9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 527
София, 19.11.2019 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 2280 от 2019 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№19467/13.02.2019г., подадена от адв.М. Ц. от САК като пълномощник и процесуален представител на Ж. Й. Ч., К. Й. Н., В. И. Д., И. Н. Д., Д. Н. Д., В. Д. М. и П. С. Д., всички от [населено място], срещу решение №7578/03.12.2018г., постановено от III-Б въззивен състав на ГО на Софийски градски съд по в.гр.д.№4069/2018г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е признато за установено по отношение на Ж. Й. Ч., К. Й. Н., В. И. Д., И. Н. Д., Д. Н. Д., В. Д. М. и П. С. Д., че С. Н. К.-Т. е собственик въз основа на давностно владение на реална част от имот с идентификатор №…………….. по КККР, одобрени със заповед № РД-18-51/03.11.2011г. на ИД на АГКК, целият с площ от 716кв.м., садрес: [населено място], район „П.“, в.з.“М. д.-Г.“, ул.“…-ма“ №28, която реална част е обозначена на приложената скица №1 на вещото лице, неразделна част от решението, по цифри 2-3-6-7-2, при съседи на тази реална част от имота: от две страни улица и от запад част от имот с идентификатор №……………, имот по букви АДГОА съгласно скица към заключението на вещото лице по гр.д.№7905/2003г. по описа на СРС, 49 състав и за техните права в частта относно посочената реална част от имота на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по ЗСПЗЗ, №…, том …, рег.№…., дело №…/2003г. на К. К., нотариус с рег.№064 на Нотариалната камара.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК.
Според касаторите обжалваното от тях въззивно решение е недопустимо, тъй като с него е потвърдено решение, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск. Излагат съображения, че с исковата си молба ищцата е предявила установителен иск, основавайки иска си на осъществявано от нея добросъвестно владение върху имота за периода от 27.12.1995г. /датата на придобиване на имота по дарение/ до 27.12.2000г. и до настоящия момент, като е твърдяло, че собствеността е придобита при условията на чл.79, ал.2 ЗС, докато първоинстанционният съд се е произнесъл с решението си и е уважил иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1 ЗС, като е приел, че ищцата е придобила собствеността върху процесния имот на основание осъществявано от нея недобросъвестно владение, продължило повече от 10 години, произнасяйки се по този начин по иск, с който не е бил сезиран.
Касаторите поддържат също така, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд не е обсъдил в тяхната съвкупност всички доказателства по делото, както и техните доводи за липсата на предпоставки за придобиване на правото на собственост на основание давностно владение, не е извършил обективен и цялостен анализ на събраните по делото гласни доказателства.
Поддържат, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл и по въпроси, които имат съществено значение за правилното решаване на делото и по които не е налице съдебна практика, а именно:
1.Налице ли е владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС, в случаите когато с влязло в сила решение по отношение на владелеца е установено, че друго лице е собственик на вещта;
2.Отнема ли влязлото в сила съдебно решение, с което е отхвърлен предявеният иск за собственост, правното действие на субективния елемент на владението, упражнявано от ищеца, основаващ правата си на придобивна давност и води ли решението до прекъсване на придобивната давност.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба С. Н. К., чрез процесуалния си представител адв.Е. Д. от САК, изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:
С. Н. К. е предявила срещу Ж. Й. Ч., К. Й. Н., В. И. Д., И. Н. Д., Д. Н. Д., В. Д. М., П. С. Д. и В. С. Б., починал в хода на производството и заместен по реда на чл.228 ГПК от наследниците си по закон Е. А. Б. и М. В. Б., иск за признаване правото ? на собственост върху процесния недвижим имот, с твърдението, че е придобила правото на собственост на основание придобивна давност, упражнявана след 27.12.1995г. до пролетта на 2013г. /предявяването на иска/. В подадената на 17.04.2013г. искова молба се съдържат доводи, че владението, което ищцата осъществява, е добросъвестно, тъй като е започнало на правно основание, годно да я направи собственик /договор за дарение от 27.12.1995г./, поради което придобивната давност е изтекла още на 27.12.2000г. Исковата молба обаче съдържа и твърдения, че упражняването на фактическата власт продължава и до предявяването на иска, като в последваща молба от 22.05.2015г. се уточнява и основанието за придобиване на собствеността – придобивна давност, без допълнително посочване на периода и условията, при които е осъществявано владението.
В обжалваното въззивно решение съдът е приел, че възражението за недопустимост на постановеното от първоинстанционния съд решение е неоснователно.
Изложени са съображения, че основание на иска представляват твърдението от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното материално субективно право, а с петитума се сочи видът на търсената защита. Посочено е, че основанието на иска е твърденият от ищеца конкретен юридически факт, от който според него е възникнало правото му на собственост, тъй като всяко право се индивидуализира чрез юридическия факт, от който се поражда, чрез своето съдържание и субектите на правоотношението, чиято активна страна е то. Посочено е, че при абсолютните права, каквото е правото на собственост, правото не се индивидуализира само с вещта, върху която съществува, но и с лицето, което е негов носител и с основанието – юридическия факт, от който се поражда и поради това е допустимо по реда на изменение на иска /чл.214, ал.1 ГПК/ ищецът по предявен иск за собственост да се позове при условията на евентуалност и на друго придобивно основание, различно от посоченото в обстоятелствената част на исковата молба.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват на трайно установената, включително и на задължителната практика на ВКС /т.2Б на ТР №4/14.03.2016г. на ОСГК на ВКС по тълк.д.№4/2014г.; мотивите към ТР №8/27.11.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№8/2012г.; т.2В на ТР №4/14.03.2016г. на ОСГК на ВКС по тълк.д.№4/2014г./. Взети са предвид всички изявления, които предявилото иска лице е направило в производството пред първоинстанционния съд във връзка с посочването на основанието, на което твърди, че е придобило собствеността и същото е квалифицирано според установените от съдебната практика правила, според които правната квалификация на иска е дейност на съда, при която се изхожда от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Квалифицирането на спорното право не е задължение на ищеца, а на съда, към който е отправено искането за защита. Квалификацията се дава въз основа на изложените от ищеца факти, от които той извлича възникването на правото / решение №132/21.03.2011г. по гр.д.№1725/2009г. на І ГО на ВКС; решение №287/13.06.2011г. по гр.д.№272/2010г.,ІV ГО на ВКС; определение №783/08.12.2015г. по ч.гр.д.№5808/2015г., Четвърто ГО на ВКС; решение №347/24.11.2015г. по гр.д.№1530/2015г., Четвърто ГО на ВКС /. Правната квалификация / юридическата формулировка/ включва цифрова и словесна част, извлечена от нормата от закона, като съдът не е обвързан от предложената от ищеца правна квалификация, а следва сам да я определи, въз основа на обстоятелствата, релевирани в исковата молба / решение №199/23.10.2015г. по гр.д.№369/2015г., Трето ГО на ВКС/.
С оглед на това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване с цел проверка допустимостта на постановеното от въззивния съд решение.
От фактическа страна в обжалваното решение е взето предвид, че на 27.12.1995г. е сключен договор за дарение, с който на С. К. е дарено празно дворно място, цялото от 650кв.м., съставляващо парцел I-СНС от кв.12 по плана на [населено място], в.з.“М. д.-Г.“ /н.а.№…., том .., дело №……/1995г./, както и че на 31.07.2003г. С. А. Б. /починал през 2004г., чиито наследници по закон са Ц. С. Б., П. С. Б. и В. С. Б./, В. И. Д., Д. Н. Д., И. Н. Д., В. Д. М., Ж. Й. Ч. и К. Й. Н., са признати за собственици на придобит по реда на ЗСПЗЗ поземлен имот с площ от 1930кв.м. /бивши ливади, находящи се в землището на [населено място], м.“Ф.“, който имот съгласно дворищно регулационния план на в.з.“М.д.-Г.“ от 1993г. е отреден в два урегулирани поземлени имота – УПИ …-… от кв…. с площ от 1280кв.м. и УПИ…-СНС в кв…., за което е съставен н.а.№…, том …, рег.№…, дело №…/2003г., в който е направено официално удостоверяване от нотариуса, че при изготвянето на нотариалния акт е представено решение на ПК-П. №…….. от 31.10.1994г., което е влязло в сила на 20.11.1994г.
Взето е предвид, че с решение от 30.01.2006г., постановено по гр.д.№7905/2003г. по описа на СРС, ГО, 49 състав, влязло в сила на 03.12.2010г. са отхвърлени предявените от С. К. срещу ответниците в производството по сега предявения установителен иск, искове за установяване, че С. К. е собственик въз основа на дарение на част от имот, съставляващ парцел….-СНС в кв…. по плана на [населено място], в.з.“М.д. – Г.“, с площ от 650кв.м., както и че въз основа на заключението на изслушаната по настоящето дело съдебно-техническа експертиза е установена идентичността на процесния недвижим имот с имота, възстановен по реда на ЗСПЗЗ на ответниците по сега предявения иск, както и с имота, по отношение на който предявеният от С. К. по гр.д.№7905/2003г. иск е бил отхвърлен.
Взето е предвид също така, че по искане на страните по делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите В. И. П., В. Г. Т. /съпруг на С. К./, Т. З. Т., С. Й. Н. и Л. Н. Г.. Прието е, че в показанията на свидетелите не се съдържат съществено противоречия относно значимия за спора факт, свързан с лицето, упражняващо фактическа власт върху процесния имот, доколкото свидетелите Н. и Г. не съобщават никаква информация в тази насока. С оглед на това е прието, че показанията на всички свидетели следва да бъдат ценени като ясни, последователни, убедителни и взаимно подкрепящи се, а показанията на свидетелите П., Т. /в т.ч. и при преценката им по реда на чл.172 ГПК/ и Т. – и като кореспондиращи с останалите данни по делото, а именно съдебното признание на ответниците, направено в съдебното заседание от 13.12.2004г. по гр.д.№7905/2003г. по описа на СРС, ГО, 49 състав и обективирано в насрещната им искова молба по чл.108 ЗС, по която е било образувано гр.д.№22183/2003г. по описа на СРС, ГО, 44 състав /прекратено с протоколно определение от 20.04.2004г. на основание чл.119, ал.1 ГПК/отм./, че С. К. владее процесния недвижим имот. Въз основа на тези показания въззивният съд е приел, че през периода от 27.12.1995г. до 2013г. С. К. е упражнявала фактическа власт върху спорния имот, като съпругът ? го е посещавал поне веднъж месечно, а заедно правили сондаж за вода, транспортирали тръби, подали заявление за узаконяване на строеж в него и възстановили през 2008г. оградата му.
Така извършената от въззивния съд преценка на доказателствата и при извършеното по реда на чл.272 ГПК препращане към мотивите на първоинстанционния съд, съответства на установените в практиката на ВКС изисквания. Действително в соченото от касаторите решение №17 от 08.02.2016г. по гр.д.№4121/2015г. тричленният състав на Четвърто ГО на ВКС е приел, че съдът следва да даде свое собствено решение по спора, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите на решението си, с уточнението, че мотивите на въззивния съд не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Уточнявайки и детайлизирайки тези изисквания, в практиката си ВКС приема, че въззивният съд може да препрати към мотивите на обжалваното решение по реда на чл.272 ГПК, само ако възприема фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд по всички наведени от спорещите страни доводи, относими към спора, както и за осъществяването на имащите правно значение факти и обстоятелства, правните им последици и по приложимата в конкретния случай правна норма, като е длъжен да изложи собствени съображения по наведените с въззивната жалба доводи /решение №123/28.05.2014г. по гр.д.№7750/2013г., І ГО на ВКС/; в мотивите на въззивното решение да бъдат посочени доводите и възраженията на страните, очертаване на предмета на спора във въззивното производство, преценката на доказателствата за релевантните за спора факти, за които се отнасят доводите, и фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, свързани с доводите / решение №57/19.05.2017г. по гр.д.№3457/2016г., Първо ГО на ВКС/; съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не /решение №420/16.02.2016г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№ 1633/2015 г./.
Отчитайки обстоятелството, че с влязло в сила съдебно решение от 30.01.2006г., постановено по гр.д.№7905/2003г. по описа на СРС, ГО, 49 състав, влязло в сила на 03.12.2010г. са отхвърлени предявените от С. К. срещу ответниците в производството по сега предявения установителен иск, искове за установяване, че С. К. е собственик въз основа на дарение на част от имот, съставляващ парцел……-СНС в кв….. по плана на [населено място], в.з.“М. д. – Г.“, с площ от 650кв.м. и предвид нормите на чл.297 и чл.298 ГПК, въззивният съд е приел, че въпросът за недействителността на договора за дарение от 27.12.1995г. /юридическият факт, на който С. К. е поддържала, че е придобила правото на собственост в производството по гр.д.№7905/2003г./, не може да бъде пререшаван. Поради това е приел, че в настоящето производство тя не може да се ползва от кратката придобивна давност, доколкото основава владението си на нищожна сделка, а съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т.III.10 от ППВС №6 от 27.12.1974г., владението, основано на нищожно придобивно основание, е недобросъвестно, освен когато е нищожно поради опорочена форма за валидност и приобретателят не е знаел за порока, каквато хипотеза в случая не е налице.
В съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на съдилищата са изложени съображения, че предвид обстоятелството, че правото на собственост е възстановено в полза на ответниците по предявения иск по реда на ЗСПЗЗ, преценката за наличието на поддържаното от предявилото иска лице в настоящето производство придобивно основание следва да бъде осъществена за периода от 22.11.1997г. до датата на подаване на исковата молба.
Прието е, че в настоящия случай от съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства следва изводът, че през периода от 22.11.1997г. до датата на подаване на исковата молба С. К. е упражнявала явна, спокойна, несъмнена и непрекъсната фактическа власт върху имота, представляваща по естеството си владение, като извършените от нея действия по ограждането на имота, периодични посещения в него, предявяване на установителен иск за собственост срещу ответниците, подаване на възражение срещу констативен акт за непълноти и грешки в одобрения кадастрален план, както и предприемане на действия по узаконяване на незаконен строеж, обективират намерението ? да свои имота за себе си, съответно да отрича правата на собствениците. Прието е, че и манифестирането на владението също е доказано по категоричен начин и не е установено друго лице извън С. К. и нейния съпруг да е осъществявало фактически действия върху имота, а и последният е с ограничен достъп за трети лица, тъй като е ограден.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба е посочено, че фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота без да е необходимо той да бъде обработван и облагородяван, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Изложени са съображения, че е необходимо владелецът да си служи с имота, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването на имота, но не е необходимо да се повтарят във всеки момент действия, чрез които се проявява намерението на владелеца да държи вещта като своя, а е достатъчно владелецът във всеки момент, когато пожелае, да може да реализира фактическата си власт.
Така изложените съображения за начина, по който владелецът следва да упражнява фактическата власт върху имота, съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на тричленните състави на ГК на ВКС /решение №68/02.08.2013г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№603/2012г.; решение №78/16.04.2014г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№5479/2013г.; решение №17/02.02.2016г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№4335/2015г.; решение №88/27.07.2016г. по гр.д.№661/2016г., Второ ГО на ВКС ; решение №102/28.11.2017г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№5053/2016г./.
Не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса налице ли е владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС в случаите, когато с влязло в сила решение по отношение на владелеца е установено, че друго лице е собственик на вещта и отнема ли влязлото в сила решение, с което е отхвърлен предявеният иск за собственост правното действие на субективния елемент на владението, упражнявано от ищеца, основаващ правата си на придобивна давност и води ли решението до прекъсване на придобиваната давност.
Изложените от въззивния съд съображения по така поставените въпроси съответстват на практиката на ВКС, според която винаги когато към момента на установяване на фактическата власт липсва правно основание за това е налице владение, включително когато основанието, на което ищецът твърди да е установил фактическата власт е прогласено за нищожно / решение №41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г., Първо ГО на ВКС; решение №262/21.11.2011г. по гр.д.№342/2011г. на ІІ ГО на ВКС /. В подобни хипотези е налице завладяване на имота, за което уведомяване на действителния собственик не е необходимо, тъй като намира приложение презумпцията на чл.68 ЗС. Достатъчно е упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато. Давността може да се счита прекъсната само ако трето лице е осъществило такова действие, с което е попречило на владелеца да упражнява занапред установената от него фактическа власт върху имота, като тези действия следва да са довели до отстраняването на владелеца от имота за повече от 6 месеца / решение №39/25.04.2016г. по гр.д.№3611/2015г., Второ ГО на ВКС и посочените в него решения/. Придобивната давност се прекъсва с предявяване на иск, само ако искът е предявен срещу лице, което се позовава на давността; а теклата в полза на ищеца давност не може да се прекъсне с предявения от самия него иск / решение №57/27.06.2018г. по гр.д.№591/2017г., Второ ГО на ВКС и посочените в него решение № 177 от 09.11.2015г. по гр.д. № 2803/2015г. на І г.о. и решение № 109 от 25.05.2015г. по гр.д. № 7420/2014г. на І г.о.; решение №99 от 10.05.2013 г. по гр.д.№ 681/2012 г. на І г.о., решение № 116 от 24.11.2014г. по гр.д № 2592/2014 г. на ІІ г.о./.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №7578/03.12.2018г., постановено от III-Б въззивен състав на ГО на Софийски градски съд по в.гр.д.№4069/2018г.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: