6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 529
София, 27.11.2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 345 от 2018 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№6374/13.11.2017г., подадена от Р. М. П. от [населено място], [община], срещу решение №271/12.10.2017г., постановено от Пернишкия окръжен съд по в.гр.д.№389/2017г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от Р. М. П. срещу Г. К. С. иск за признаване за установено, че Р. М. П. е собственик на недвижим имот, представляващ ливада с площ 1.002 дка, IV категория, находящ се в землището на [населено място], местност „К.“, [община], с ЕКАТТЕ 37174, съставляващ имот №2005 по картата на землището, въз основа на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 10.02.2003г., сключен между Р. М. П. като купувач и И. Б. Д. и Д. Б. К. като продавачи /н.а. №49, том I, рег.№1156, №47 от 2003г./, както и предявеният при условията на евентуалност установителен иск за признаване спрямо ответника, че Р. М. П. е собственик на имота въз основа на давностно владение.
С определение №208/25.09.2018г., постановено по настоящето дело, производството е спряно на основание чл.229, ал.1, т.6 ГПК до произнасянето на Конституционния съд на Република България по конст.д.№10/2018г.
Решение №15 от 06.11.2018г., постановено от Конституционния съд на Република България по конст.д.№10/2018г. е обнародвано в ДВ.бр.95 от 16.11.2018г., поради което производството по настоящето дело следва да бъде възобновено и да бъде извършена преценка за наличието на основания за допускане на касационното обжалване по реда на чл.288 ГПК.
В изложението към подадената от Р. М. П. касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС /ТР №10/2012г. на ОСГК на ВКС/ досежно възможността да се придобие по давност право на собственост върху недвижим имот, подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, както и че съдебната практика на ВКС е цитирана превратно от въззивния съд. Поддържа, че е налице и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като решението е в противоречие с актовете на Съда на Европейския съюз – с обжалваното решение според касатора са нарушени принципите на правото на ЕС за правна сигурност и на защита на оправданите правни очаквания, отстоявани твърдо в практиката на С., според която за да не бъдат нарушени тези принципи националният съд на държавата членка трябва да е предоставил на заинтересованото лице конкретни, безусловни и непротиворечиви уверения, произтичащи от оправомощени и достоверни източници /всякакви сведения, които могат да бъдат дадени във всяка форма/, които да са от естество да породят легитимно очакване в съзнанието на този, до когото са адресирани и да са съобразени с действащите норми. Касаторът счита, че в случая е необходимо да се отправи преюдициално запитване до С. по въпросите:
-нарушен ли е принципът на правната сигурност и на защитата на оправданите правни очаквания, като източници на правото на ЕС, ако гражданин на ЕС или друго физическо или юридическо лице се довери на национален административен акт, който законът е определил като достатъчен титул за доказване на собственост /какъвто е в случая решение от 18.10.1999г. на ОСЗГ-с.Д. и скица №К. от 28.01.2003г./ и впоследствие се окаже, че не може да стане собственик въз основа на този титул за собственост;
-нарушен ли е принципът на правната сигурност и на защита на оправданите правни очаквания, ако гражданин на ЕС или друго физическо или юридическо лице се довери на законовите правила за придобивна давност и на националната съдебна практика, определяна като задължителна и се окаже, че не може да стане собственик въз основа на тези правила.
Касаторът поддържа също така, че решението е в противоречие и с актове на Конституционния съд на Република България, тъй като в него превратно е тълкувано Решение №4 от 11.03.1998г. по конституционно дело №16 от 1997г., доколкото съдът не е анализирал факта, че административната процедура по възстановяването на собствеността на праводателите й е надлежно приключила на 18.10.1999г.
Поддържа, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че въззивното решение е очевидно неправилно – съдът е изложил съображения, че с оглед въведеното с чл.5, ал.2 ЗВСОНИ /в сила от 22.11.1997г./ правило, придобивна давност не се зачита и започва да тече от влизането на тази разпоредба в сила, без да вземат предвид, че всички процесни правоотношения се развиват след 22.11.1997г.
Според касатора обжалваното решение противоречи и на практиката на Европейския съд по правата на човека, което също счита, че обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Г. К. С. изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените разноски по представен с отговора списък.
