2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 528
гр. София, 15.05.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4855 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Х. С. срещу решение № 5622/04.07.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 3143/2016 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № ІІ-70-224/21.12.2015 г. по гр. дело № 42534/2015 г. на Софийския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу С…. при С…. (С.), искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението ?, извършено със заповед № РД-15-СИ-774/22.06.2015 г. на директора на ответния С., за възстановяването ? на заеманата до уволнението длъжност „младши юрисконсулт” в сектор „Правно обслужване“ при ответния С. и за осъждане на последния да ? заплати сумата 3 000 лв. – обезщетение за оставането ? без работа в резултат на уволнението през периода 22.06.2015 г. – 22.12.2015 г.; в тежест на жалбоподателката са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплакване и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран следният материалноправен въпрос: „недействителна, като противоречаща на закона ли е клаузата за изпитване, включена в допълнително споразумение със служителка, работила преди това по безсрочен трудов договор“. Изложението на жалбоподателката съдържа и още две формулировки, а именно: 1) „решението в противоречие ли е с Директива на Съвета 1999/70/ЕО от 28 юни 1999 г. относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено от ЕКП, СКИРЕ и ЕЦПДУ“; и 2) „решението е в противоречие с практиката на ВС по сходни въпроси“. Тези две формулировки не са материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, които могат да съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване. Първата от тях е преповтаряне във въпросителна форма на съдържащото се в касационната жалба оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон. Доколкото във връзка с втората формулировка в изложението се сочи противоречие на обжалваното въззивно решение с приложените преписи-извлечения от решение № 98/04.04.2000 г. по гр. дело № 1083/1999 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 1549/17.10.2002 г. по гр. дело № 3053/2001 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 234/23.04.2001 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 2170/10.02.2006 г. на III-то гр. отд. на ВКС, с това жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Ответният С. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното въззивно решение, СГС е приел за установено следното: Жалбоподателката-ищца се е намирала в трудово правоотношение с ответника, по което е заемала длъжността „старши инспектор“, по силата на трудов договор № РД-15СИ-2120/23.11.2012 г., съдържащ клауза със срок за изпитване от 6 месеца, считано от датата на постъпване на работа, уговорен в полза на работодателя. Договорът не е бил прекратен до изтичане на срока за изпитване, поради което на основание чл. 71, ал. 2 от КТ се счита за окончателно сключен. С допълнително споразумение № РД-15СИ-395/20.04.2015 г. към трудовия договор страните са се споразумели, считано от 20.04.2015 г., ищцата да изпълнява процесната длъжност „младши юрисконсулт“ в сектор „Правно обслужване“, като отново е уговорен в полза на работодателя срок за изпитване от 6 месеца, считано от датата на заемане на длъжността. С процесната заповед № РД-15СИ-774/22.06.2015 г. трудовото правоотношение е прекратено в срока за изпитване от страна на работодателя, считано от 22.06.2015 г. Въззивният съд е приел за установено и че изпълняваната до момента на изменението на трудовото правоотношение по реда на чл. 119 КТ, длъжност „старши инспектор“ е съвършено различна от новата (процесната) длъжност „младши юрисконсулт“, която жалбоподателката-ищца е заела след изменението на трудовото правоотношение, – трудовите функции, отговорностите и необходимите изисквания и квалификация за заемане на двете длъжности са изцяло различни.
При така установените обстоятелства по делото, градският съд е приел, че основният спорен въпрос между страните е, дали е налице възможност при изменение на трудовото правоотношение да бъде включена уговорка за срок за изпитване на работника/служителя, който вече е полагал труд при работодателя на основание безсрочно трудово правоотношение. Позовавайки се на задължителната съдебна практика на ВКС, въззивният съд е приел, че договор със срок за изпитване не може да се сключи за работа (трудова функция), която работникът вече е изпълнявал при работодателя по окончателен трудов договор, но ако по реда за изменение на трудовото правоотношение, по взаимно съгласие между страните е постигнато писмено споразумение за изменение на осъществяваната трудова функция, новата уговорка за срок за изпитване не е недействителна, независимо, че между същия работник и работодател вече е съществувало такова трудово правоотношение, защото новото е за друга длъжност. Съдът е изложил и съображения, че договорът със срок за изпитване се сключва, когато работата изисква да се провери годността на работника да я изпълнява или когато той желае да провери дали работата е подходяща за него – чл. 70, ал. 1 от КТ. Когато работникът/служителят приема да изпълнява нова длъжност при същия работодател, логично следва възможността за страните да уговорят срок в който да проверят дали е по силите на работника да изпълнява нововъзложените му трудови функции.
С така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, СГС е разрешил формулирания от жалбоподателката материалноправен въпрос (посочен като основен спорен въпрос и от въззивния съд) в пълно съответствие с цитираната от съда, трайно установена задължителна практика на ВКС – решение № 160/08.05.2015 г. по гр. д. № 4811/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 338/27.09.2011 г. по гр. д. № 64/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 65/24.03.2015 г. по гр. д. № 5669/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, както и цитирани в тях множество други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, с които е даден същият отговор на въпроса.
Посочените и представени (в преписи-извлечения) от жалбоподателката решения на ВКС, освен че не формират задължителна практика, тъй като са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., са и неотносими в случая, тъй като с тях е разгледана съвсем различна хипотеза – недействителност на повторно уговорена клауза за срок за изпитване при осъществяване на една и съща работа (трудова функция, длъжност) от работника или служителя при същия работодател. Поради това, между тях и обжалваното въззивно решение не е налице противоречие.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателката основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 и чл. 81 от ГПК, във вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПП и чл. 23, т. 1 от НЗПП, жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответния С., претендираните от него разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата в касационното производство, а именно – сумата 100 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 5622/04.07.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 3143/2016 г. на Софийския градски съд;
ОСЪЖДА Н. Х. С. да заплати на С…. при С…. сумата 100 лв. (сто лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.