2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 528
гр. София, 31.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2506 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби на „Завод за асинхронни електродвигатели” АД, [населено място], представлявано от адв. О. Ш., срещу решение № 1541 от 21.06.2018г. по в.т.д. № 5001/2017г. на Софийски апелативен съд, ТК, 9 състав, с което е обезсилено решение № 4176 от 13.06.2017г. по гр.д .№ 12895/2015г. на СГС, ГК, І-7 състав и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на СГС. С обезсиленото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл.55, ал.1 ЗЗД против Министерство на финансите за заплащане на сумата 377 962 щатски долара, претендирана като надвнесени лихви по договор от 04.10.1999г. за уреждане на задълженията към държавата.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и съдопризводствените правила и е необосновано. Твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като в нарушение на чл.236, ал.2 ГПК не е обсъдил всички възражения и доказателства, които установяват правнорелевантните факти. Твърди още, че въззивният съд, след като е оставил исковата молба без движение с указания за уточняването й, а след това е насрочил делото за разглеждане в открито заседание, на което е дал ход на устните състезания, впоследствие, без да отмени дадения ход по същество, едва в диспозитива на решението си е обезсилил първоинстанционното решение, с което е поставил въззивника – касатор в настоящото производство, в положение на процесуална изненада. Излага твърдения за несъотвествие на фактическите констатации на въззивния съд със събрания доказателствен материал, което е довело до необоснован извод, че исковата молба е нередовна поради непосочване на надлежния процесуално легитимиран ответник. Счита за необоснован и извода, че надлежен ответник е НАП, както и извода относно материалния носител на вземанията. Излага подробни съображения за допуснато нарушение на материалния закон. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване поради наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Сочи следните правни въпроси, които са обусловили изводите на въззивния съд:
1. Какво е действието на нормите на чл.1, чл.12, чл.12а ЗУНК, с които Министерство на финансите е определено за представител на държавата, за наличието на пасивната му процесуалноправна легитимация като ответник по иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на надвнесена сума в полза на държавата, представляваща стойността на надвнесени лихви по компенсаторните инструменти, които са емитирани от държавата по определен ред като непарични платежни средства?
2. Изричното законово възлагане на действията по събиране на частното държавно вземане съгласно чл.3, ал.7, т.1 от Закона за НАП и чл.12в ЗУНК създава ли материални права в полза на държавния орган върху самото вземане или е свързано с правно техническата дейност само и единствено по събирането и установяването му с индивидуални административни актове?
3. След като процесуално правоспособен е този, който е правоспособен по материалното право, то при извършена законова делегация за събиране на държавните вземания по договорите по ЗУНК от Министерство на финансите, то не е ли носител на материалното право, което да го определи и като процесуално правоспособен да отговаря по искове, свързани с вземането?
4. Кой е носителят на материалното право по договор ЗУНК – субектът, който сключва договора, в лицето на министъра на финансите като представляващ Министерство на финансите, определено за представител на държавата, или субектът, който изпълнява функции по събиране на държавните вземания по договорите по ЗУНК?
5. След като се поставя въпросът за процесуалната правоспособност на държавно учреждение, в случая Министерство на финансите, не следва ли да се съобрази, че то е първостепенен разпоредител с държавен бюджет съгласно чл.27, ал.1 и ал.2 ГПК и процесуален представител на държавата съгласно чл.31 ал.1 ГПК?
Касаторът твърди, че е въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 253 от 04.05.2017г. по т.д. № 152/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 531 от 12.12.2011г. по гр.д № 1536/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 113 от 29.08.2012г. по т.д .№ 396/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
Ответникът Министерство на финансите оспорва касационната жалба. Поддържа, че в касационната жалба ищецът за първи път твърди, че искът е предявен против държавата, представлявана от Министерство на финансите, като единствено в молба във въззивното производство е направил опит да уточни срещу кого е насочен искът, излагайки объркани, нелогични и непоследователни твърдения, в резултат на които напълно са смесени фигурите на МФ, НАП, държавата и министъра на финансите. Счита, че е недопустимо в касационната инстанция да се сочи нов ответник, като се санират допуснати процесуални пропуски. Сочи, че иск срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, на практика е нов иск, по който ответникът би навел различни възражения. Поддържа още, че в гражданския процес държавата не може да бъде представлявана от Министерство на финансите. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по нито един от поставените въпроси и че липсват допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Оспорва и довода за очевидна неправилност на въззивното решение. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран с иск, предявен против МФ с твърдение, че с тристранен договор от 04.10.1999г. между МФ, МП и „Елпром Зед” АД /праводател на ищеца/ валутният дълг на последното дружество към „Балканбанк” АД бил преоформен по реда на ЗУНК; че през годините били постановени съдебни решения, с които са решавани спорове за наказателни лихви и оспорване на актове за установяване на частно държавно вземане, както и че с решение на САС бил установен действителният размер на задълженията. Приел е, че искът е основан на твърдение на ищеца, че е надвнесъл значителна сума пари, която следвало да бъде възстановена. С оглед на това въззивният съд е приел, че ищецът се позовава на права, които са възникнали на основание плащане след постановяване на съдебни решения по реда на чл.87, ал.3 ЗСДВ /отм./ по искове на ищеца срещу АДВ и извършено според него надплащане – плащане повече от установените по основание и размер главница, лихви и наказателни лихви. Посочил е, че с разпореждане е дал възможност на ищеца да отстрани констатираната нередовност на исковата молба, изразяваща се в противоречие между обстоятелствена част и петитум, и да посочи надлежен ответник според твърденията в исковата молба, която нередовност обаче не е била отстранена.
Въззивният съд е счел, че посочените основания в исковата молба относно надвнесени суми след установяването им като дължими на основание акт за установяване на частно държавно вземане по ЗУНК не сочат на легитимиран процесуално ответник Министерство на финансите. Приел е, че ищецът се позовава на договор за преоформяне на необслужвани задължения към банки, сключен между държавата, представлявана от министъра на финансите, праводателя на ищеца и банката – кредитодател, като в случая МФ не действа в самостоятелно качество като държавно учреждение, в чийто патримониум възникват права и задължения, а действа като представител на държавата – извод, който според въззивния съд следва от сключения договор и от чл.8, чл.10, ал.1 и чл.12, ал.1 ЗУНК. Изложил е съображения, че със сключения по ЗУНК договор задължението на ищеца е станало задължение към държавата, а обстоятелството, че МФ е сключило договора, не легитимира това лице като ответник. Посочил е, че в исковата молба е изложено твърдение, че вземанията по ЗУНК са установени от АДВ с актове за установяване на частно държавно вземане, като въз основа на последния такъв е подадено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и са издадена заповед и изпълнителен лист. Посочил е още, че ищецът се позовава и на решение по иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗСДВ /отм./, заведен от Агенция за събиране на държавни вземания, както и на решение по дело, по което са отхвърлени предявени от НАП искове за установяване дължимост на сумите по договора по ЗУНК. Взел е предвид, че според твърдение на ищеца дългът бил изцяло погасен към 15.01.2014г., като последното плащане било извършено след приключване на устните състезания. Анализирал е разпоредбите на чл.1, чл.10, ал.1 и чл.12, ал.1 ЗУНК, чл.87, ал.1, т.1 ЗСДВ и чл.162 и чл.163 ДОПК и е приел, че носител на вземането по ЗУНК е държавата, но носител на правото да събира вземането е НАП, правоприемник на АДВ, като има право да управлява това вземане и да извършва действия по отношение на него. Заключил е, че носител на вземането е станала НАП, въпреки че държавата е носител на материалното право. Поради това е достигнал до извод, че страна в процеса като оправомощена от закона е НАП, натоварена по изрична разпоредба да събира вземанията. Приел е, че след като плащанията са извършвани с компенсаторни и други платежни инструменти, като събирането е ставало от НАП, то надлежна страна в процеса е именно агенцията като страната, получила сумите, при спора относно неоснователно платените суми.
Въззивният съд е посочил, че процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно, и след като не е била отстранена нередовността на исковата молба, то следва да се конституира в процеса надлежният ответник. Поради липса на проведено производство против този ответник в първата инстанция, въззивният съд е счел, че постановеното първоинстанционно решение следва да бъде отменено и делото следва да бъде върнато за ново разглеждане с участие на надлежния ответник и да започне от фазата по връчване на препис от исковата молба и доказателствата на надлежния ответник.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
С първите четири въпроса, формулирани от касатора, на практика се поставя най-общо въпросът кой е пасивно легитимиран по предявен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на надвнесена сума по договор, сключен по реда на ЗУНК. Отнесени към изложените в исковата молба твърдения и решаващите мотиви на въззивния съд, тези въпроси следва да бъдат уточнени по следния начин: Кой е пасивно легитимиран ответник по иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на сума, основан на твърдения, че претендираната сума е надплатена по договор за уреждане на задълженията към държавата, произтичащи от необслужени кредити към търговски банки, договорени до 31.12.1990г., сключен по реда на ЗУНК. Отговор на така уточнения въпрос не е даден в посочената от касатора практика на ВКС. Поради това настоящият състав намира, че по отношение на него е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК доколкото при липса на съдебна практика по него разглеждането му ще допринесе за решаването на делата съобразно точния смисъл на закона.
Последният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като решаващия извод на въззивния съд не е обоснован със съображения, че посоченият в исковата молба ответник Министерство на финансите не притежава процесуална правоспособност.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
На основание чл.81, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 13 725,24 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1541 от 21.06.2018г. по в.т.д. № 5001/2017г. на Софийски апелативен съд, ТК, 9 състав.
УКАЗВА на „Завод за асинхронни електродвигатели“ АД в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната му жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 13 725,24 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: