5
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 288/2012 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 529
гр.София, 01.08.2013 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 288/2012 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Й. Ц. от АК-Г. срещу въззивното решение на Габровския окръжен съд № 2/06.01.2012 год., постановено по в.гр.дело № 387/2011 год. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение на Габровския районен съд № 298/13.06.2011 год. по гр.дело № 1818/2010 год. в осъдителната му част въззивният съд е отхвърлил като неоснователен предявеният от ищеца-касатор срещу [фирма], [населено място] иск по чл.51, вр.чл.49 ТЗ за заплащане на сумата 8640 евро, представляваща претендирано възнаграждение по договор за търговско посредничество от 12.06.2008 год. във връзка със сключен наемен договор между ответника и [фирма]. В останалата му част като необжалвано въззивното решение е влязло в законна сила.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото и приложил материалния закон, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди, че съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.49 ТЗ, относно обхвата на задълженията на търговския посредник; начинът, по който посредникът следва да свърже страните за сключване на сделка; има ли задължение да организира и проведе лична среща между тях и какви фактически действия следва да извърши посредника, за да се счита, че е изпълнил задълженията си по договора за посредничество. Излага становище за противоречива съдебна практика по тези въпроси, които според него са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, позовавайки се на приложените към жалбата съдебни актове – определения и решения на различни състави на ВКС.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] чрез процесуалния му представител адвокат Р.Р. от АК-Г. изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни. Претендира присъждане на направените съдебни разноски за касационното производство в размер на сумата 1 000 лева – адвокатско възнаграждение по представения към отговора договор за правна защита от 14.03.2012 год.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с въззивното решение в обжалваната му част след частична отмяна на първоинстанционното решение въззивният съд е отхвърлил предявеният от ищеца-касатор иск по чл.51 във вр. с чл.49 ТЗ за сумата 8640 евро, представляваща претендирано възнаграждение по сключен между страните на 12.06.2008 год. договор за търговско посредничество, чието действие е прекратено от възложителя с писмо от 15.10.2008 год. поради неизпълнение от страна на ищеца. Съгласно този договор ищецът е поел задължение да посредничи във връзка с отдаването под наем на търговски площи в търговско-развлекателен комплекс в [населено място] срещу възнаграждение в размер на 15% от средногодишния наем за отдадените площи след постъпило плащане към възложителя. Съгласно чл.11 от договора такова възнаграждение се дължи и когато в срок от една година след прекратяването на посредническия договор възложителят реализира сделка със страна предоставена му от изпълнителя или свързано с нея лице. В случая процесното възнаграждение от 8640 евро ищецът претендира на основание посочената клауза, твърдейки че в резултат на неговото посредничество ответникът на 28.07.2009 год. е сключил с [фирма] договор за наем на 400.23 кв.м. търговска площ. За да отхвърли предявеният иск, след извършен цялостен анализ на събрания по делото доказателствен материал решаващият съд е приел, че ищецът не е доказал твърдяният от него факт, че е посредничил между страните по процесната сделка. Липсват данни, че именно той е открил потенциалния клиент, че е осъществил връзката му с наемодателя и е съдействувал по някакъв начин за обслужване и финализиране на сделката. Не са представени доказателства за изпълнение на уредената в чл.3 на договора форма на доказване на осъщественото посредничество – представянето на потенциалните клиенти да се отбелязва чрез подпис на възложителя в специален регистър, какъвто в случая липсва. Нещо повече, по делото има данни, че за сключването на процесния наемен договор е посредничил друг търговец – [фирма], с когото ответникът е сключил договор на 29.10.2008 год. след прекратяването на договорната си връзка с ищеца по делото.
При тези фактически данни поставеният от касатора материалноправен въпрос относно същността на посредническата дейност регламентирана в чл.49 ТЗ, настоящият съдебен състав счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърдяното противоречие в съдебната практика по този въпрос е преодоляно с постановеното по реда на чл.290 ГПК р.№ 54/10.09.2010 год. по т.дело № 267/2009 год. на ВКС, ТК-ІІ т.о., което е задължително за долустоящите съдебни инстанции съгласно т.2 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. В цитираното решение е прието, че посредничеството следва да се разглежда като чисто фактическа дейност, която се изразява в съдействието на търговския посредник за сключването на сделки. Посоченото легално определение дефинирано в чл.49 ТЗ не само характеризира престацията на посредника като съдействие за сключване на определени търговски сделки, но позволява да се приеме, че се касае за дейност, упражнявана по занятие от търговец, който е специализиран в осъществяване на определени сделки или на сделки с определени обекти от гражданския оборот. Следователно, в задълженията му се включва намирането на клиенти на предложителя, предоставяне на информация относно пазарните условия и всякакво съдействие, което страните са договорили, която дейност се финализира със сключването на конкретната сделка между възложителя и клиента, с който го е свързал посредника. За разлика от търговския представител посредникът не участвува пряко в сключването на сделката. Обжалваното въззивно решение е в съответствие със закона и цитираната съдебна практика на ВКС, която се възприема и от настоящия съдебен състав. В случая, с оглед конкретните данни по делото, съдът е обосновал извода си за неоснователност на претендираното възнаграждение с факта, че по делото липсват доказателства, че ищецът е посредничил при сключването на процесния наемен договор с „ДМ България”. В тази връзка приложените към касационната жалба съдебни актове не обосновават противоречива съдебна практика, тъй като различният краен извод е обусловен от различните факти и събраните доказателства по всяко едно от делата, а не от противоречиво решаване на материалноправен или процесуален въпрос.
Останалите хипотетично поставени в касационната жалба въпроси относно начинът, по който посредникът следва да свърже страните по сделката, има ли задължение да организира и проведе лична среща между тях и т.н., са фактически, а не правни и са в зависимост от поетите задължения, заложени в договора за посредничество. Изпълнението на тези задължения се преценява от съда в зависимост от събраните по делото доказателства. Що се отнася до конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка с оглед оплакванията за необоснованост, тези изводи не могат да бъдат ревизирани в производството по чл.288 ГПК, тъй като те са предмет на самия касационен контрол, в който смисъл са и указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. При този изход на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени поисканите и направени от него съдебни разноски в настоящото производство в размер на 1 000 лева, представляващи изплатеното адвокатско възнаграждение по представения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговска колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Габровския окръжен съд № 2/06.01.2012 год., постановено по в.гр.дело № 387/2011 год.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата 1 000/хиляда/лева съдебни разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