Касационната жалба е подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
Р. М. П. е предявила срещу Г. К. С. иск за признаване правото й на собственост върху недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], с твърдението, че е придобила правото на собственост по силата на сключен през 2003г. договор за покупко-продажба, а при условията на евентуалост – въз основа на придобивна давност, изтекла към момента на предявяване на иска /06.04.2015г./.
С обжалваното решение е прието, че така предявените искове са неоснователни.
Прието е, че установителният иск, основан на твърдението за придобиване правото на собственост въз основа на сключения на 10.02.2003г. договор за покупко-продажба /н.а.№49, том I, рег.№1156, н.д.№47/2003г./ е неоснователен, тъй като по реда на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ с влязло в сила решение №43/14.02.2011г. по в.гр.д.№811/2010г. по описа на Пернишкия окръжен съд е отречено правото на собственост на К. Д. К. /наследодетел на праводателите на ищцата/, като е прието, че към момента на образуване на ТКЗС в [населено място] през 1957г. собственик на имота е бил К. С. М., наследодател на Г. К. С.. С оглед на това е прието, че решение №03000/18.10.1999г. на ПК-Д., постановено по преписка вх.№2424/04.08.1992г., с което на наследниците на К. Д. К. /една от които е И. Б. Д./ е било възстановено правото на собственост в съществуващи /възстановими/ реални граници на процесния недвижим имот, е изгубило правно действие с обратна насоченост и следователно извършената на 10.02.2003г. покупко-продажба не е породила вещно-транслативно действие, а оттам и Р. М. П. не е станала собственик на този имот /доколкото праводателите й И. Б. Д. и Д. Б. К. като наследници на К. Д. К. не са били собственици на този имот/.
По отношение на твърдението за придобиване правото на собственост по давност, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че от 2003г. имотът е бил даден от Р. М. П. за ползване на разпитания като свидетел Ц. С. Ц., което обстоятелство се установява и от приложените по делото писмени доказателства /договори за наем/. Прието е обаче, че в полза на Р. М. не е изтекла придобивна давност /нито кратката 5-годишна, нито общата 10-годишна давност/, тъй като административният акт, с който на наследниците на К. С. М. е възстановено правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху процесния имот /ливада/ е решение №2498/10.04.2014г. на ОСЗ-гр.П. и скица към него №002896/22.04.2014г. и за периода от м.април, 2014г. до датата на образуване на настоящето производство /06.04.2015г./ не е изтекла придобивна давност. Изложени са съображения, че по отношение на обстоятелството, че спрямо имот, който се реституира, давност може да тече след 22.11.1997г., е налице трайна и постоянна практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК /решение №373/21.05.2010г. по гр.д.№396/2009г. на Първо ГО на ВКС; решение №627/05.10.2010г. по гр.д.№1623/2009г. на Първо ГО на ВКС; решение №368/27.01.2012г,. постановено по гр.д.№310/2011г. на Второ ГО на ВКС/. Прието е, че преди месец април, 2014г. Г. К. С. не е имал възможност да защити с иск нереституирана собственост.
Така изложените от въззивния съд съображения досежно началния момент, от който започва да тече придобивна давност върху имот, подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, съответстват изцяло на трайно установената практика на ВКС, според която придобивна давност започва да тече от момента, в който с решение на ПК/ОСЗ/ е възстановено в реални граници правото на собственост в полза на лицето, на което се противопоставя възражението, в случая Г. К. С.. Обстоятелството, че право на собственост върху същия имот е било възстановено и на други лица /в случая праводатели на касатора/ не обосновава извод за друг начален момент на придобивната давност. В този смисъл посочените от въззивния съд решения на тричленни състави на ГК на ВКС, както и решение по гр.д.№896/2009г. и решение №556 от 18.06.2010г. по гр.д.№1325/2009г. на І ГО на ВКС;решение №10/04.05.2011г. по гр.д.№308/2010г. на ІІ ГО на ВКС; решение №73/11.04.2011г. по гр.д.№1181/2010г. на ІІ ГО на ВКС; №584/25.09.2009г. по гр.д.№2949/2008г. на ВКС,І ГО; решение №112/05.03.2011г. по гр.д.№981/2009г. на ІІ ГО на ВКС; решение №547/12.01.2011г. по гр.д.№660/2010г. на ІІ ГО на ВКС. Застъпеното в решенията разбиране изхожда от заложения в чл.5, ал.2 ЗВСОНИ принцип, който ВКС последователно застъпва в своята практика, че не тече давност срещу този, който не може да се защити чрез иск. На същия принцип се основава и извършеното от Конституционния съд на Република България тълкуване на разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ в решение №4 от 11.03.1998г. по конституционно дело №16 от 1997г. Както приема К. съд в т.4.А.3. от това решение, в мнозинството от случаите по ЗСПЗЗ се възстановяват права на собственици върху земеделски земи, за които собствеността никога не е изгубвана, така че съществува в полза на собствениците си (вж. решения № 12 от 1993, № 7 от 1995 и № 8 от 1995 г. на Конституционния съд). Следователно за разлика от собствеността в случаите на реституция, когато тя е изгубена от собственика поради отчуждаване, конфискация или отнемане по друг начин от държавата и се придобива ех lege с влизане в сила на съответната реституционна норма, придобиване на собственост в тези случаи по ЗСПЗЗ няма, а има само възстановяване права на собственика. С оглед на тази разлика защитата на собствеността, проведена от чл.17, ал.1 от Конституцията при земеделските земи, внесени в ТКЗС, следва да бъде с много по-голям интензитет от защитата на собствеността, възстановявана в другите случаи. Приема се, че незачитането на изтеклата придобивна давност за периода от внасянето на имотите в ТКЗС до влизане в сила на ЗСПЗЗ е справедлива защита на правата за собствениците от посегателства върху земите им, защото през периода практически те са лишени от възможност да прекъснат чуждото владение – справедливостта изисква да се отдаде предпочитание на носителя на вещното право пред владелеца, поради което правилото, постановяващо, че изтеклата придобивна давност не се зачита за имотите, правата на собственост върху които се възстановяват със ЗСПЗЗ, е форма за провеждане на принципа за защита на частната собственост, а не обратно – за неговото нарушаване.
Практиката на ВКС по приложението на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ се основава именно на това разбиране на Конституционния съд за реституционния процес, като приема, че ако при спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ се установи, че праводателят не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, то и постановеното от ПК /ОСЗ/ решение няма предвидения в ЗСПЗЗ правен ефект, както е прието и в обжалваното решение. С оглед на това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване, основано на твърдение за наличие на противоречие с решение №4/11.03.1998г. на Конституционния съд по к.д.№16/1997г.
Не може да бъде споделена и тезата на касатора за противоречие на обжалваното решение с актове на С. – в обжалваното решение въззивният съд не е отрекъл принципно нито възможността да бъде придобито право на собственост въз основа на сделка с лица, легитимиращи се с национален административен акт, нито възможността право на собственост върху недвижим имот да бъде придобито по давност. Изводът на съда за неоснователност на предявените искове е основан на анализ на установените по делото конкретни факти и тяхната правна квалификация, с оглед на което е прието, че макар принципно да е възможно придобиване на право на собственост на поддържаните от предявилото иска лице основания, в случая подобно придобиване не е доказано. По същите съображения следва да се приеме, че не е налице и противоречие с практиката на ЕСПЧ, доколкото възможността на страната да ангажира доказателства в подкрепа на тезата си не е била ограничавана в хода на делото.
Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК-доколкото в обжалваното решение при спазване на възприетите от съдебната практика правила, са обсъдени събраните доказателства и изводите по приложението на материалния закон съответстват изцяло на задължителната практика на ВКС и на соченото решение на Конституционния съд.
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационна жалба следва да бъде присъдена сумата 600лв., представляваща направените по делото разноски.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ВЪЗОБНОВЯВА на основание чл.230 ГПК производството по гр.д.№345/2018г. по описа на ВКС, Първо ГО.
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №271/12.10.2017г., постановено от Пернишкия окръжен съд по в.гр.д.№389/2017г. по подадената от Р. М. П. касационна жалба.
ОСЪЖДА Р. М. П. да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на Г. К. С. сумата от 500лв. /петстотин лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: