ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 529
София, 23.04.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1160 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокати Л.С. и К.П. като процесуални представители на И. А. М. от [населено място], С..област, срещу въззивното решение на СГС от 14.VІ.2012г. по в.гр.д. № 613/2011г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивните решения ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС по въззивна жалба само на ответника е отменил решението на Софийския районен съд от 27.Х.2010г. по гр.д. № 20520/2008г. в уважителните му части по предявените от И. Ал.М. срещу [фирма] искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ и частично относно разноските и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил тези искове, потвърдил е първоинстанционното решение в частта за присъдените в тежест на ищцата разноски и е присъдил такива за в полза на дружеството.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че дисциплинарното уволнение на ищцата със заповед № 591/7/30.V.2008г. от длъжността „отчетник измервателни уреди” е законно. Като неоснователни са оценени доводите за неговата незаконност: за издаване на заповедта от неизвестно лице без правомощия за това – установено е издаването й от член на управителния съвет на ответника, овластен с нотариално заверено пълномощно от останалите членове на представителния орган на дружеството да сключва, изменя и прекратява трудови договори; за нарушаване на чл.195 ал.1 КТ – доводът е основателен само относно нарушенията по т.8 от заповедта, а относно тези по т.1 – 7 изискванията на закона са спазени с посочването им по вид, по абонатни номера на клиентите и по входящи номера на оплакванията им и по т.9 – с посочване на периода, през който ищцата напускала преждевременно работното си място за по един час във връзка с устно нареждане, като не съществува пречка от кого изхожда това нареждане да се посочи в друг документ, стига той да е доведен до знанието на служителя до връчването на заповедта, което в случая е сторено – в заповедта са описани четири доклада, които, видно от показанията на свидетел, са връчени на ищцата и са поискани обясненията й; установено е извършването на нарушенията по т.1 – 7 и по т.9 от заповедта; дисциплинарното наказание е наложено в сроковете по чл.194 ал.1 КТ от узнаването за нарушенията от наказващия орган, а не от непосредствения ръководител; във връзка с довода за липса на виновно поведение от страна на ищцата поради виновно неизпълнение от ответника на задължението му по чл.275 ал.1 и чл.317 ал.3 КТ да я трудоустрои е прието, че не е установено ЕР на ТЕЛК № 025/18.ІІ.2008г. да е било доведено до знанието на ответника преди извършване на дисциплинарното нарушение – то е представено едва в хода на дисциплинарното производство, но дори работодателят да не е изпълнил задължението си за трудоустрояване, това би било основание за ангажиране на административнонаказателната му отговорност и за упражняване от ищцата на правото й по чл.327 т.1 КТ, но не и за неизпълнение на трудовите й задължения, ако тя не може да изпълнява задълженията си по изискуемия начин по една или друга причина, следва до доведе това до знанието на работодателя, за да предприеме той съответни действия, а не да продължава да изпълнява трудовата си функция, причинявайки вреди на работодателя и на трети лица. Прието е и че нарушенията по т.1 – 7 и по т.9 от заповедта са тежки с оглед естеството им, предполагащо ощетяване на множество абонати на ответника и накърняващи търговската му репутация, и с оглед поведението на ищцата.
В изложението на И. Ал.М. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК по въпросите: 1.следва ли въззивната инстанция да извърши самостоятелна преценка на доказателствения материал и да направи свои фактически и правни изводи съгласно качеството си на втора инстанция решаваща по своята същност; 2. допустимо ли е в производството пред съда да се мотивира заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” чрез представяне на писмени и събиране на гласни доказателства от страна на работодателя с цел доказване на нейната законосъобразност; 3. допустимо ли е дисциплинарните нарушения да се установяват със свидетелски показания във висящия процес по оспорване на уволнението; 4. допустимо ли е съда да замества работодателя при формулиране и уточняване съдържанието на дисциплинарните нарушения, обусловили налагането на дисциплинарно наказание; 5. допустимо ли е установяване спазване на процедурата по чл.193 ал.1 КТ във висящото производство по оспорване на уволнението със свидетелски показания; 6. допустимо ли е със свидетели да се доказва връчване на книжа, установяващи дисциплинарни нарушения, при наличие на писмено доказателство, в което същите не са описани като приложения; 7. допустимо ли е с оглед съдебната защита писмото за писмени обяснения да препраща към докладна записка без да има данни същата да е връчена на работника или служителя за да се приеме, че наказаното лице е запознато с нея; 8. допустимо ли е работодателят да делегира само правомощията си по чл.193 ал.1 КТ на избрано от него лице; 9. когато работникът/служителят е трудоустроен и не е преместен от работодателя на определената в експертно решение работа неизпълнението на трудовите му задължения могат ли да се приемат за виновно неизпълнение на същите. Сочи се практика на състави на ВС и на ВКС.
ВКС намира, че не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай тези изисквания не са налице. По въпросите в изложението под № 1, 2, 4, 6, 7 и 8 това е така, тъй като по такива въпроси въззивният съд не се е произнесъл /съдът е извършил обстойна самостоятелна преценка на доказателствения материал и е направил свои фактически и правни изводи по спора; заповедта не е „мотивирана” с представените доказателства; съдът не е заместил работодателя при формулиране и уточняване съдържанието на нарушенията; по въпрос 6 няма произнасяне с оглед приетото от въззивния съд, че докладните записки са връчени на ищцата; няма извод в атакуваното решение дали работодателят може или не може и делегирал ли е или не правомощията си по чл.193 ал.1 КТ на избрано от него лице/.
По въпросите под № 3 и 5 с представената съдебна практика не се обосновава наличието на противоречивото им разрешаване от съдилищата. По тях не са налице и предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай касаторката не е обосновала нито една от посочените в това тълкувателно решение хипотези, обуславящо наличието на твърдяното /бланкетно/ основание за допускане на касационно обжалване.
А поставеният въпрос под № 9 сам по себе си не е от значение за изхода на спора с оглед и извода на въззивния съд в тази насока, че не е установено ЕР на ТЕЛК да е било сведено до знанието на работодателя преди извършване на дисциплинарното нарушение, за да може той да предприеме съответни мерки, който извод не е релевиран като основание за допускане на касационно обжалване.
При тези обстоятелства касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 310лв. юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС ГО ІІ-В въззивен състав № 4269 от 14.VІ.2012г. по гр.д. № 613/2011г.
ОСЪЖДА И. А. М. от [населено място], С. област, да заплати на [фирма] 310лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: