ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 527
София, 23.04.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1308 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Р.-И. като процесуален представител на ДП „Р.о.” срещу въззивното решение на СГС от 20.VІІ.2012г. по в.гр.д. № 1698/2012г.
Ответницата по касационната жалба В. Д. Ж. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заела становище за недопускане на касационпно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 20.VІІ.2012г. СГС е отменил решението на СРС от 17.ХІ.2011г. по гр.д № 34118/2011г. в отхвърлителната му част по иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ за разликата над 4910.48лв. до 6000лв. за периода 04.ХІ. – 08.ХІІ.2011г. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил ДП „Р. о.” да заплати на Ж. тази разлика, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба до окончателното изплащане, и е потвърдил първоинстанционното решение в уважителните му части по исковете с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че уволнението на ищцата със заповед от 07. VІ.2011г. на основание чл.71 ал.1 КТ е незаконно. Тя първоначално е заемала длъжността „главен експерт-международно сътрудничество и евроинтеграция”, а по допълнително споразумение от 01.ІІ.2011г. – длъжността „ръководител сектор – международно сътрудничество и протокол”, от която е уволнена; по делото липсват доказателства, че длъжността по допълнителното споразумение съществено се различава по трудови функции от изпълняваната от ищцата длъжност преди това, на която е изменено само наименованието – съпоставката на представените длъжностни характеристики не обосновава извод за такова различие, такъв извод не следва и при съпоставката на изискванията за заемането на двете длъжности и на степента на подчиненост, аргумент в тази насока се извежда и от обстоятелството, че от 01.ІІ.2011г. при ответника е било в сила ново длъжностно разписание, включващо и длъжността по допълнителното споразумение, следователно длъжността на ищцата по това споразумение е приведена в съответствие с новото щатно разписание; с допълнителното споразумение не е възникнало ново трудово правоотношение между страните, поради което и на основание чл.70 ал.5 КТ е било недопустимо уговарянето на нов /втори/ срок за изпитване по вече възникнало трудово правоотношение; с оглед на това клаузата по чл.70 ал.1 КТ в допълнителното споразумение е недействителна, поради което не е било налице основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение; без значение е дали длъжностната характеристика е била връчена или не на служителя, нито какъв е кода по НКПД.
В изложението на ДП „Р. о.” по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. изменението по чл.119 КТ относно характера на заеманата работа представлява ли ново трудово правоотношение – в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 КТ; 2. относно естеството на заеманата работа преди и след изменението – в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК; 3. може ли въззивният съд да се произнесе за първи път по недействителността на клаузата в допълнителното споразумение относно срока за изпитване – иск по чл.74 ал.4 КТ – без такъв иск да е предявен с исковата молба, без такова възражение да е правено от ответника и без този въпрос да е в обхвата на въззивната жалба – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК поради липса на съдебна практика; 4. по приложението на чл.269 изр.2 ГПК – произнасянето на въззивния съд е ограничено само по въпросите, посочени във въззивната жалба – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваните въззивни решения. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по първия поставен от касатора материалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл с оглед извода му, че няма изменение на характера на работата на ищцата по сключеното между страните допълнително споразумение.
Вторият поставен от касатора въпрос /относно естеството на заеманата работа преди и след изменението с допълнителното споразумение/ не е правен, а фактически въпрос, поради което по него не е налице основната предвидена в закона предпоставка за допускане на касационно обжалване.
По една част от третия и четвъртия /тъй като и двата касаят приложението на чл.269 изр.2 ГПК/ поставени въпроси няма произнасяне от въззивния съд. Това е така с оглед на обстоятелствата, че още в исковата си молба ищцата е релевирала твърдение за противоречие на разпоредбата на чл.70 ал.5 КТ на уговорката за срок за изпитване в допълнителното споразумение, както и че и в мотивите на първоинстанционното решение, към които въззивният съд на основание чл.272 ГПК е препратил, този въпрос е разгледан. От друга страна, действително този въпрос не е бил сред оплакванията във въззивната жалба на ответника, сега касатор, и поради това и на основание чл.269 изр.2 ГПК той не е следвало да бъде предмет на преценка от въззивния съд. Това процесуално нарушение, обаче, не е съществено, а и поставеният в тази връзка като основание за допускане на касационно обжалване въпрос не е от значение за изхода на делото, тъй като решаващият извод за незаконност на уволнението поради липса на основанието, на което то е извършено, не е релевиран като основание за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл78 ал.1 ГПК на ответницата по касация следва да бъдат присъдени 553.32лв. разноски за настоящата инстанция /заплатен адвокатски хонорар/.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГК, ІV-Б състав, от 20.VІІ.2012г. по в.гр.д. № 1698/2012г.
ОСЪЖДА ДП „Р.О.” да заплати на В. Д. Ж. от [населено място] 553.32лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: