O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 528
София, 08.11. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 4569 / 2016г., и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал.3, т.1 ГПК..
.. С частна касационна жалба вх. № 12619 /07.09.2016 г. Д. К. Д., чрез адв. Д. К., обжалва определение № 2792 от 07.08.2016 г. на Софийския апелативен съд по ч.гр.д. № 1432/2016 г., с което е потвърдено определение № 5 от 04.01.2016 г. на Софийския градски съд по гр.д. № 12051/2015 г. за прекратяване на производството поради недопустимост на предявения иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ.
В жалбата се поддържа неправилност на атакуваното определение и се иска неговата отмяна. Излага се довод, че въззивният съд не е бил длъжен да възприеме квалификацията на иска, дадена от първа инстанция, както и че искове за неимуществени вреди основани на бавно правосъдие нарушаващо правото по чл. 6, пар. 1 Е. на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, се разглеждат по реда на чл. 49 ЗЗД, ако не се налице предпоставките по чл. 8 ЗОДОВ. В жалбата, а и в отделно представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т.1 вр. чл. 278, ал. 4 ГПК, се извеждат като обуслявящи изхода на делото три правни въпроса, за които се навежда специалното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, обосновано със съображението, че произнасянето на ВКС по тях ще допринесе за създаването на задължителна и постоянна практика.
Частната касационна жалба е в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на касация с оглед на преграждащия му характер и на критериите по чл. 280, ал. 2, т.1- т.3 ГПК въззивен съдебен акт, така допустима.
По допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, IV –то г.о., съобразява и намира следното:
Предявен е иск от Д. К. Д. срещу Прокуратурата на РБ за обезщетение на неимуществени вреди, в размер на 30000 лв., основан на нарушено право по чл. 6 пар. 1 Е. на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, във връзка с водено срешу ищеца наказателно производство, продължило повече от десет години и приключило с решение № 165 от 13.05.2014 г. на Софийския апелативен съд по ВНОХД № 326/2014 г. за отмяна на осъдителната присъда срещу него и прекратяване на наказателното производство поради изтекла абсолютна погасителна давност.
Първоинстаинционното определение е потвърдено от апелативния съд, с мотива за материалноправния характер на нормата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, чието действие, следователно, е занапред и че от момента на влизането и в сила обезщетението за неимуществени вреди от забавено правосъдие може да се търси само по реда на ЗОДОВ. Прието е, чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ изисква като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на такъв иск, да е осъществена предвидената в глава III- та „а“ ЗСВ административна процедура за обезщетяване на вредите и тя да е приключила с непостигане на споразумение за обезщетението по смисъла на чл. 60е, ал. 2 и чл. 60з ЗСВ.
Първият изведен от жалбоподателя въпрос е за това допустимо ли е след като разпоредбата на чл. 110 ЗЗД предвижда петгодишна давност за вземанията, предвид чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, давността да се скъсява до 6 месеца. Въпросът не е обуславящ изхода на делото, защото не е включен в неговия предмет, отнася се до съотношението на специален (какъвто е ЗОДОВ) закон към общ (какъвто е ЗЗД), за съотношението между давностен и преклузивен срок и по естеството си е от компетенцията на законодателния орган на РБ, а не на съдилищата, предвид, че нормите на давността, а и на преклузивните срокове, са императивни тъй като са установени в обществен интерес, поради което и съдът не следва да ги тълкува разширително. Следователно по този въпрос не е налице общата, по смисъла на т. 1 на ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставка за допускане на касационното обжалване, което е достатъчно основание да не се допуска касация без да е небходимо да се изследва наличието на наведената предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Вторият въпрос е за това допустимо ли е потърпевшите от бавно правосъдие да бъдат задължавaни да реализират правата си чрез административна процедура, да им се забранява да предявяват иск, докато е възможна, предвид установения срок, тази процедура, както и да им се отнема правото на иск по реда на ЗЗД в срока по чл. 110 ЗЗД. И този въпрос не е от значение за изхода на делото пред апелативния съд. Въпросът изцяло опира до законодателна преценка и попада в полезрението на българския национален законодател при съобразяване с международното право в сферата на правата на човека и основните свободи и обязаностите, които РБ е поела с ратифицирането на Е.. Следователно и по този въпрос не следва да се допуска касация, поради отсъствие на общата предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, която само в кумулативна даденост, с поне една от специалните предпоставки по чл. 280, ал.1, т.1- т.3 ГПК, съставлява основание, годно да обоснове допускане до касационно обжалване.
Третият въпрос, съответно уточнен от настоящия състав, съобразно правомощията му очертани в т. 1 на ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, е за това допустим ли е иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, разглеждан по общия ред, за обезщетение за неимуществени вреди, резултат от бавно правосъдие, нарушаващо правото по чл. 6 пар. 1 Е., в хипотезaта когато квалифициран като иск по чл. 2б ЗОДОВ, разглеждан по специалния ред установен в ЗОДОВ, същият е недопустим заради отсъствие на абсолютните процесуални предпоставки очертани в чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. Този въпрос има характера на обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касацията, защото е включен в предмета на делото пред въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. Не е налице обаче сочената от касатора специална предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса кога лицата позоваващи се на нарушено право по чл. 6 пар. 1 Е., могат да реализират правото си на обезщетение за вреди не по реда на ЗОДОВ като специален закон, а по общия ред на ЗЗД чрез квалифициране на иска им по чл. 49 ЗЗД, е налице константна съдебна практика на ВКС, в т.ч. задължителна по чл. 274, ал. 3 ГПК (напр. определение № 535 от 11.07.2014 г. на ВКС, IV-то г.о. по ч.гр.д. № 2927/2014 г.), съобразно която се е произнесъл и въззивният съд. Съгласно тази практика, след изменението на ЗОДОВ с ЗИДЗОДОВ, публикуван в ДВ, бр. 98/2012 г., чрез създаването на чл. 2б, ангажиращ отговорността на държавата за вреди, произтичащи от дейност на органите на съдебната власт нарушаваща правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и изменението на чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ, обезщетението за тези вреди се търси само по реда на този закон, чрез специалния иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ , а по реда на ЗЗД, чрез иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, като изключение, само когато производството, за което се твърди, че е бавно, така източник на вредите, е приключило извън срока по пар. 9 ПЗР на ЗИДЗОДОВ ( ДВ. бр. 98/2012 г.). Жалбоподателят не обосновава в изложението си кое налага тази практика да бъде променена, следователно наведеното основание по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице.
Само за яснота на касатора, следва да се посочи, че наказателното производство, за което твърди, че е нарушило правото му по чл. 6, пар. 1 Е., е приключило към момент, следващ момента на влизане в сила на материалноправната разпоредба на чл. 2б ЗОДОВ и тъй като регулиращото и действие занапред ( спрямо всички факти, осъществили се след влизането и в сила), не е модифицирано чрез изрична законодателна разпоредба, страната може да реализира правото си на обезщетение, предвид чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ, само по реда на този закон, чрез иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ. Съгласно нормата на чл.8, ал. 2 ЗОДОВ, която е процесуално правна ( с незабавно действие, следователно и към заварените случаи), искът по чл. 2б ЗОДОВ е допустим, само ако лицето е упражнило преди това правото си на обезщетение по реда глава Трета „а“ ЗСВ и в рамките на която административна процедура не е постигнато споразумение между него и административния орган, в лицето на Министъра на правосъдието или оправомощено от него лице. Незабавното действие на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ откъм обхват е очертано и в пар. 9 ПЗР на ЗИДЗОДОВ ( ДВ. бр. 98/2012 г.), който предвижда, че заявление за обезщетение по административен ред могат да подадат и лицата, чиито досъдебни и съдебни национални производства са приключили към датата на влизане на ЗИДЗОДОВ, при условие, че не са изтекли повече от 6 месеца от приключване на производството. Изводът от тълкуването на чл. 8, ал. 1 вр. чл. 2б ЗОДОВ и пар.9 ПЗР на ЗИДЗОДОВ ( ДВ. бр. 98/2012 г.), е че искът по чл. 49 ЗЗД е допустим дотолкова и докогато националното ни законодателство, не е предвиждало нарочен способ и специален ред за реализиране правото за обезщетение за вреди от нарушено право по чл. 6, пар.1 Е.. Жалбоподателят, предвид датата на приключване на наказателното производство срещу него-13.05.2014 г., е разполагал обективно с възможността, предвидена в закона, да предяви правото си за обезщетение за вреди от бавно правосъдие по административен ред, в срока предвиден в чл. 60а, ал. 4 ЗСВ, за да може при непостигнато по административен ред споразумение за обезщетение, да предяви иск по чл. 2б ЗОДОВ, като това, че той не го е сторил, не означава, че може да реализира правото си на обезщетение чрез субсидиарния иск по чл. 49 ЗЗД. Субсидиарните искове са приложими дотолкова доколкото страната обективно не разполага ( вкл. не е разполагала) с друг предвиден в закона иск, чрез който да защити и реализира правото си.
При този изход на спора разноски на жалбоподателя не следва да се присъждат.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, гражданска колегия, състав на IV – г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2792 от 07.08.2016 г. на Софийския апелативен съд по ч.гр.д. № 1432/2016 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: