7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 528
гр.София, 26.06. 2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 4787 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Ц. Р., представлявана от адв.С. Х., срещу въззивно решение №5241/01.08.2018 г., постановено по възз. гр.д. №3813/2018г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение №303278/29.12.2017 г. по гр.д.№20924/2016 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са уважени исковете по чл.42, ал.2 ЗЗД и чл.124, ал.1 ГПК на Ц. Матов С., починал в хода на производството и заместен от правоприемниците си Б. А. П., И. А. П., С. Г. С. и Д. Г. С., срещу М. Ц. Р., като е признат за недействителен, поради липса на учредена представителна власт за пълномощника на продавача, договорът за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент в [населено място], на [улица], №22, ет.2, сключен между страните с нот.акт №49/27.02.2004 г. по нот.д. №44/2004 г. на нотариус Е. К., рег.№311; и е прието за установено по отношение на купувачката М. Р., че продавачът Ц. С., респ. правоприемниците му, са собственици на описания в нотариалния акт недвижим имот.
В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно, необосновано и поставено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК жалбоподателката сочи, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК за допускане на касационното обжалване. Твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС (решение №209/16.10.2013 г. по гр.д.№2591/2013 г., II г.о., решение №198/10.08.2015 г. по гр.д.№5252/2014 г. IV г.о., решение №125/12.09.2012 г. по гр.д. № 1135/ 2011 г., II г.о.) по следните въпроси: 1/ при наличие на валидно сключен договор за продажба, обективиран в нотариален акт, ползващ се с материална доказателствена сила, допустимо ли е да се оборва волеизявлението на нотариуса, че при сключване на сделката е представено пълномощно за една от страните; 2/ кой следва да носи доказателствената тежест при оспорване на двустранна сделка, обективирана в нотариален акт, сключена чрез пълномощник, за съществуването, съдържанието и начина на подписване на пълномощното от упълномощителя (с подпис или отпечатък от палец) в случай, че нотариалното дело и регистъра на нотариуса, поради изтичане на 10- годишния срок за съхранение са унищожени.
Ответните страни по жалбата, представлявани от адв. М. Д., в представения писмен отговор поддържат становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени исковете на Ц. С. (починал в хода на производството и заместен от правоприемниците си) срещу М. Р., въззивният съд е приел за установено, че на 27.02.2004 г. между страните е сключен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот, като в нотариалното производство продавачът – ищец е бил представляван от пълномощник – Ц. В. Д., легитимирала се според удостовереното в нотариалния акт с нотариално заверено пълномощно № 436/06.02.2004 г.
Посочено е, че видно от експертно решение на ТЕЛК № 2166/ 09.12.1985 г. на ищеца е определена първа група инвалидност с чужда помощ, пожизнено, поради атрофия на двете очни ябълки и налична пълна слепота на двете очи. Прието, че с оглед този недъг, към момента на нотариалната заверка на подписа на Ц. С. е следвало да бъдат спазени особените изисквания на чл. 475, ал. 2, вр. с чл. 151 ГПК (отм.) – за полагането на отпечатък от палец, вместо подпис върху пълномощното, тъй като упълномощителят е бил с напълно увредено зрение на двете очи.
По делото не е било спорно, че поради изтекъл срок за съхранение на част от служебния архив на двамата нотариуси – този, при който е извършена заверката на пълномощното (акт за унищожаване от 23.02.2015г.); и този, при който е изповядана сделката (нотариалното дело също е било унищожено) – не е било възможно да се представи справка за съдържанието на пълномощното, нито екземпляр от самия документ. Ищецът е твърдял, че никога не е подписвал пълномощно, никого не е упълномощавал да го представлява да продаде имота му, както и че не познава нито лицето, действало като негов пълномощник, нито ответницата (последната му се представила като купувач на процесния апартамент в телефонно обаждане през м.02.2016 г. – повече от 10 години след датата на оспорената сделка).
Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС (решение № 206/ 17.07.2012 г. по гр. д. № 824/2011 г., IV г. о. и решение № 125/01.07.2014 г. по гр. д. № 5734/2013 г., III г. о. и др.) и е посочил, че съгласно нормата на чл. 165, ал. 1 ГПК, в случаите, в които законът изисква писмен документ, свидетелски показания се допускат, ако бъде доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната. Със свидетелските показания се възпроизвежда съдържанието на документа, което при диспозитивен документ (какъвто е пълномощното) включва и установяване на направеното волеизявление. На следващо място е посочено, че при оспорване на частен документ, който формално носи подписа на оспорилата го страна, но документът е изгубен или унищожен не по нейна вина, доказателствената тежест да установи съдържащите се в документа изгодни факти е за страната, която се позовава на тях, за което може да ползва всички доказателствени средства, включително и свидетелски показания – чл. 165, ал. 1 ГПК. Основанието за извършеното разместване на установените в чл. 193, ал. 3 ГПК правила за разпределение на доказателствената тежест произтича от обективната невъзможност за установяване авторството на подпис, респ. отпечатък от палец, чрез графологично изследване, в т.ч. и на копие от документа, върху който същият е положен. При отсъствието на оригиналния документ оспорващият е в обективна невъзможност да докаже, че не е негов автор. Наличието на обективни пречки за провеждане на пълно и главно доказване на оспорената автентичност на процесното пълномощно обуславя извода, че доказателствената тежест по чл. 165, ал. 1 ГПК е за ползващата се от него страна, щом оригиналът липсва по извинителни за оспорващия причини.
Поради това, съдът е приел, че с оглед оспорената от ищеца автентичност на пълномощното, от което ответницата черпи правото си да е придобила собствеността на имота на валидно правно основание (продажбената сделка), то тя носи доказателствената тежест да установи истинността на документа и съдържащото се в него волеизявление. Същата не е ангажирала такива годни доказателства, респ. разпитаните по делото свидетели не са установили правнорелевантните за случая факти – че пълномощното е автентично и с него валидно е учредена представителна власт на представилият се за пълномощник на продавача в нотариалното производство при сключване на договора за продажба. При това положение е прието, че договорът за продажба, като сключен от мним пълномощник е недействителен на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД и не е породил насрещни права и задължения за страните по него, както и вещно-транслативен ефект по чл. 24, ал. 1 ЗЗД. Купувачката, договаряла с мнимия представител не е придобила облигационни и вещни права по силата на оспорения договор, тъй като упълномощителят е отказал (с предявяването на иска) да потвърди извършените без представителна власт действия на пълномощника, с което окончателно е отклонил правните последици на продажбата от своята правна сфера. С оглед изхода на спора по иска по чл.42, ал.2 ЗЗД, за основателен е счетен и съединеният установителен иск за собственост върху имота.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по релевираните от жалбоподателката предпоставки за допускане на касационното обжалване, намира следното:
Поставеният в изложението първи правен въпрос – допустимо ли е да се оборва волеизявлението на нотариуса, че при сключване на сделката е представено пълномощно за една от страните – е неотносим и не обуславя селектирането на жалбата. По такъв въпрос въззивният съд не се е произнасял и не би могъл, тъй като по делото не е било спорно, че в нотариалното производство е представено пълномощно, с което пълномощникът на продавача се е легитимирал като овластен да сключи сделката от името и за сметка на упълномощителя Цв. С.. Удостоверителното изявление на нотариуса, съдържащо се в нотариалния акт, че такъв документ е представен и от него произтича представителната власт на пълномощника на продавача за сключване на договора за продажба, не е „оборвано” по делото. Напротив, ищецът е твърдял, че той е мнимо представляван, защото не е подписвал пълномощно, с което да се продаде имота, в който живее, не е водил разговори за такава продажба и не познава нито купувачката, нито лицето, представило се пред нотариуса като негов пълномощник. С други думи по делото не е бил спорен въпросът за съществуването на документа, а за неговата истинност, респ. автентичност. Именно по този въпрос се е произнесъл въззивният съд, без да подлага на съмнение удостоверения от нотариуса факт за представените от страните документи при сключването на сделката, в т.ч. и на оспореното пълномощно. В този смисъл, не е налице твърдяното от жалбоподателката противоречие на въззивното решение с решение №209/16.10.2013 г. по гр.д.№2591/2013 г., II г.о. на ВКС, в което е прието, че нотариалният акт се ползва с формална доказателствена сила относно констатациите на нотариуса и за представените при сключването на сделката документи, поради което и при необорването й, тази доказателствена сила следва да се зачете, като се приеме, че описаните в акта документи са били представени.
Вторият въпрос в изложението, касаещ доказателствената тежест при оспорване от страната, сочена за автор на документ, който е изгубен или унищожен не по нейна вина или небрежност, също не е налице противоречие на въззивното решение с цитираното от касаторката решение №125/12.09.2012 г. по гр.д. № 1135/ 2011 г., II г.о. на ВКС. Позоваването на това решение е неотносимо, доколкото същото е постановено по въпроса за правомощията на въззивния съд при констатирани нарушения на процесуалните правила във връзка с доклада и разпределението на доказателствената тежест от първоинстанционния съд при оспорване на документ. В случая, въззивният съд изрично в мотивите си е съобразил и посочил разрешението по т.2 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, че за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада въззивният съд не следи служебно, а ги взема предвид само при съдържащо се във въззивната жалба конкретно позоваване на страната, в който случай решаващият съд дължи даване на указания за предприемане на необходимите процесуални действия във въззивното производство. В случая, доколкото с въззивната си жалба М.Р. е въвела оплакване, касаещо доказателствената тежест по повод оспореното пълномощно, доводите са се свели до неправилно извършена от първата инстанция преценка и анализ на събраните доказателствата, както и до необосновано и едностранчиво кредитиране на свидетелските показания. Пред въззивната инстанция не са заявени нови доказателствени искания (чл.266, ал.2 ГПК), нито страната е твърдяла, че в резултат на процесуални нарушения на първоинстанционния съд е била възпрепятствана да посочи и ангажира такива доказателства.
Извън това, следва да се посочи, че отчитайки конкретните за случая обстоятелства, въззивният е съобразил и е приложил съответно възприетите в практиката на ВКС правни разрешения (напр. – решение № 79/10.09.2010 г. по т. д. № 628/ 2009г., II т. о., решение № 748/17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г., IV г. о., решение № 91/01.04.2015 г. по гр. д. № 5960/2014 г., IV г. о. и др.), че съгласно чл. 180 ГПК частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. Разпоредбата на чл. 193, ал.3, изр. 1-во ГПК предвижда, че тежестта за оспорване на частен документ се носи от страната, която го оспорва, когато документът формално е подписан от нея. Това правило е неприложимо тогава, когато оригиналът на документа не може да бъде представен от страната, която се позовава на него по извинителни за нея, по смисъла на чл. 165, ал. 1 ГПК, причини. Законово установената с цитираната норма възможност за тази страна да установява със свидетелски показания съглашения, в които участва и чиято допустимост принципно е изключена с разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК, позволява да се приеме, че при оспорване автентичността на частен диспозитивен документ, чийто оригинал е загубен или унищожен, доказателствената тежест да установи съдържащите с в него благоприятни факти се носи от страната, която се е лишила от него. Документът е изгубен, когато страната не знае в чие държане е, а унищожен, когато материалният му носител е разрушен или материализираното в него изявление е непоправимо заличено. Основанието за мълчаливо извършеното от законодателя разместване на установените в чл. 193, ал. 3 ГПК правила за разпределение на доказателствената тежест произтича от обективната невъзможност за установяване авторството на подпис (респ.пръстов отпечатък) чрез графологическо изследване на документа (в т.ч. и на копие от него), върху който подписът или отпечатъкът е положен. Задължението на оспорващия да изключи при условията на пълно и главно доказване всяко съмнение във възможността подписът да е негов, произтича от процесуалното му положение на ищец по предявен установителен иск за неистинност на документ, в каквото той се намира в производството по чл. 193 ГПК. Съдебно-графологичната експертиза е единственото доказателствено средство, с което той може да докаже оспорването. При отсъствието на оригиналния документ обаче, оспорващият е в обективна невъзможност да докаже, че не е негов автор, тъй като графологична експертиза не може да бъде извършена, респ. извършването на такава евентуално и върху копие от документа, като обект на изследване, не позволява да се изключи извършена техническа подправка на подписа върху първообраза. Наличието на обективни пречки за провеждане на пълно и главно доказване на оспорената автентичност на изгубен, респ. унищожен оригинален документ, обуславя възлагането на доказателствената тежест по чл.165, ал.1 ГПК върху ползващата се от него страна, щом оригиналът му липсва по причини, които законът признава за извинителни.
Произнасянето на въззивния съд е в съответствие с цитираната и приложима в случая трайна практика на ВКС, поради което поддържаните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, във връзка в поставените в изложението на жалбоподателката правни въпроси, не са налице.
Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, предл.3-то ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради очевидна неправилност. Аргументацията в изложението преповтаря доводите за неправилна оценка на събраните по делото доказателства, за допуснати от съда процесуални нарушения и за необоснованост на правните му изводи, които съставляват основания по чл.281, т.3 ГПК, неподлежащи на разглеждане в производството по чл.288 ГПК. Правни въпроси, които очевидно обуславят правилността на решението, не могат да бъдат изведени служебно нито от изложението, нито от касационната жалба, доколкото касационният съд съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК е обвързан от посочените основания в жалбата, с изключение на служебното му задължение да определи вярната правна квалификация на предявения иск, в който случай следва да бъде формулиран служебно материалноправният въпрос по приложението на съответната императивна правна норма; както и когато съдът следи служебно за интереса на някоя от страните (напр. при поставяне или отмяна на запрещение), или за интереса на ненавършили пълнолетие деца (напр. при лишаване от родителски права, по брачни искове, искове за произход, разрешаване на разногласие между родители и др.), в които случаи също следва да бъде формулиран служебно материалноправният или процесуалноправният въпрос, обуславящ очевидно правилността на решението.
Ответните страни по жалбата са направили искане за присъждане на разноските за касационното производство, което искане, съгласно представените доказателства за направени разходи и списък по чл.80 ГПК, е основателно и доказано за сумата 2 400 лева.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5241 от 01.08.2018 г., постановено по възз. гр.д. №3813/2018г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА М. Ц. Р., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк][жилищен адрес] да заплати на Б. А. П. с ЕГН – [ЕГН], И. А. П. с ЕГН – [ЕГН], С. Г. С. с ЕГН – [ЕГН] и Д. Г. С. с ЕГН – [ЕГН], общо разноски в размер на сумата от 2 400 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.