2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 527
София, 02.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова т.д. № 61298/2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от [фирма] /н/, [населено място], против решение № 276 от 6. 11. 2015 г. по т.д. № 428/2015 г. на Варненския апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение № 353 от 5. 05. 2015 г. по т.д. № 2012/2014 г. на Варненския окръжен съд, ТО, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] /н/ против [фирма] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и уважаване на предявения иск. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски за настоящата инстанция.
Ответната страна по касационната жалба [фирма], [населено място], изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Претендира присъждане на разноските, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С обжалваното решение Варненският апелативен съд е потвърдил първоинстанционно решение на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] /н/ против [фирма] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – за връщане на сумата 135615, 51 лв., платена при начална липса на основание, по дебитно известие № [ЕГН]/27. 11. 2009 г. към фактури № № [ЕГН]/6. 07. 2009 г. и [ЕГН]/14. 07. 2009 г., представляваща начислена стойност на потребена електрическа енергия по клиентски № [ЕГН] и абонатен № [ЕГН], ведно със законната лихва върху тази сума считано от 2. 12. 2014 г. до окончателното й изплащане.
За да постанови този резултат съдът е приел, че между страните е сключен валиден договор за доставка на електрическа енергия за обект „Курортен комплекс Обзор – север“, по силата на който ищецът е потребител с клиентски номер [ЕГН], а ответникът – доставчик на ел. енергия, че процесната сума от 135615, 51 лв представлява стойността на действително потребена от дружеството електрическа енергия. Прието е, че след констатираната на 14. 07. 2009 г., с протокол от същата дата, повреда на средството за техническо измерване /СТИ/, изразяваща се в липса на първо и второ напрежение в измервателните вериги, е извършено прочитане, със специален софтуер, на всички системни регистри на СМАРТ системата на регистрите на средството за техническо измерване /шест регистъра и един сумиращ/, при която е установено точното количество потребена електрическа енергия, поотделно за всяка тарифа – дневна, нощна и върхова. След установяване на действителното количество потребена електрическа енергия е извършена корекция на изготвената преди това сметка и дължимата сума за плащане е определена на 135615 лв. Прието е, че точка 1.1. от подписано от страните споразумение от 8. 12. 2009 г. съдържа техни изявления относно съществуване на задължението за сумата 135615 лв. и източника на същото – доставена и потребена, но неплатена ел. енергия, а т.1.2. обективира постигнато съгласие за разсрочено плащане на сумата на седем вноски, определени по размери и падежи. Прието е, че изявленията на ищеца в споразумителния протокол съдържат признание на съществуването на задължението и размера му, както и че споразумителният протокол представлява спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, с която страните са внесли яснота и безспорност в отношенията си и са изключили възможността за оспорване на предхождащото я правно положение. Приет е за правилен изводът на първоинстанционния съд за неприложимост в конкретния случай на формирана по реда на чл. 290 ГПК задължителна съдебна практика, според която е недопустимо извършване от доставчика на електрическа енергия на едностранна корекция на сметки за минал период, на база предполагаеми количества потребена ел. енергия, които се определят чрез методики, заложени в признати за неравноправни клаузи от ОУ на [фирма]. А и в конкретния случай се касае за реално изразходвана електрическа енергия, установена по надлежния ред, което е било възможно заради техническите характеристики и възможности на средството за търговско измерване в обекта за потребление, а не за изчисляване по методика на предполагаеми, но недоказани изразходвани количества.
Изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК в преобладаващата си част съдържа касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение – постановяването му при допуснати съществени нарушения на процесуални правила, свързани с дейността и правомощията на въззивната инстанция при условията на ограничен въззив, изразяващи се в необходимостта от даване на вярна квалификация на исковата претенция и възраженията на ответника и при липса на оплакване за това във въззивната жалба, в необходимостта от разглеждане на всички доводи на страните за нищожност и унищожаемост на сделки, въведени в спорния предмет като източник на права, в необходимостта въззивният съд да изложи собствени мотиви, като инстанция по съществото на спора, както и такива, свързани с правомощията на въззивния съд при непълен или неточен доклад по чл. 146 ГПК. Всички посочени доводи касаят правилността на решението, която не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК, като същевременно липсва формулиран процесуалноправен въпрос, към който касаторът отнася твърдението си за решаването му в противоречие с ТР № 1/2013 г. В този смисъл, позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е формално и не обосновава общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставен процесуалноправен въпрос.
В останалата си част изложението поставя два материалноправни въпроса: а/. дали споразумение за разсрочено плащане на парично задължение, подписано между доставчик на електрическа енергия и краен потребител, представлява договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, с твърдение, че приетото от въззивния съд противоречи на приетото по същия с влезли в сила решения на районен и окръжен съд, както и че разглеждането му ще допринесе за точното приложение на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, точки 2 и 3 ГПК; б/. дали извършеното от потребител на електрическа енергия плащане по споразумение за разсрочено плащане представлява признание на съществуването на платеното задължение, ако задължението е определено и изчислено едностранно от доставчика, на основание нищожна, съгласно чл. 146 ЗЗП, клауза от договора за доставка на електрическа енергия и общите условия към него, с твърдение, че разглеждането на този въпрос ще допринесе за точното приложение на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Първият материалноправен въпрос е формулиран твърде общо, без възможност за принципен категоричен отговор, доколкото преценката за това дали дадено споразумение за разсрочено плащане представлява договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД зависи от съдържанието на конкретното споразумение, от отразените в него изявления на страните, от съществуващо между страните друго правоотношение и т.н. Не е доказано и твърдяното противоречиво разрешаване на този въпрос от съдилищата. Относно двете представени решения на районен съд /решение № 56 от 29. 11. 2014 г. по гр. д. № 8848/2014 г. на ВРС и решение от 7. 03. 2012 г. по т.д. № 1629/2011 г. на ВРС/ няма данни същите да са влезли в сила. А двете решения на окръжен съд /решение № 200 от 10. 02. 2012 г. по в.т.д. № 2306/2011 г. на ВОС и решение № 83 от 21. 05. 2013 г. по в.т.д. № 212/2013 г. на ШОС/ са постановени при различна фактическа обстановка – и по двете дела корекцията на сметките за минало време е извършена въз основа на предполагаемото количество доставена и консумирана електрическа енергия, което количество е определено по установена в общите условия методика, а не на база фактическо реално потребление, според реално измерените количества доставена и потребена електрическа енергия, а по настоящото дело корекцията е извършена въз основа на доказателства за реално консумирана електрическа енергия. И в двете решения изводите за характера на представените по делата споразумителни протоколи са направени след преценка на конкретното им съдържание, обективираната в същите воля на страните, както и на съществуващите между тях правоотношения, без принципно да е отречена възможността споразумението за разсрочено плащане да има характер и на договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД.
Вторият материалноправен въпрос е неотносим към предмета на делото – в случая корекцията на сметките за минало време е извършена въз основа на данните за реално доставена и потребена електрическа енергия, а не по методика за установяване на предполагаеми количества изразходвана енергия, залегнала в общите условия към договорите, които в тази част са обявени за недействителни, като неравноправни, с решения по чл. 290 ГПК.
С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на делото жалбоподателят [фирма] /н/ следва да бъде осъден, на осн. чл. 649, ал. 6, вр. чл. 620, ал. 5 ТЗ /процесното дело има за предмет иск за попълване масата на несъстоятелността – вж. определение № 309 от 21. 11. 2008 г. по ч. т. д. № 312/2008 г. на ВКС, I т.о./, да заплати от масата на несъстоятелността, по сметка на ВКС сумата 30 лв. държавна такса за производството по чл. 288 ГПК, а на насрещната страна, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 11028 лв. разноски за адвокатско възнаграждение с ДДС, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 276 от 6. 11. 2015 г. по в.т.д. № 428/2015 г. на Варненския апелативен съд, ТО.
ОСЪЖДА [фирма] /н/ да заплати от масата на несъстоятелността по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 30 лв., на осн. чл. 649, ал. 6, вр. чл. 620, ал. 5 ТЗ, а на [фирма] сумата 11028 лв. разноски за настоящата инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: