О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 528
София, 30.06.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 02.02.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1224 /201 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] / предишно наименование „К.” Е./, със седалище [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2042/07.11.2014 г., по т.д.№ 1360/2014 г., с което при условията на чл. 271, ал.1 ГПК е отхвърлен предявения от касатора, в качеството му на ищец, срещу [фирма]-клон П. иск по чл.79, ал.1 , пр.1 ЗЗД, във вр.с чл.310 ТЗ за връщане на 40.525 кг.розово масло по стандарт БДС 653-96, предоставено на ответното търговско дружество за отговорно пазене по договор за залог от 01.06.2005 г., като в тежест на същия са поставени деловодните разноски на насрещната страна, възлизащи в общ размер от 19 200 лева.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Като процесуални нарушения касаторът посочва необсъждане на следните негови доводи, надлежно въведени в процеса: за констатирани при връщане на процесните тубоси, различни по цвят ширити, ползвани за запечатаните съдовете с нетокрито в тях розово масло, спрямо тези – с налично в тяхното съдържание розово масло и за липсата на подобно различие при предаването им в залог на Банката – кредитор, за необходимостта от преценка данните в Постановление № 1089/08.07.2007 г. на ПРП, сочещи на липса на извършено от залогодателя престъпление при предаване на заложната вещ в държане на кредитодателя, за доказателствената сила на двустранно съставените приемо – предавателните протоколи – частни свидетелстващи документи, съдържащи неизгодни за подписалия ги ответника факти и за недопустимост на поисканите от ответника свидетели, предвид процесуалното правило на чл.164, ал.1 т.6 ГПК, за извършена от решаващия съд преценка на показанията им, без отчитане пряката им заинтересованост на лица, свързани с приемане на процесната заложена вещ – розово масло.
Изрично оплакване за процесуална незаконосъобразност е заявено и срещу извода на въззивния съд за отсъствие на извършена нерегламентирана подмяна на съдържащото се в процесните съдове розово масло с продукт, коренно различаващ се от същото, след предоставянето им в държане на Банката – кредитор, поради основаването му единствено на заключението на некатегоричното в констатациите си заключение на комплексната криминалистична експертиза.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право – за процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, с оглед изискванията за пълно изясняване на делото, както и за възможността съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, или части от тях, без да обсъди същите в тяхната пълнота и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни и с какви доказателствени средства може да се проведе доказването при оспорване от страната, че отразеното в частен свидетелстващ документ, изходящ от нея е невярно, досежно отразеното в документа знание за факта и следва ли доказването в този случай да бъде пълно и главно.
За илюстрация на визираното противоречие с практиката на ВКС по първия от поставените процесуалноправни въпроси е посочено постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на ІV г.о на ВКС № 815 от 15. 02. 2011 г., по гр.д.№ 1713/2009 г., а по въпрос № 2 решения на ВКС по чл.290 и сл. ГПК: № 24/ 28. 01.2010 г., по гр.д.№ 4744/2008 г. на І г.о.; № 815/15.02.2011г., по гр. д. № 1713/2009 г. на ІV г.о.; № 331 от 04.07.2011, по гр.д.№ 1649/2010 г. на ІV г.о. и № 115 от 30.04.2013 г. , по т.д.№ 805/2011 г..
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на основната обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
Съображенията са, че поставените от жалбоподателя правни въпроси са относими към правилността на обжалвания съдебен акт и основанията по чл.281, т.3 ГПК – различни от тези за достъп до касация, поради което не следва да бъдат обсъждани в производството по селектиране на касационните жалби.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
Последователно в практиката си, създадена при уредбата на касационното производство по действащия ГПК ВКС е поддържал, че разрешен процесуален въпрос по см. на чл. 280, ал.1 ГПК е налице, както когато съдът се е произнесъл по процесуалните действия, които следва той самият да извърши или по законосъобразността на процесуалните действия, извършени от първоинстанционния съд, така и когато вззивният съд е зачел ненадлежно извършени от страните процесуални действия, респ. не е зачел надлежно извършени такива, като е достатъчно дори и да не се е произнесъл изрично в решението си по конкретен въпрос на процесуалното право, да е процедирал в несъответствие с процесуалния закон и това несъответствие да се е отразило на правилността на решението, по начин, който е във вреда на жалбоподателя.
В случая за да постанови обжалваното решение в пределите на въззивното производство, очертани с чл.269 ГПК въззивният съд е приел, че страните по спора/ ответникът- като правоприемник на „Д.-Б.” АД/ са били валидно обвързани от сключен помежду им на 01. 06. 2005 г. договор за банков кредит, за вземанията по който в полза на кредитодателя- Банка ищецът – кредитополучател е учредил наред със съответни договорни ипотеки и „залог с първа поредност по реда на Закона за особените залози” върху 50 кг. розово масло от стандарт БДС -653 -96, които в деня на сключване на процесната сделка е предал на отговорно пазене в трезора на заложния кредитор в затворени и надлежно запечатани с восъчен печат и ширити 8 бр. специални алуминиеви съдове /тубоси/. Позовавайки се на безспорно постигнатото между съконтрахентите съгласие заложеното имущество да бъде прието на отговорно пазене от ответната Банка и реалното му предоставяне във фактическата власт на заложния кредитор, чрез три двустранно съставени и подписани приемо – предавателни протоколи, придружени със сертификат за качество на Ц. изпитателна лаборатория на българска роза – П., решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел, че учреденият от длъжника – кредитополучател залог по свята правна характеристика е реален търговски залог върху индивидуално определена вещ по см. на чл.310 ТЗ, във вр. с чл.156 ЗЗД и независимо от различното му определяне в съглашението между страните им не се явява „особен залог” по см. на ЗОЗ . Съобразявайки вида на учредения залог и след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото и доводите на страните въззивната инстанция е счела, че с изпълнение на задължението на кредитополучателя по процесния договор за кредит, преструктурирано в допълнително споразумение между съконтрахентите от 26.11.2006г., необходимостта от обезпечаване на кредиторовото вземане е отпаднала, заложното право е прекратено и дадената от длъжника по договора за залог от 01.06.2005 г. движима вещ – 50 кг. розово масло подлежи на връщане такава, каквато е била предадена за съхранение на заложния кредитор. Обстоятелството, че в хода на делото е останал недоказан твърдяния от ищеца факт на извършена подмяна в съдържанието на 6 от общо 8 бр. специализирани съдове/ тубоси/, след предаването им на Банката- залогоприемател и по време на фактическото им държане от последния, като в тях вместо заложената вещ – розово масло е поставена течност с миризма на роза, но с неизвестен състав, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е достатъчно, за да бъде отречено наличието на основание за ангажиране отговорността на ответника за реално предаване на 40.525 кг. розово масло – вещ, различна от тази, намираща се в негово държане по силата на учредения от ищеца- залогодател реален залог.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че първият от поставените процесуалноправни въпроси, свеждащ се в същността си до правомощията на въззивния съд, се явява релевантен за крайния изход на делото, съобразно дадените задължителни разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, с което общата главна предпоставка за достъп до касация е доказана.
Неоснователно по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т.1, т.2 и т.3 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и възпроизведена в цитираните с касационната жалба решения на отделни състави на ВКС, в задължение на въззивния съд е да се произнесе по всички доводи на страните и да обсъди всички допустими и относими доказателства, ангажирани по делото, при съобразяване въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест и допустимите според ГПК доказателствени средства, както и да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, формирайки свои правни изводи по съществото на спора и по приложението на закона. В случая в мотивите на обжалвания съдебен акт е налице извършен от въззивната инстанция самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото, относим към правото на ищеца да иска връщане на заложената вещ, след изпълнение на задължението си на кредитополучател, включително заключенията на изслушаните и неоспорени в процеса няколко различни по вид специализирани съдебни експертизи, като са обсъдени и всички направени в тази вр. възражения на страните. Произнасяйки се и по основателността на заявените във въззивната жалба оплаквания решаващият състав на Софийски апелативен съд е преценил основателността и на твърдението на ищеца за извършена подмяна на предоставената в залог на ответника движима вещ – розово масло по утвърден БДС, с оглед констатирано от в.л. по комплексната криминологична експертиза, различие на част от ширитите за опаковане на специализираните съдове, в които същото е било съхранявано до момента на връщането му на залогодателя, но и невъзможност за цялостно пренасяне на поставения восъчен печат върху друг механично отворим капак. По този начин Софийски апелативен съд е дал собствено разрешение по предмета на делото, поради което въпросът за процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, с оглед изискванията за пълно изясняване на спора не е разрешен от въззивната инстанция в отклонение от задължителната практика на ВКС, вкл. цитирана от касатора. Що се касае до правилността на извършената преценка на ангажираните по делото доказателства, която всъщност се оспорва от жалбоподателя, тя е относима към основанията за касационно обжалване, но ирелевантна в производството по чл.288 ГПК не подлежи на обсъждане, дори и оплакванията в касационната жалба за необоснованост на изградените изводи да са евентуално основателни.
Обосноваващ общото главно основание по см. на задължителните разясненията за същността му, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. се явява и вторият процесуалноправен въпрос, в неговата първа част, но разрешаването му от въззивната инстанция не е в несъответствие със задължителната практика на ВКС, вкл. цитираната от жалбоподателя. Последната в смисъл, че съдът не може да откаже да обсъди приобщени към делото допустими доказателства, от които зависи правилното произнасяне по предявения иск, тъй като процесуалният закон – чл.235 ГПК, във вр. с чл. ГПК, го задължава да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и защитните възражения и доводи на страните. Видно от мотивите на обжалваното въззивно решение, значителни по своя обем , решаващият състав на въззивната инстанция изцяло се е съобразил с посочената задължителна практика, извършвайки подробен самостоятелен анализ на всички ангажирани по делото допустими и относими към пораждане задължението на ответника като залогоприемател да върне именно твърдяното от ищеца количество и качество розово масло, доказателства в тяхната взаимна връзка и поотделно, при спазване на процесуалното правило на чл.154 ГПК за възложената на страните доказателствена тежест. Обсъдени са и всички доводи и възражения на последните, вкл. твърдението на ищцовото дружество за нерегламентирана подмяна на заложената вещ – розово масло с друга, различна по състав, вид и качество от предоставената в държане на залогоприемателя. Несъгласието на касатора с извода за недоказаност на това му твърдение и за липсата на основание за ангажиране договорната отговорност на заложния кредитор за връщане на претендираното количество розово масло от посочения БДС не е основание за допускане на касационното обжалване. Както вече се посочи евентуалната необоснованост на фактическите изводи на САпС е от значение на правилността на обжалваното въззивно решение, която не е предмет на обсъждане в производството по чл.288 ГПК- арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В останалата си част вторият формулиран от жалбоподателя правен въпрос – за доказателствените средства, с които може да се проведе доказването при оспорване от страната, че отразеното в частен свидетелстващ документ, изходящ от нея е невярно, досежно отразеното в документа знание за факта и дали в този случай доказването трябва да пълно и главно” е хипотетичен и теоретично поставен, поради което ирелевантен за крайния правен резултат по конкретния правен спор не обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация. Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че според последователната съдебната практика, частните свидетелстващи документи имат формална доказателствена сила само относно писменото изявление и неговото авторство и материализират удостоверителното изявление на издателя относно определени факти. Затова при оспорването им страната може да опровергае съдържанието с всички доказателствени средства, като установи, че документът е неистински и не удостоверява факта, за който свидетелства. Оспорване верността на документа, като средство за защита срещу обвързващата доказателствена сила, влиза в действие само срещу материалната доказателствена сила, каквато имат официалните свидетелстващи документи. При частния свидетелстващия документ, дори когато има материална доказателствена сила – удостоверява неизгодни за издателя си факти, защитата срещу нея не е подчинена на изискванията за оспорване истинността на документа, защото съдът не е обвързан от тази доказателствена сила, а след като е постановил да се извърши проверка на истинността на документа, я преценява с оглед на всички събрани доказателства и отхвърля оспорването, или го уважава,изключвайки неистинския документ от доказателствата. Що се касае до доказателствата и доказателствените средства, с които може да бъде доказан конкретен правнорелевантен факт, то както е посочено и в служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 155/28.06.2012 г., по гр.д.№ 170/ 2010 г. на ІV г.о., това може да са както преки доказателства, така и косвени – следи от осъществяване на други факти, свързани с правнорелевантния, като при косвеното доказване е необходимо да се отчете и възможността доказваният факт да не е свързан еднозначно с правнорелевантния, т.е. да се е осъществил в друга връзка.
Или изложеното позволява да се обобщи, че касационното обжалване, така както е аргументирано от касатора, не следва да бъде допуснато.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски за настоящето производство, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 10 800 лв., реално заплатено и неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК адвокатско възнаграждение с ДДС, съгласно приложени фактура /заверено от страната копие/ № [ЕГН]/06.04.2015 г. на [фирма] и платежно нареждане от 09.04.2015 г. на [фирма].
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2042/07.11.2014 г., по т.д.№ 1360/2014 г., по описа на с.с..
ОСЪЖДА [фирма] / предишно наименование „К.” Е./, със седалище [населено място] да заплати на [фирма]-клон П. сумата 10 800 лв./ десет хиляди и осемстотин лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: