1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 529
С., 14.04. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети март, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 239 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от П. Ц. Т. от [населено място], чрез пълномощника си служебен адв. Г. Н. от АК-Велико Т., против въззивно решение № 393 от 13.09.2013 г., постановено по в.гр.д. № 1035/2013 г. на Великотърновския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 299 от 10.06.2013 г. на Горнооряховския районен съд, постановено по гр.д. № 296/2013 г., са отхвърлени предявените от П. Ц. Т. срещу [фирма] [населено място], искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, за признаване за незаконно уволнението на ищеца, извършено със заповед № 2213 от 18.12.2013 г. на управителя на ответното дружество, за нейната отмяна и възстановяването му на работа на заеманата от него преди уволнението длъжност „охранител-въоръжена охрана” и за заплащане на сумата 5 669,82 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение, ведно със законните последици.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са отхвърлени исковете за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по правен въпрос от процесуално естество, който е решен в противоречие със задължителната съдебна практика и е решаван противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. И. правен въпрос от процесуално естество е – чия е доказателствената тежест при оспорване истинността на свидетелстващ документ, с оглед на това официален или частен е той, респ. кой носи тежестта на доказване при оспорване на т.нар. „обратна разписка”, която се оформя при доставяне на препоръчана пощенска пратка. В подкрепа на твърденията си прилага съдебна практика, както следва: решение № 47 от 26.02.2013 г. по гр.д. № 507/2012 г., ІІ г.о. на ВКС, постановено в производство за отмяна на влезли в сила съдебни решения по чл. 307, вр. с чл. 304 ГПК и влязло в сила решение от 24.02.2012 г. по гр.д. № 2585/2011 г. на Горнооряховския районен съд, ІІ състав.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. В. К. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Постъпила е и частна жалба от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. В. К. от АК-С. против определение от 14.10.2013 г., постановено в производство по чл. 248 ГПК по в.гр.д. № 1035/2013 г. по описа на Великотърновския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на [фирма] [населено място] за изменение на въззивното решение от 13.09.2013 г. по делото в частта му за разноските. Твърди, че същото е незаконосъобразно и моли да бъде отменено и постановено друго като му се присъдят направените разноски за въззивното производство в размер на 1 101,52 лв. адвокатско възнаграждение. Образуваното ч.гр.д. № 238/2014 г. по описа на Трето гражданско отделение на ВКС на основание чл. 213 ГПК е присъединено към настоящото гр.д. № 239/2014 г. по описа на съда.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд, е приел, че в случая е налице уволнителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните, тъй като е осъществен фактическият състав на тази правна норма. Съдът е приел, че в случая трудовото правоотношение между страните е прекратено при наличието на предпоставките по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, тъй като молбата на ищеца до ответното дружество е за освобождаването му от работа, считано от 02.01.2013 г., което изявление съдържа по недвусмислен начин предложение трудовият договор да се прекрати по взаимно съгласие на страните. Това предложение е отправено в писмена форма, достигнало е до работодателя на 22.11.2012 г., който с писмо изх. № 1379 от 23.11.2012 г. е изразил съгласието си за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца по взаимно съгласие, считано от 02.01.2013 г. Това писмено приемане на отправеното предложение е изпратено до ищеца на постоянния му адрес в [населено място] с препоръчано писмо, обратна разписка, което видно от известието за доставянето му е достигнало до получателя на 26.11.2012 г., т.е. в срока по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ и е връчено на получателя П. Т. срещу подпис. В. съд е приел, че с получаване на отговора на работодателя от работника е настъпило съвпадане на двете волеизявления и трудовият договор е прекратен на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ по взаимно съгласие на страните, поради осъществяване на сложния фактически състав на тази законова разпоредба. Приел е също така по повод изявлението на ищеца, че не е получавал писмото на работодателя от 23.11.2012 г., което по съществото си представлява оспорване на извършеното от връчителя-пощенски служител официално удостоверяване на това обстоятелство, то съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3 ГПК тежестта на доказване е на страната, която го оспорва, т.е. на ищеца, който не е доказал тези си твърдения. Въз основа на установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че в случая е налице уведомяване на ищеца в рамките на седемдневния срок от получаване на предложението му за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие на страните, поради което е реализирано прекратителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ и издадената въз основа на него заповед от работодателя е законосъобразна, а предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ като неоснователни са отхвърлени.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят не е формулирал правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, а касационният съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало във вреда на другата страна. Така поставеният в изложението правен въпрос от процесуално естество относно доказателствената тежест при оспорване истинността на свидетелстващ документ, с оглед на това официален или частен е той, респ. кой носи тежестта на доказване при оспорване на т.нар. „обратна разписка”, която се оформя при доставяне на препоръчана пощенска пратка, не е обуславящ за изхода на спора, поради което не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, тъй като в случая е без значение дали процесната „обратна разписка” е официален или частен свидетелстващ документ – и в двата случая при оспорване, съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3 ГПК тежестта на доказване неистинността на документа е на страната, която го оспорва, т.е. на ищеца, тъй като дори да се приеме, че той е частен свидетелстващ документ, тъй като носи подписа на страната която го оспорва, нейна е доказателствената тежест. За пълнота следва да се отбележи, че писмото – обратна разписка е официален свидетелстващ документ, тъй като се издава в упражнение на удостоверителната компетентност на съответните пощенски служители по силата на чл. 34 – чл. 36 от Закона за пощенските услуги и се ползва с обвързваща материална доказателствена сила, но както се посочи по-горе, какъв е характерът на този документ в случая е без значение, тъй като при оспорването му и в двата случая тежестта на доказване пада върху страната, която го оспорва, до който извод е стигнал и въззивният съд в обжалваното решение. В заключение следва да се отбележи, че твърдения, които се отнасят до неправилност на въззивното решение, изразяващи се в неговата необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са основание за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
На ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство в размер на 550 лв. адвокатско възнаграждение.
Частната жалба на [фирма] [населено място] против определение от 14.10.2013 г., постановено в производство по чл. 248 ГПК по в.гр.д. № 1035/2013 г. по описа на Великотърновския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на въззивното решение от 13.09.2013 г. по делото в частта му за разноските е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, за което законът в чл. 248, ал. 3 ГПК изрично предвижда обжалване, поради което същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество същата е основателна.
За да постанови обжалваното определение в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК въззивният съд е приел, че макар с въззивното решение въззивната жалба на П. Ц. Т. да е оставена без уважение, на ответното дружество не следва да бъдат присъдени направените разноски за въззивното производство, тъй като такива не са доказани. Приел е, че от представените доказателства в тази насока не може да се направи категоричния извод, че претендираните от ответното дружество разноски за въззивното производство действително са направени, поради което е оставил без уважение молбата му за изменение за въззивното решение в частта му за разноските като неоснователна.
Обжалваното определение на въззивния съд в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК е неправилно.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право да иска заплащането на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. В случая като е потвърдено първоинстанционното решение от въззивния съд, са отхвърлени предявените от П. Ц. Т. срещу [фирма] [населено място], искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, т.е на ответното дружество следва да се присъдят направените по делото разноски за въззивното производство. От представените в тази насока доказателства – адвокатско пълномощно № 0863 от 14.08.2013 г. на адв. В. К. от АК-С. и анекс № 1 към споразумение от 14.08.2013 г. се установява, че е уговорено адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 1 101,52 лв., а от кредитен превод на [фирма] от 02.09.2013 г. се установява изплащане на 1 200 лв. от ответното дружество на адв. К., който превод предхожда с два дни проведеното съдебно заседание по въззивното производство на 04.09.2013 г. Действително в представения списък по чл. 80 ГПК за разноските пред въззивния съд е посочено като заплатило адвокатското възнаграждение не ответното дружество, а друго лице – Н. В., но е очевидно от останалите писмени доказателства, че е допусната техническа грешка в името на платеца и сумата е заплатена от [фирма], което се потвърждава и от представеното банково извлечение от 05.09.2013 г. на [фирма], което удостоверява, че адв. К. е превел на [фирма] надплатената сума на уговорения адвокатски хонорар за въззивното производство в размер на 99,48 лв.
С оглед на изложеното настоящата инстанция намира, че изводът на въззивния съд, че ответното дружество не е доказало, че е заплатило уговорения адвокатски хонорар за въззивното производство, е неправилен, поради което въззивното определение следва да бъде отменено и ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество направените разноски за въззивното производство в размер на 1 101,52 лв. Дори този размер да се явява прекомерен по см. на чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като не е направено искане от насрещната страна за намаляването му, съдът служебно не може да се произнесе.
В тази насока е и приетото разрешение в тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС в т. 1, а именно, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В конкретния случай договореното адвокатско възнаграждение е изплатено по банков път и с оглед резултата на въззивното производство е дължимо от въззивника – ищец на ответното дружество – въззиваем.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 393 от 13.09.2013 г., постановено по в.гр.д. № 1035/2013 г. на Великотърновския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 11018/11.11.2013 г. на П. Ц. Т. от [населено място].
ОСЪЖДА П. Ц. Т. от [населено място] да заплати на [фирма] [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 550/петстотин и петдесет/ лева.
ОТМЕНЯ определение от 14.10.2013 г., постановено в производство по чл. 248 ГПК по в.гр.д. № 1035/2013 г. по описа на Великотърновския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на [фирма] [населено място] за изменение на въззивното решение от 13.09.2013 г. по делото в частта му за разноските.
ОСЪЖДА П. Ц. Т. от [населено място] да заплати на [фирма] [населено място] направените разноски за въззивното производство в размер на 1 101, 52/хиляда сто и един лев и 52 ст./лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: