О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 529
гр. София, 23.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1188/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на А. М. Л. и на К. С. Л. срещу въззивно решение № 5227 от 13.07.17г., постановено по гр.д.№ 10219/16г. на Софийския градски съд, ІІ Е с-в, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 3229 от 25.03.16г. по гр.д.№ 28835/13г. на Софийския районен съд, 32 с-в, с което на основание чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено по отношение на И. Й. П., че А. М. Л. и К. С. Л. не са собственици на 1/3 ид.част от УПИ ХІІІ-338, в кв.37 по плана на [населено място] , местност [населено място], с площ от 1782 кв.м. /имот с идентификатор 35239.6102.338 и е уважен предявеният от И. Й. П. против А. М. Л. и К. С. Л. иск по чл.108 ЗС за ревандикация на 1/3 ид.част от посоченото дворно място, както и на 1/3 ид.част от построената в североизточната му част триетажна жилищна сграда, като е отменен е констативен нот.акт № 180/08г., издаден в полза на А. М. Л..
По делото е установено, че с договор за дарение /нот.акт № 69/75г./ Г. С. Б. е дарила на сина си М. С. Б. и на внука си И. Й. П. /ищец в първоинстанционното производство/ по 1/3 ид.част от процесното дворно място и от построената в североизточната му част едноетажна жилищна сграда, която впоследствие е пристроена и надстроена. С нот.акт № 10/83г. М. Б. е дарил на ответника А. М. Л. 1/3 ид.част от жилищната сграда, а с договор за покупко-продажба /нот.акт № 111/83г./ същата е закупила от Р. Д. К. и Д. П. К. 1/3 ид.част от дворното място и от жилищната сграда. С нот.акт № 180/08г. А. М. Л., по време на брака й с К. С. Л., е призната за собственик на 1/3 ид.част от дворното място на основание давностно владение и наследство.
За да уважи предявените искове въззивният съд е приел, че кумулативното съединяване на отрицателния установителен иск за собственост и на ревандикационния иск е допустимо, тъй като двата иска са с различен предмет, както и че за ищеца е налице правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост, тъй като със снабдяването си с констативен нотариален акт ответниците оспорват правата на ищеца и чрез него могат да се легитимират като собственици на притежаваните от ищеца идеални части от имота. Прието е, че основанието, на което първоначално е установена фактическата власт върху имота показва съвладение и ответниците са били държатели на притежаваната от ищеца 1/3 ид.част от имота, поради което в тази хипотеза, за да са могли да я придобият по давност, е следвало с едностранни действия да превърнат държането си във владение, които по явен и недвусмислен начин да показват отричане на неговите права, каквито факти по делото не са установени.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към двете жалби се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. Какви обективни действия са необходими, за да се приеме, че съсобственикът е манифестирал волята си и намерението си да владее изключително за себе си и по конкретно извършването на ново строителство в съсобствен имот, заграждането му за да бъде ползван не по предназначението му (в случая-като кафе бар) представляват ли фактически действия, с които е достатъчно да се приеме, че съсобственик е демонстрирал намерението си да владее и свои сградата, а така също и дворното място, в което е изпълнен строежът; 2. Ако е налице упражняване на фактическа власт на собствено основание, без последната да се предпоставя от наследствени ли договорни отношения, необходимо ли е манифестиране на намерението за владение и своене, или в този случай следва да намери приложение предположението на чл.69 ЗС; 3.Следва ли с доклада по делото съдът да отдели спорното от безспорното, като съобрази и признанията на факти, направени от една от страните; 4. Пълен и точен ли е доклад, в който е посочено общо, че страните трябва да установят правото си на собственост, без да е разпределена доказателствената тежест, с оглед конкретните данни и твърдения на страните по делото; 5. За допустимостта на гласните доказателства в производството пред въззивната инстанция в хипотеза, при която първоинстанционният съд е допуснал само част от поисканите в отговора на исковата молба свидетели с оглед разпоредбата на чл.159, ал.2 ГПК и 6. Принципните изисквания на дейността на инстанцията по същество налагат ли извършване на анализ на свидетелските показания при съществено противоречие между тях и излагане на съображения защо се дава вяра на едни от свидетелите, а на други не. Поддържа се, че всички въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, а първият е решаван противоречиво от съдилищата.
Ответникът по жалбите счита, че касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на А. М. С. не следва да се допуска, като претендира разноски. По отношение на втората жалба не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че по отношение на поставените въпроси не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК /в приложимите редакции преди и след изменението на му, обн.ДВ, бр.86/17г. с оглед датите на подаване на касационните жалби – 23.08.17г. и 07.11.2017г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК/ за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно чл.280, ал.2 ГПК(ДВ, бр.86 от 2017г.), независимо от предпоставките на ал.1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност.
Поставеният от касатора правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая поставените от касаторите правни въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, тъй като по отношение на тях не са налице посочените предпоставки за това.
Първият поставен от касаторите въпрос е по съществото на спора и не предполага даването на принципен отговор. Според константната практика на ВКС дали определено действие на съсобственика на една вещ сочи на намерение да се владее частта на другия съсобственик като своя, респ. дали с него се демонстрира това намерение спрямо него се преценява от решаващия съд във всеки конкретен случай с оглед всички данни по делото, като е възможно едно действие в едни случаи да сочи на такова намерение, а в други не. При извършване на строителство в съсобствен поземлен имот от един съсобственик е от значение дали то е извършено със знанието или без знанието на другия съсобственик, с негово съгласие или въпреки противопоставянето му, както и други обстоятелства. С ППВС № 6/74г. и ТР № 1/12 г. на ОСГК на ВКС е прието, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си. Щом фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. В този смисъл от съществено значение при всеки конкретен спор е дали е установено наличие на съсобственост и съвладение, както е в настоящия случай, или има един единствен владелец на целия съсобствен имот. Въззивното решение е съобразено с тези разяснения и не е налице противоречие с представената друга практика на ВКС – Р№ 114 по гр.д. № 760/16г.,І г.о., Р № 91 по т.д.№ 713/10г., ІІ т.о., Р № 3 по гр.д.№ 3973/15г., І г.о. и решение по в.гр.д.№ 359/16г. на ОС-Перник, отнасящи се до различни от настоящата хипотези.
Отговор на втория поставен въпрос е даден също в цитираното ТР № 1/12г. на ОСГК на ВКС, според което презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Когато е налице съвладение и съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита оборена. За да придобие по давност правата на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане на владението на останалите съсобственици, като при спор за собственост наличието на тези действия следва да бъде доказано от владелеца, както и че те са доведени до знанието на останалите съсобственици. С ТР № 11/12г. на ОСГК на ВКС е прието, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /констативни или за правна сделка/, разпределението на доказателствената тежест при оспорване ще се извърши по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В случая въззивното решение съобразено с тези разяснения поради което релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице, дори в посочените от касаторите две решения на ВКС /Р № 41 по гр.д.№ 4951/15г., І г.о. и Р № 58 по гр.д.№ 3768/16г., ІІ г.о./ да бе възприето друго становище, независимо че и те се отнасят до различни хипотези и противоречие с тях също липсва.
Следващите два въпроса не обуславят изхода на спора, тъй като съгласно дадените с ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС, т.2 доклад по делото се прави единствено от първоинстанционния съд, чието решение не е предмет на касационно обжалване, като за допуснати нарушения във връзка с доклада въззивният съд не следи служебно /чл.269, изр.2 ГПК/. В случая конкретни оплаквания във въззивните жалби във връзка с доклада по делото не са правени, като единствено в жалбата на А. Л. е изложен довод, че правилото на чл.69 ЗС изключва необходимостта ответниците по ревандикационния иск да доказват своето намерение да своят имота, който не кореспондира с дадените с ТР № 1/12г. на ОСГК на ВКС разяснения, посочени по-горе.
Същото важи и за следващия въпрос, тъй като в случая във въззивната си жалба А. Л. е поискала разпит на двама свидетели, а в съдебно заседание само на единия от тях, който е допуснат и разпитан от въззивния съд на основание чл.266, ал.3 ГПК, като е прието, че пред първата инстанция страната е поискала разпит на двама свидетели, а е бил допуснат само един без съдът да се е позовал на разпоредбата на чл.159, ал.1 ГПК. Липсва и противоречие с посочената във връзка с тези въпроси практика на ВС и ВКС, нито с тази във връзка с последния поставен въпрос, тъй като в случая съдът е обсъдил подробно показанията на всички разпитани по делото свидетели и е изложил съображенията си защо кредитира показанията на едни от тях, а на други не.
Независимо от обстоятелството, че поставените от касаторите въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, с оглед съществуващата вероятност обжалваното решение да е процесуално недопустимо в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен предявеният отрицателен установителен иск за собственост, същото следва да бъде допуснато до касационен контрол в тази му част съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения и чл.280, ал.2 ГПК, а в останалата му част касационно обжалване не следва да се допуска. Тези предпоставки не са налице по отношение на ревандикационния иск като изложените в тази насока доводи за липса на активна легитимация на ищеца, тъй като представеният по делото препис от нот.акт № 69/75г. не притежава силата на официален препис от нотариално удостоверена сделка и неизяснена пасивна легитимация на ответниците, тъй като в имота се извършва търговска дейност от [фирма] нямат отношение към валидността и допустимостта на решението, за които ВКС следва да следи служебно. Не могат да бъдат споделени и доводите за неизяснен обект на ревандикацията –сгради и имот /ситуиране, предназначение, площ/ и за произнасяне “свръх петитум”, тъй като според установената практика на ВКС площта на урегулираните поземлени имоти не е съществен техен индивидуализиращ признак, а когато в хода делото се установи, че сградата, предмет на спора, има различни характеристики от тези, описани в документите за собственост и в исковата молба, съдът следва да посочи нейното действително състояние, без да е необходимо изменение на иска.
На касаторите следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационните им жалби в размер на по 25 лв. за всеки от тях /чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/ по сметка на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 5227 от 13.07.17г., постановено по гр.д.№ 10219/16г. на Софийския градски съд, ІІ Е с-в, в частта, с която е потвърдено решение № 3229 от 25.03.16г. по гр.д.№ 28835/13г. на Софийския районен съд, 32 с-в, в частта, с която е признато за установено по отношение на И. Й. П., че А. М. Л. и К. С. Л. не са собственици на 1/3 ид.част от УПИ ХІІІ-338, в кв.37 по плана на [населено място] , местност [населено място], с площ от 1782 кв.м., имот с идентификатор 35239.6102.338 по кадастралната карта.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение в останалата му част.
У к а з в а на касаторите в едноседмичен срок от съобщението да внесат държавна такса по с/ка на ВКС в размер на по 25 лв. и да представят вносния документ по делото, като в противен случай касационните жалби ще бъдат върнати.
След изтичането на срока делото да се докладва за насрочване или прекратяване.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: