ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 528
София, 13.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение в закрито заседание на 21.06.2013 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч. т. дело № 2051/2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Р. П.” О., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Ев. К., срещу определение на Великотърновския апелативен съд № 6/08.02.2013 год., по в. ч.гр.д. № 10/2013 год., с което е изменено определение № 2491 от 13.11.2012 год., по гр. д. № 781/2011 год. на Русенски окръжен съд за осъждане на настоящия частен жалбоподател да заплати на „С.” АД, [населено място] сумата 500 лева юрисконсултско възнаграждение, като е увеличена така присъдената сума на 3314.59 лева.
С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК, като частният касатор поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение на определения за значим за изхода на делото въпрос на процесуалното право, свързан с начина на определяне размера на юрисконсултското възнаграждение и неговата обусловеност от етапа на който производството по делото е било прекратено, както и от необходимостта за представяне на доказателства за извършеното му плащане, е в противоречие със задължителната съдебна практика и е от значение за точното прилагане на закона. Като израз на практиката на ВКС са цитирани определения: № 1111/10.12.2012 год., по ч.т.д.№ 882/2012 год. на ІІ т.о. и № 5/03.01.2012 год., по ч.гр.д.№ 716/2011 год. на ІІІ г.о..
Ответната по частната касационна жалба страна не е заявила становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на Върховния касационен съд, като взе предвид изложеното и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че в случая са налице предпоставките на чл.78, ал.8 ГПК за присъждане на деловодни разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение на [фирма], като е намалил общия им претендиран размер от 6229.19 лева – юрисконсултско възнаграждение по гр. д. № 781/2011 год. на Русенски окръжен съд и 200 лева по гр. д. № 6274/2010 год. на същия съд, последното за обезпечение на доказателства във връзка с предявения иск по гр. д. № 781/2011 год. до присъдената по гр. д. № 781/2011 год. сума от 3114.59 лева, излагайки съображения за отсъствие на развито в пълен обем исково производство, обуславящо и присъждане на пълен размер юрисконсултско възнаграждение, каквото е счел за дължимо за производството по чл.208 и сл. ГПК.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че първият от поставените от касатора въпроси на процесуалното право е неотносим към основната обща предпоставка за допускане на касационен контрол, тъй като конкретният дължим размер в хипотезата на чл.78, ал.8 ГПК всякога се определя въз основа на отделните факти и обстоятелства, едно от които е и дали производството по делото се е развило или не в неговия пълен обем.
Но дори и да се приеме, че така поставеният въпрос на процесуалното право попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, то неоснователно е позоваването на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Разрешението на въззивния съд, макар и в различна хипотеза на чл.78 ГПК е изрично възприето и в цитираното от частния касатор определение № 1111/10.12.2012 год., по ч.т.д.№ 882/2012 год. на ВКС, поради което соченото в частна касационна жалба противоречие не е налице.
Що се касае до втория процесуалноправен въпрос – за необходимостта от представяне на доказателства за изплатеното юрисконсултско възнаграждение към релевантния за преценка елементите от фактическия състав на чл.78, ал.8 ГПК, момент, то отново не е налице допълнителната предпоставка, свързана с посоченото от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същия този въпрос съществува практика на Върховния касационен съд, създадена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, имаща задължителен за съдилищата в страната характер, която е обективирана в определения на ВКС: № 259/25.06.2012 год. по ч. гр. д. № 193/ 2012 год. на II гр. о.; № 147/ 22.03.2013 год. по ч. гр. д. № 8/2013 г. на II гр. о.; № 520/ 10. 07. 2012 год.. по ч. гр. д. № 504/2012 год. на IV гр. о. и нямаща необходимост да бъде изоставена, за да бъде възприета различна- арг. от т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Съгласно последната, с която въззивният съд изцяло се е съобразил, за да се приеме, че е налице списък на разноските по смисъла на чл. 80 ГПК досежно искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е достатъчно то да бъде посочено в списъка без да е необходимо ангажирането на доказателства за неговото изплащане. В този случай доказателства за плащането не се събират поради съществуващите отношения между юрисконсулта и представляваното лице, основани на трудов договор, който урежда правата и задълженията на страните. Юридическото лице, или ЕТ, представлявани от юрисконсулт в процеса, заплащат на юрисконсулта трудово възнаграждение, а не отделно възнаграждение за представителство по конкретното дело. Поради това не е налице разход, който страната вече е направила, за да може да го посочи в списъка на разноските, а изрично уредено от закона право да претендира възнаграждение, равно на адвокатското възнаграждение, определено на основание чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.04 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този см. е и определение № 556/ 20. 08. 2009 год. по т. д. № 213/2009 год.. на ВКС, ТК, II т. о..
Наличието на създадена задължителна съдебна практика, по отношение на която отсъства необходимост да бъде променена, сама по себе си изключва приложението на селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че в случая поддържаната допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване не е аргументирана съобразно дадените с т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата указания относно вложеното от законодателя съдържание в сочения селективен критерий, в кумулативното му единство, въобще несъобразено от касатора.
Само за пълнота на настоящето изложение следва да се отбележи, че при съществуващо различие в характера, правната природа и източниците на адвокатското и юрисконсултското възнаграждение, твърдяното от частния касатор нарушаване на принципа за равенство на страните в процеса, обусловено от липсата на въведено с процесуалния закон изискване за ангажиране на доказателства за заплатено юрисконсултско възнаграждение не би могло да съществува.
Водим от изложените съображения и на осн. чл.278, ал.1 ГПК настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Великотърновския апелативен съд № 6/08.02.2013 г., постановено по в. ч. гр. д.№ 10/2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: