1
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 527
гр.София, 10.06.2016г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми юни, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N2279 описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 09.02.2016г. по гр.д.№250 / 2015г. на ГС София, с което е уважен иск с правно основание чл.190, ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят С.О., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответникът Л. Ц. М., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допуска.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е осъдил С.О. да заплати на Л. М. на основание чл. 190, ал. 2, вр. чл. 223 ЗЗД сумата 14 160 лв., представляваща стойността на намалението на уговорената цена по договор за замяна на недвижими имоти от 04.05.2006г. на прехвърляния с договора недвижим имот, представляващ реална част от поземлен имот без пл. номер с площ от 120 кв. м., попадащ в /адрес/, одобрен със заповед № 144/16.04.1969г., изменен със заповед № ГД-09-50-202/30.04.2003г., ведно със законната лихва от 14.12.2012г. до окончателното изплащане на сумата.
Установено е по делото, че с договор за замяна на недвижими имоти, сключен на 04.05.2006г. между С.О./СО/ и Л. М. – ищец в производството е прехвърлено правото на собственост върху реални части от недвижими имоти с площ общо от 210 кв. м., измежду които и реална част от поземлен имот без планоснимачен номер, / адрес/, с площ от 120 кв. м., при граници: улица, поземлен имот 252 и поземлен имот 261, която реална част по плана, одобрен със Заповед №РД- 09-50-102/30.04.2003 г., е включена в УПИ VIII- 260, 261 общ., /адрес/, целият с площ от 1440 кв. м., при граници: улица, улица, поземлен имот 252, УПИ VII-258 и УПИ XII-89, общо с пазарна цена на имотите от 24 800 лв. В замяна Л. М. е прехвърлила на СО правото на собственост върху недвижим имот: реална част от поземлен имот /адрес/ с площ от 40.00 кв. м., при граници: от три страни улица и урегулиран поземлен имот VIII-260, 261 общ, която реална част по плана, одобрен със Заповед №РД-09-50-102/30.04.2003г., е включена в улица, с пазарна цена от 4 700 лв. Установено е, че страните са се договорили, че М. е заплатила на СО сумата 20 100 лв. – разлика в цената на имотите, предмет на замяната, което е видно и от платежно нареждане от 06.04.2006г., като от още две платежни нареждания се установява, че М. е заплатила на СО и сумата 496 лв. – 2 % местен данък и сумата 595.20 лв. – 2 % режийни разноски с ДДС.
Прието е по делото, че с договор за продажба, извършен с нотариален акт № 58, том I, рег.№ 4173, дело № 51/20.03.2007г., нотариус при Софийски РС, Л. М. е прехвърлила УПИ VІІІ – 260, 261, общ., в т. ч. получените по замяна реални части от имоти, на [фирма] за сумата 150 000 лв.
Установено е също така, че с нотариална покана рег. № 2340/15.12.2010г. купувачът е уведомил продавача , че е възложил изготвяне на проект за изменение на ПУП и че съобразно одобрената със заповед № РД-18-88/11.12.2007 г. на ИД на А. кадастрална карта в границите на продадения му УПИ са нанесени ПИ, един от които ПИ № 583, записан на наследници на К. и Б. В. – легитимирали се с НА № 69, том VII, дело № 7441/21.04.1999г., получил идентификатор 68134.4300.583. Установено е , че с поканата, връчена на 15.12.2010г., Л. М. е повикана на среща за доброволно уреждане на последиците, с предупреждение, че при непостигане на съгласие ще се предприемат действия за разваляне на договора поради това, че част от вещта принадлежи на трети лица.
Констатирано е, че на 16.12.2010г. е съставен констативен протокол от нотариуса, в който е отразено съгласието на Л. М. и дружеството –купувач, с цел избягване на евикция, да закупи ПИ 583 с площ от 120 кв. м. от третите лица В. и да го дари на дружеството. М. е узнала за това, че е една част от продадения от нея имот е нанесен в кадастралната карта на името на друго лице след одобряването на КК в края на 2007г.
Съдът е изложил съображения за това, че задължението на купувача да плати цената на придобивания имот има за свое основание задължението на продавача да му прехвърли правото на собственост в изпълнение на задължението си „да даде нещо”. Посочено е, че ако купувачът е съдебно отстранен или рискува да бъде отстранен, трябва да получи обратно онова, което е дал срещу купената вещ, както и да бъде обезщетен за вредите, които претърпява от неизпълнението. Прието е, че тази възможност се отнася и за договора за замяна, по който страните се задължават да си прехвърлят взаимно собствеността върху вещи или други права и всеки от заменителите се смята за продавач на това, което дава, и за купувач на това, което получава (чл. 222-223 ЗЗД). Изложени са съображения за това, че съгласно чл. 190, ал. 1 ЗЗД, ако само част от продадената вещ принадлежи на трето лице или вещта е обременена с права на трето лице, купувачът може да поиска разваляне на продажбата по съдебен ред и обезщетение според чл. 189 ЗЗД, когато според обстоятелствата трябва да се приеме, че той не би сключил договора, ако знаеше това, а в противен случай, съгласно чл. 190, ал. 2 ЗЗД, купувачът може да иска намаление на цената и обезщетение за вредите (чл. 82 – 83 ЗЗД). Посочено е, че когато купувачът е избягнал съдебното отстранение или е освободил вещта от правата, които трети лица са имали върху нея, чрез заплащане на парична сума, продавачът може да се освободи от отговорност, като заплати на купувача тази сума, лихвите върху нея от деня на плащането и разноските (чл. 191, ал. 3 ЗЗД). Прието е, че продавачът отговаря, ако трети лица имат право на собственост или други права по отношение на вещта, които могат да противопоставят на купувача, освен ако купувачът е бил недобросъвестен – знаел е, че купува от несобственик или че трети лица имат права върху купуваната нещ (чл. 188 ЗЗД) и в такъв случай продавачът не може да се освободи само от задължението да върне продажната цена (арг. чл. 192, ал. 1, изр. 2 ЗЗД). Изложени са съображения за това, че като се изхожда от основанието на отговорността на продавача при съдебно отстранение (евикция), неговата отговорност отпада и когато не е бил собственик на вещта в момента на продажбата, но е станал собственик след това, защото след като продавачът е станал собственик и купувачът става собственик, като продавачът, задължил се да прехвърли собствеността, не може да я претендира в по-късен момент на основание по-късно създаден свой титул, т. е. самият той не може да евинцира.
Съдът е приел, че ищцата / ответник по жалба/ е добросъвестен купувач – към 04.05.2006г., когато не е одобрена КК за съответната територия, няма данни тя да е знаела за противопоставими права на трети лица върху части от имотите, които придобива от ответника по договора за замяна. Изложил е съображения за това, че правата на третите лица върху имота трябва да са реално съществуващи без да е необходимо, тъй като се касае за неосъществена евикция, те да са установени с влязло в сила съдебно решение, като без значение за правото на собственост е дали имотът е отписан от актовите книги за общински имоти. Посочено е, че жалбоподателят-ответник по иска, в срока за отговор на исковата молба, не е оспорил законосъобразността на решението на ПК, въз основа на което е издаден констативният нотариален акт, установяващ право на собственост на трети лица и техните права върху процесния имот, (признати с констативен нотариален акт, чието легитимиращо действие не е отпаднало), са реално съществуващи, като не е бил повдигат спор за непълнота или грешка в кадастралната карта към момента на влизане в сила на решението на ПК, подлежащо на нанасяне в кадастралната карта на основание чл. 13а, ал. 11 ППЗСПЗЗ. При така установените обстоятелство съдът е счел, че искът с правно основание чл. 190, ал. 2 вр. чл. 223 ЗЗД е установен по основание. Приел е, че цената, заплатена от ищцата по договора за замяна, подлежи на намаляване, като намалението следва да е пропорционално с оглед цената на имота по договора. Приел е, че искът е основателен до размер на сумата 14 160 лв. – цена на 120 кв. м. в рамките на договорната цена от 24 800 лв.
В изложение по чл.284 , ал.3 ГПК жалбоподателят – С.О., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора , относно разпределяне на доказателствената тежест в процеса, относно доказателствената сила на констативния нотариален акт и актовете за общинска собственост по отношение констатациите за принадлежността на правото на собственост и относно констатациите на съда по отношение на добросъвестността. Представа решения на състави на ВКС , в които е посочена каква е доказателствената сила на актове за държавна и общинска собственост и на нотариалните актове, с които се признава право на собственост, както и решение от 24.01.2012г. по гр.д.№1872/2010г., ІV г.о. за правната характеристика на предстоящата евикция, както и решение от 17.06.2014г. по гр.д.№6868/2013г., І г.о.за разпределяне тежестта на доказване при иск за установяване правото на собственост. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При установените обстоятелства по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че по въпросите относно разпределяне на доказателствената тежест в процеса, относно доказателствената сила на констативния нотариален акт и актовете за общинска собственост по отношение констатациите за принадлежността на правото на собственост не са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. На същите съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС, включително и в представените от жалбоподателя решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. В същата, намерила израз в решение от 12.06.2013г. по гр.д.№647/2012г., ІV г.о. ВКС, решение от 12.06.2013г. по гр.д.№647/2012г., ІV г.о. и решение от 17.06.2014г. по гр.д.№6868/2013г., І г.о./представени от жалбоподателя/ се приема, че актовете за държавна и общинска собственост са официални свидетелстващи документи, които съгласно чл.143, ал.1 ГПК /отм./ и чл.179, ал.1 ГПК се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отбелязванията в тях и до тяхното оборване фактите, за които се отнасят тези отбелязвания, следва да се смятат за установени. Приема се също така, че за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че общината/ или държавата/ не е собственик. Посочва се, че при оспорване признато право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна. В конкретния случай въззивният съд, вземайки предвид тази практика, е приел, че СО като ответник по иска, в срока за отговор на исковата молба, не е оспорила законосъобразността на решението на ПК, въз основа на което е издаден констативният нотариален акт, установяващ право на собственост на трети лица и техните права върху процесния имот, (признати с констативен нотариален акт, чието легитимиращо действие не е отпаднало), поради което е счел, че техните права са реално съществуващи.
Таза установената практика не е неправила и не се налага да бъде променена като бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
По въпроса относно констатациите на съда по отношение на добросъвестността при спор за евикция настоящият състав намира, че не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същият е относим към преценката на събраните по делото доказателства от решаващия съд, а съгласно т. 1 на ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело. но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства . В случая с оглед събраните доказателства , въззивният съд е приел, че ищцата-ответник по касационната жалба, не е знаела за правата на трети лица към момента на сключване на атакуваната сделка. Жалбоподателят не е посочил конкретен, обуславящ изхода на спора правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е решен в противоречие с представената от него практика на ВКС, респ. е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което касационно обжалване не следва да се допуска и по този въпрос.
На основание чл.78, ал.3 ГПК С.О. следва да заплати на ответницата по жалба направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 716 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ допуска касационно обжалване на решение от 09.02.2016г. по гр.д.№250 / 2015г. на ГС София.
ОСЪЖДА С.О. да заплати на Л. Ц. М. сумата 716 лева разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: