3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 528
гр. София 31.07.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 703 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, вр. чл.248 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Виа Джетс” ООД /н/ срещу определение № 557 от 28.12.2018г. по ч. т. д. № 744/2018г. на Апелативен съд – Пловдив, с което, след отмяна на определение № 1657 / 27.09.2018г. по т.д. № 436/2014г. на Окръжен съд – Пловдив, е уважена молба на ответника по отрицателния установителен иск по чл.694 ТЗ за изменение на решение № 328/11.06.2018г., постановено по същото дело, в частта му за разноските, като разноските са възложени в тежест на ищеца „Виа Джетс” ООД /н/ .
Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, поради което иска отмяната му по съображения, подробно изложени в частната жалба.
Ответникът по частната жалба, „УниКредит Лизинг“ ЕАД, моли да се остави без уважение частната жалба като неоснователна. Иска присъждане на разноските за настоящото производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да възложи разноските по уважения отрицателен установителен иск по чл.694 от ГПК на ищеца, длъжник в производството по несъстоятелност, въззивната инстанция е приела следното:
Според императивната разпоредба на чл.694, ал.7 ТЗ, ако искът бъде отхвърлен, разноските са за сметка на ищеца. Същевременно, с оглед липсата на специална уредба в ТЗ относно въпроса за присъждане в полза на ответника на разноски, на основание чл. 621 ГПК субсидиарно приложение намира правилото на чл.78, ал.2 ГПК, според което ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца.
Безспорно е по делото, че вземанията, предмет на производството по чл.694 ТЗ са идентични на вземанията, за които са издадени изпълнителни листи по ч.гр.д. № 19507/2011г. и ч.гр.д. № 14384/2012 г. на Районен съд – Пловдив. Приет е за неправилен извода на първоинстанционния съд, че много преди момента на предявяване на вземанията по делото по несъстоятелност, същите са погасени, поради плащане по изпълнителните дела, образувани въз основа извадени заповеди за незабавно изпълнение за вземанията. Изложени са съображения, че обстоятелството, че предявените вземания са били събрани принудително по образуваните изпълнителни дела не означава, че същите са били погасени, предвид факта, че при провеждане на производствата по индивидуалното изпълнение и при откриване на производството по несъстоятелност на длъжника в т.ч. и в срока за предявяване на вземанията, тези вземания не са били ликвидни, заради предизвиканите от самия длъжник спорове, чрез подаване на възражения против издадените заповеди за незабавно изпълнение. Затова изпълнението по събирането на тези вземания не би могло да се счита за приключило, преди приключване на производствата по предявените установителни искове по чл.422 ГПК за съществуването на тези вземания и образуваните въз основа на тях т.д. № 233/2012г. и т.д. № 1038/2012г. на ПОС. Следователно, при откриване на производството по несъстоятелност на длъжника, неприключилото изпълнение по събирането на процесните вземания е следвало да продължи по правилата на универсалното изпълнително производство, като първото условие за това е вземанията да бъдат предявени пред съда по несъстоятелността. В този смисъл предприетите от кредитора действия за събирането им, първоначално по реда на индивидуалното изпълнение, а впоследствие – и по реда на универсалното изпълнително производство, чрез предявяването им и чрез подаването на възражение по чл.690 ТЗ, след включването им от синдика в списъка на неприетите вземания, са били необходими и оправдани, с оглед реализиране правата му в производството по несъстоятелност. Висящите спорове относно предявяните вземания се развиват по правилата на чл.637 ТЗ. В конкретния случай повдигнатите от длъжника спорове относно съществуване на вземанията са решени в образуваните преди и заварени от откриване на производството по несъстоятелност т.д. № 233/2012 г. и т.д. № 1038/2012г. на ПОС. Предвид идентичността в предмета на тези производства с предмета на производството по чл.694 ТЗ, към датата на образуване на последното, е липсвал правен интерес от предявяване на иска по чл.694 ТЗ. Приет е за необоснован извода на първоинстнционния съд, че този иск се е основавал на факти, които не са били заявени в производствата по исковете по чл.422 ГПК, визирайки удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране по издадените изпълнителни листи. Напротив – от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба по иска по чл.694 ТЗ следва, че искът се основава изключително на твърдяни от ищеца правоизключващи, но не и правопогасяващи спорните вземания факти. В хода на производството по чл.694 ТЗ, предвид влезлите в сила решения по т.д. № 233/2012 г. и т.д. № 1038/2012г. на ПОС, с които се установява съществуването на процесното вземане и заедно с това се валидира погасяващия спорното материално право ефект на предварителното изпълнение, допълнително въведеният в подкрепа на иска по чл.694 ТЗ правопогасяващ факт е взет предвид от съда при постановяване на решението. От уважаването на иска по чл.694 ТЗ обаче не следва, че разноските следва да се присъдят в полза на ищеца. На първо място, и развитието, и крайното решение по този спор са обусловени от предхождащите го производства по т.д. № 233/2012 г. и т.д. № 1038/2012г. на ПОС, образувани по идентичен спор, предизвикан от длъжника, но решен в полза на кредитора. Ответникът по иска по чл.694 ТЗ не само не е дал повод за образуването на това производство, но по време на целия процес е оспорвал допустимостта му, предвид вече образуваните т.д. № 233/2012г. и т.д. № 1038/2012г. на ПОС с идентичен предмет. На второ място, е изведено, че след влизане в сила на решенията по посочените дела, ответникът е признал настъпилия с признаване съществуването на процесните предварително събрани вземания погасяващ спорното право факт т.е. признал е иска на допълнително заявеното основание. Въз основа на изложеното, решаващият състав е приел, че са налице и двете, кумулативно предвидени в чл.78, ал.2 ГПК условия за освобождаване на ответника от дължимите разноски за производството по чл.694 ТЗ, като те следва да бъдат заплатени от масата на несъстоятелността на „Виа Джетс“ ООД /н./.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, вр. чл.274, ал.3 ГПК с наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно въпроса за приложението на чл.78, ал.2 ГПК, като се поддържа, че въпросът е разрешен от апелативния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: определение № 71 от 21.01.2014г. по ч.гр.д. № 17/2014г. на III г.о. на ВКС; определение № 500 от 16.07.2013г. по ч.т.д. № 2326/2013г. на I т.о. на ВКС и определение № 709 от 28.12.2012г. по ч.гр.д. № 592/2012г. на I г.о. на ВКС, постановени във връзка с искове по чл.439 ГПК, по чл.87, ал.3, чл.135 и чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД.
Цитираната съдебна практика е неотносима за спора, тъй като разрешението, даденото от апелативния съд почива на изводи за: съотношението на исковете по чл.422 ГПК и чл.694 ТЗ и идентичността на техния предмет; приложението на чл.637 ТЗ относно завареното производство по чл.422 ГПК; обстоятелството, че искът по чл.694 ТЗ към момента на предявяването му не е основан на факти, които не са заявени с исковете по чл.422 ГПК; недопустимост на иска по чл.694 ТЗ към момента на предявяването му, поради липсата на правен интерес. Същите не са обхванати от въпроса и посочената от частния касатор практика. С оглед на това, обжалваното въззивно определение не може да бъде допуснато до касационен контрол.
Независимо от изхода на делото, на ответника по касацията не следва да се присъждат разноски, тъй като не се доказва такива да са направени.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА определение № 557 от 28.12.2018г. по ч. т. д. № 744/2018г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.