1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
527
София, 14.11.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1191 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С решение № 110 от 20.12.2016 г. по в. гр. д. № 118/2016 г. на Разградския окръжен съд, постановено след отменително решение на ВКС, е потвърдено решение № 416 от 23.12.2014 г. на Разградския районен съд, с което са били отхвърлени предявените от И. Н. Й. и Г. Б. Й. срещу [община] и [фирма] искове по чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да премахнат изградените в имота на ищците канализация Ф 600 и водопровод Ф 125.
Въззивния съд, след изпълнение на указанията на ВКС за назначаване на допълнителни експертизи, е достигнал до следните фактически констатации:
Процесният имот с идентификатор № 61710.502.6417 по КК и КР на [населено място], с площ от 1430 кв. м., е закупен от ищците по време на брака им с нотариален акт № 182 от 05.09.2012 г. Праводателят им Д. А. Д. се е легитимирал като собственик с два нотариални акта – № 67 от 06.06.1990 г. за имот с площ от 820 кв. м. и № 146 от 01.11.2007 г. за и имот с площ от 583 кв. м., представляващ 583/1403 от УПИ Х-3837 от кв. 332, идентичен с имот с идентификатор 61710.502.6417. И двете части от процесния имот са били включени в един по-голям имот с площ от 6250 кв.м., бивша собственост на П. Б. /баща на съпругата на Д. Д./, който е бил обект на прехвърлителни сделки и на отчуждителни мероприятия по З./отм./. Частта от 820 кв. м. никога не е била отчуждавана. Собственикът й П. Б. и съпругата му Н. Б. са я продали с нотариален акт от 1981 г. на Д. Д., който се е разпоредил с нея през 1989 г., но през 1990 г. отново е придобил собствеността й чрез дарение. Другата част от процесния имот с площ от 583 кв. м. представлява сбор от неотчуждена част от имота на П. Б. и отчуждена част от същия имот за благоустройственото мероприятие „корекция на речно корито”, която е възстановена на наследниците на бившия собственик със съдебно решение по чл.4 ЗВЗВНОИ. Наследниците са дарили тези 583 кв.м. на Д. Д. през 2007 г. И двете части попадат в процесния имот с идентификатор 61710.502.6417, за който с изменение на ПУП от 2004 г. е отреден УПИ Х-3837 от кв. 332. И двете части от имота са включени в регулация едва с изменението на ЗРП на [населено място] от 1996 г. Прието е, че през средата на процесния имот преминават водопровод и канализация, представляващи главни клонове на градската водоснабдителна и канализационна система. Строителните книжа за канализационния колектор са от 1965 – 1966 г., а за продължението на водопроводния клон – от 1983 г. Не са провеждани отчуждителни мероприятия във връзка със строителството на съоръженията. Строителството на продълженията на ВиК системата е започнало преди м. април 1987 г. и е осъществено в онази част от процесния имот с площ от 820 кв. м., която към този момент е била частна собственост. При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че предявеният иск по чл.109 ЗС за премахване на съоръженията е неоснователен. Прието е, че в случая е възникнал законен сервитут /чл.48, ал.1, т.12 ППЗТСУ/, който задължава собственика на служещия имот да търпи ограничение на правото му на собственост и изключва възможността да иска премахване на съоръженията от имота по реда на чл.109 ЗС. Сервитутът е възникнал по силата на влязъл в сила подробен устройствен план, определящ прокарването му през 1981 – 1986 г. през частен имот, граничещ от три страни с имоти – държавна собственост, част от които са с реализирани по З. /отм./ благоустройствени мероприятия. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.210, ал.1 ППЗТСУ /отм./, според която при нужда, когато няма възможност за друго техническо решение, със заповед на кмета на общината отклонения от мрежи, проводи, канали и други съоръжения могат да се прокарват и през чужди имоти. Във връзка с обстоятелството, че част от процесния имот е била отчуждена по З. /отм./ и след това възстановена, съдът е обсъдил и разпоредбата на чл.4, ал.4 ЗВСВНОИ, според която собствениците на възстановени имоти са длъжни да опазват съществуващите върху земите им електроенергийни и други съоръжения. Изложено е и съображението, че дори процесните съоръжения да са изградени без строителни книжа, те представляват търпим строеж по смисъла на § 16 ПЗР на ЗУТ. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците И. Н. Й. и Г. Б. Й..
Жалбоподателите считат, че въззивното решение е основано на документи, които не са събрани по надлежния процесуален ред. Това са писмените документи, приложени към заключението на вещото лице В. К. – заповеди и протоколи за отчуждаване на имоти, А. за отчужден имот, протоколи за приемане и въвеждане в експлоатация на извършено строителство на водопровода. Правните изводи на съда, че е възникнал сервитут на водопрекарване, не кореспондирали със заключението на тройната експертиза и указанията на ВКС в отменителното решение по делото. Не била съобразена разпоредбата на чл.63, ал.1, т.2 З. /отм./, според която за прекарването на водопровод и канализация в частен имот се е изисквало предварителното му отчуждаване. Не било съобразено, че строителството е извършено в имот, който към този момент е бил частна собственост. Неотносима била и разпоредбата на § 16, ал.1 ПЗР, на ЗУТ, на която съдът се позовал, тъй като строителството не било съобразено с действащите закони, забраняващи строителство на ВиК съоръжения в чужд имот.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следния въпрос:
1. Може ли съдът да обсъжда и мотивира решението си с писмени документи, представени от назначеното вещо лице като приложения към представената експертиза, или следва да коментира и ползва единствено заключението на вещото лице.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа по следните въпроси, уточнени от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС така:
1. Статутът на търпимост по § 16, ал.1 ПЗР на ЗУТ може ли да породи за собственика на терена задължението да търпи ограничението на правото му на собственост, създадено от незаконен строеж, извършен в имота му от друго лице;
2. Има ли процесуално задължение съдът да обсъди в съвкупност всички относими и допустими доказателства, представени пред него;
3. Има ли процесуално задължение съдът да изложи мотиви защо кредитира, респ. не кредитира заключенията на вещите лица по предмета на допуснатите експертизи;
4. Задължен ли е съдът да мотивира всеки един свой правен извод.
Ответникът [община] оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да бъде допускана до касационно обжалване.
[фирма] не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск с правно основание чл.109 ЗС, за което се прилага изключението по чл.280, ал.2, т.1 ГПК, според което въззивното решение подлежи на обжалване пред ВКС без оглед на цената на иска.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Материалноправният въпрос, който обуславя изхода на делото по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2017 г. на ОСГТК на ВКС, е въпросът за това дали при действието на Закона за водите от 1969 г /отм./ възниква законен сервитут за прокарване на водопровод и канализация през частен имот, който се намира извън чертите на населеното място. Въпросът е породен от обстоятелството, че към момента на прокарване на водопровода и канализацията в процесния имот той е бил извън чертите на [населено място] и е бил частна собственост. Към този момент е действал Закон за водите от 1969 г. /отм./. Текстът на чл.18, ал.2 от посочения закон гласи: „Обработваемите земи, пасища, сгради и др. извън чертите на населените места, върху които кооперативни или обществени организации или граждани притежават право на собственост или права на земеползване, когато са необходими за водномелиоративни, водноенергийни и питейно-битови обекти, се отчуждават с утвърждаването на водностопанския проект, при спазване на Закона за опазване на обработваемата земя. Те могат да се завземат след обезщетяване на собствениците или притежаваните от тях права на земеползване. С утвърждаването на водностопанския проект се учредяват и правата на водопрекарване през съответните участъци земя” Анализът на посочените разпоредби сочи, че когато при действие на Закона за водите от 1969 г. /отм./ се е налагало прокарване на водопровод и канализация през частни имоти извън строителните граници на населените места, сервитут за водопрекарване през съответните участъци земя е възниквал за държавата по силата на закона, с факта на утвърждаване на водностопанския проект. Отчуждителни производства по чл.18, ал.2 са били възможни при строителство на другите видове водностопански обекти /язовири, пречиствателни станции и др./, като отново отчуждаването е настъпвало по силата на закона, с утвърждаването на водностопанския проект, а обезщетяването на собствениците е било условие само за завземане на имотите. Отчуждаването на частния имот от държавата е несъвместимо с възникването на сервитут върху него, тъй като сервитутът възниква върху чужд имот, а не върху свой. Точно защото при прокарването на водопровод и канализация възниква сервитут за водопрекарване по силата на чл.18, ал.2 ЗВ /отм./ не е било необходимо в тези случаи частната земя да се отчуждава от държавата.
Въпреки че въззивният съд не се е позовал на чл.18, ал.2 от Закона за водите от 1969 г. /отм./, като резултат изводът му за възникване на законен сервитут върху процесния имот съответства на уредбата в чл.18, ал.2 от посочения приложим закон.
Поставените от жалбоподателя въпроси не са обуславящи по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, затова по тях не може да се допусне касационно обжалване. Решаващите мотиви по това дело не са свързани с доказателствата, приложени към експертизата на вещото лице В. К. и дори съдът да ги е обсъждал, те не са в основата на крайния резултат по делото. Въпросът за търпимостта по § 16, ал.1 ПЗР на ЗУТ би възникнал само ако по делото нямаше доказателства за законност на извършеното строителство. Такива доказателства обаче са представени. Но дори да се приеме, че водопроводът и канализацията са изпълнени и пуснати в експлоатация без издаване на необходимите строителни книжа и поради това са незаконен строеж, то той е търпим по смисъла на § 16, ал.1 ПЗР на ЗУТ. Заключението на вещото лице, че строежът не е търпим, произтича от правен извод, какъвто вещото лице не може да прави – че за да е законно строителството, то е следвало да бъде предшествано от отчуждително производство. Както беше посочено по-горе, отчуждителното производство е несъвместимо с възникването на законен сервитут по водопрекарване върху същия имот. Другите два въпроса – за задължението на съда да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо кредитира, респ. не кредитира заключенията на вещите лица, отново са свързани с неправилната теза на жалбоподателите, че държавата е могла да строи законно в техния имот само след проведено отчуждително производство, а съдът не е изложил мотиви защо приема обратното. Затова по тези въпроси също не възниква основание за допускане на касационно обжалване.
Дори да се приеме, че в настоящия случай не е възникнал законен сервитут за водопрекарване през процесния имот по силата на чл.18, ал.2 ЗВ /отм./, собствениците на имота не могат да искат по реда на чл.109 ЗС премахване на намиращите се в него съоръжения. Действащият Закон за водите от 1999 г. в преходната разпоредба на § 15, ал.2 от ПЗР признава право по чл.112 ЗВ на водопрекарване и за изградените по-рано в имота съоръжения, като определя срок за уреждане на възникналите от това правоотношения, а не предвижда премахване на съоръженията.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото на [община] следва да се присъди 100 лв. юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 110 от 20.12.2016 г. по в. гр. д. № 118/2016 г. на Разградския окръжен съд.
ОСЪЖДА И. Н. Й. и Г. Б. Й. от [населено място], [улица], вх.А, ет.4, ап.7, да заплатят на [община] юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: