираното от ответника възражение за придобивна давност, прието от въззивния съд за неоснователно, а от самия ответник не е подадена касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която на ищеца е признато право на собственост върху 29,65/634 ид.ч. от процесния апартамент.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни изводи, настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В контекста на посочените по-горе факти от значение за спора, обуславящият изхода на делото материалноправен въпрос е свързан с преценката, чия е собствеността изобщо върху изграден обект въз основа на учредено право на строеж от част от съсобствениците, без участие на останалите. Произнасянето на въззивния съд по този материалноправен въпрос изцяло е съобразено с казуалната практика на ВКС, според която при учредяване на право на строеж от съсобственик, без в учредяването да участва друг съсобственик, учредилият правото се е разпоредил с права, в по-голям обем, отколкото той притежава. На това основание за разликата над притежавания от учредилия суперфицията съсобственик обем права действията му не пораждат вещен ефект и при евентуално реализиране на строежа съответни идеални части от сградата по приращение ще се придобият от неучаствалия в учредяването съсобственик /Решение № 44 от 04.03.2013 г. по гр.д.№ 358/ 2012 г. на ІV г.о./. Поставеният от касатора материалноправен въпрос е неотносим към спора предвид начина, по който е формулиран- доколкото в случая не е налице „изградено в повече” от гледна точка на пространствените предели на правото на строеж /при което практиката е константна, че изграденото в повече принадлежи на собственика на земята по силата на приращението, ако е самостоятелен обект на собственост- Решение № 137 от 17.08.2010 г. по гр.д.№ 3954/2008 г. на І г.о., Решение № 316/ 2012 от 20.05.2013 г. по гр.д.№ 217/ 2012 г. на ІІ г.о. и др./, а е налице хипотеза на разпореждане от страна на част от съсобствениците в повече от притежаваните от тях права върху мястото, поради което на общо основание /чл.92 ЗС/ съсобственикът, който не е заявил воля за учредяване на право на строеж върху мястото, придобива съответен обем права върху построеното. Вторият и третият от поставените от касатора въпроси в изложението към касационната жалба са неотносими по изложените по-горе съображения- същите се отнасят до релевираното от ответника възражение за давност, което не може да бъде разглеждано в касационното производство при липса на подадена касационна жалба от ответника срещу решението, с което срещу него е уважен евентуалния установителен иск за собственост на 29,65/634 ид.ч. от процесния апартамент. Не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване и по въпроса относно приложението на чл.235, ал.2 ГПК във въззивното производство. Този въпрос е поставен в контекста на оплакванията, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е допуснал поискани от касатора доказателства, според които процесният имот не е съпружеска имуществена общност, както и такива, свързани със знанието на ответника, че праводателят му не е собственик. Тези доказателства обаче са неотносими към спорния предмет, пренесен пред настоящата инстанция с касационната жалба, поради което и въпросът няма обуславящо за изхода на делото значение. Преценката, дали претендираното от ищеца право на собственост се притежава от него в режим на изключителни собственически права или представлява съпружеска имуществена общност, е извън предмета на делото, образувано по иск за собственост срещу ответната страна. Съобразно основополагащото процеса диспозитивно начало, предметът на делото се определя от заявеното искане за защита или съдействие /чл.6, ал.2 ГПК/, и следователно в конкретния случай наличието или липсата на СИО е извън този предмет. Относно приетото в мотивите на въззивното решение, че признатите на ищеца 29,65/634 ид.ч. от процесния апартамент са в режим на СИО, следва да се посочи, че това произнасяне, доколкото не е обективирано в диспозитива на решението, поначало не е източник на сила на пресъдено нещо и поради това не подлежи на самостоятелно обжалване /т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/ 2000 г. на ОСГК/. Колкото до доказателствата относно знанието на ответника, че частният му праводател не е собственик, по вече изложените съображения същите се явяват неотносими за производството пред настоящата инстанция предвид предмета на производството, който не включва произнасяне по направеното от ответника възражение за придобивна давност, доколкото същият не е обжалвал уважаването на иска за собственост за 29,65/634 ид.ч. от спорния имот.
Предвид горното, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд.
С оглед изхода на производството и на основание чл.78, ал.3 ГПК касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в производството, а именно сумата от 3500 лв. за адвокатско възнаграждение.
Същевременно, доколкото с Определение № 96 от 18.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 1892/ 2018 г. на настоящия състав на Второ гражданско отделение, частното производство е присъединено към касационното, следва да бъде разгледана частната жалба на В. В. Ч. срещу Решение № 1345 от 16.08.2017 г. по в.гр.д.№ 553/ 2017 г., с което е оставена без уважение молбата му за изменение на Решение № 867 от 05.06.2017 г. в частта за разноските. Молбата се основава на твърдението на ищеца, че заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 3 000 лв. следва да се разпредели поравно за двата предявени срещу него иска, доколкото в договора за правна помощ не е посочено изрично как се разпределя възнаграждението. На това основание се поддържа, че за първоинстанционното производство, съобразно постановеното от въззивния съд решение по съществото на спора, с оглед отхвърляне на главния иск ответникът има право на разноски в размер на 1 500 лв., а не на 2 859,70 лв., както е приел въззивния съд, който с обжалваното решение от 16.08.2017 г. е оставил без уважение искането за изменение на въззивното решение за разноските в посочения смисъл. Заедно с това са наведени доводи за недопустимост на атакувания акт на въззивния съд, като се поддържа, че допустимият акт, с който се дължи произнасяне по молба с правна квалификация чл.248 ГПК, е определение, а не решение.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответника по частната жалба- Ф. Н. С., който оспорва същата и моли обжалваното решение, което по съществото има характер на определение, да бъде потвърдено като допустимо и правилно.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира частната жалба за допустима като подадена от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд /чл.248, ал.3, изр.2 ГПК/, в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК. Разгледана по същество, същата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
На първо място, не могат да бъдат споделени наведените от частния жалбоподател оплаквания за недопустимост на атакувания акт на въззивния съд. Действително, самостоятелното произнасяне по въпроса за разноските следва да се обективира в определение /чл.248, ал.3 ГПК/, но само по себе си титулуването на акта като решение не го опорочава по никакъв начин, още по-малко има отношение към неговата допустимост, като се има предвид, че този порок може да се извежда само на основанията, изрично посочени в чл.270, ал.3 ГПК. Не е налице и твърдяната неправилност поради нарушаване на установения в чл.78, ал.3 ГПК принцип за съразмерност при присъждане на разноски в полза на ответника съобразно отхвърлената част от иска. В конкретния случай предявените от ищеца евентуални искове имат различна цена, определена съобразно чл.69, ал.1, т.2 ГПК върху данъчната оценка на процесния апартамент, респ. върху идеална част от същата, поради което и доколкото двата иска имат едно и също основание и са свързани с едни и същи правнорелевантни факти, единственият критерии за разпределяне на заплатеното от ответника общо адвокатско възнаграждение не е фактическата и правна сложност на исковете, която е еднаква, а количественият, който се определя от съотношението в цената им. В този смисъл, като е приложил именно такъв подход при определяне на подлежащото на присъждане адвокатско възнаграждение съобразно съотношението в цената на отхвърления и уважения срещу него иск, въззивният съд е приложил правилно процесуалния закон и обжалваното в тази му част решение /имащо по същество характер на определение/, с което е отхвърлено искането за изменение на решението в частта за разноските, следва да бъде потвърдено.
Съставът на Второ гражданско отделение констатира, че в кориците на делото се намира молба вх.№ 30941/ 06.11.2017 г. на Ф. Н. С. за отмяна на влязло в сила Решение № 1422/ 05.10.2017 г по в.гр.д.№ 553/ 2017 г. на Варненския окръжен съд, която следва да се докладва за образуване на производство.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 867/ 05.06.2017 г. по в.гр.д. № 553/2017 г. на Варненския окръжен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с Решение № 1422/ 05.10.2017 г., по касационната жалба на В. В. Ч..
ОСЪЖДА В. В. Ч. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на Ф. Н. С. сумата 3 500 лв. разноски в касационното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1345 от 16.08.2017 г. по в.гр.д.№ 553/ 2017 г. /имащо характер на определение/, с което е оставена без уважение молбата на В. В. Ч. за изменение на Решение № 867 от 05.06.2017 г. в частта за разноските.
Делото да се докладва на ръководителя на Гражданска колегия за образуване на производство по молба вх.№ 30941/ 06.11.2017 г. на Ф. Н. С. за отмяна на влязло в сила Решение № 1422/ 05.10.2017 г по в.гр.д.№ 553/ 2017 г. на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: