О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 529
София, 30.12.2019 година
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Донкова гражданско дело № 1722 от 2019 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. А. Д.-С. и Е. А. Д., чрез пълномощника им адв. Д. И. срещу въззивно решение № 110, постановено на 07.01.2019 г. по в. гр. д. № 2714/2015 г. по описа на Софийски градски съд, II „Е“ въззивен състав, с което е потвърдено първоинстанционното решение за допускане извършването на съдебна делба между съделителите Г. П. П., А. П. Л., М. А. Д.-С. и Е. А. Д. на следния недвижим имот: УПИ ** в кв.207 по плана на [населено място], м. „Г. г.“, [улица], с площ 1 132 кв. м., съставляващ поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на населеното място, с площ 1 220 кв. м., при описани граници, при следните квоти: за Г. П. П. – 158/1 132 ид. ч., за А. П. Л. – 158/1 132 ид. ч., за М. А. Д.-С. – 408/1 132 ид. ч., за Е. А. Д. – 408/1 132 ид. ч.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните материалноправен въпрос, който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС: не е ли налице хипотезата на недопустимост на делбата по смисъла на ППВС № 2/1982 г., т.1, б. „д”, ако част от съсобствениците са разрушили притежаваната от тях в индивидуална собственост сграда в процесния имот, в резултат на което същата е погинала и приложима ли е разпоредбата на чл.183, ал.4 ЗУТ, когато в същия имот останалите съсобственици притежават в индивидуална собственост друга сграда. Сочи се противоречие с ППВС № 2/04.05.1982 г., както и с решение № 40/18.05.2018 г. по гр. д. № 2201/2017 г. на ВКС, второ г. о., решение № 476/07.03.2013 г. по гр. д. № 56/2012 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 178/09.07.2012 г. по гр. д. № 972/2010 г. на ВКС, първо г. о.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК съделителите Г. П. П. и А. П. Л. изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Г. П. П. и А. П. Л. са предявили срещу М. А. Д.-С. и Е. А. Д. искове за делба на процесния недвижим имот, с твърдението, че притежават общо 316/1 132 ид. ч. от процесния имот на основание наследствено правоприемство от майка си М. П. /починала през 2007 г./ и са индивидуални собственици на построената в него полумасивна жилищна постройка, със застроена площ 24 кв. м. Ответниците притежават общо 916/1 132 ид. ч. от имота на основание наследствено правоприемство от своя баща А. Д..
В отговора на исковата молба ответниците не са оспорили съществуването на съсобственост върху процесното дворно място и дяловете на страните в нея. Въвели са твърдение, че притежават в изключителна собственост двуетажна масивна жилищна сграда, построена в него. Посочили са, че в съсобствения имот се намират две самостоятелни жилищни сгради, едната от които е съсобственост на ищците по наследство, а другата – тяхна съсобственост, с оглед на което делбата на процесния имот е недопустима /същият представлява обща част/.
С обжалваното решение е прието, че са налице предпоставки за допускане на делбата на поземления имот при посочените в решението квоти. Обоснован е извод, че не е налице хипотезата на ППВС № 2/1982 г., т.1, б. „д”.
Не е спорно между страните, че делбеният имот е съсобствен при дялове: общо 316/ 1 132 ид. ч. за ищците и общо 916/1 132 ид. ч. за ответниците. Последните се легитимират като изключителни собственици на построената в дворното място двуетажна масивна жилищна сграда. Ищците също са притежавали в индивидуална собственост сграда, която обаче е била разрушена. В документите за собственост тя е описана като полумасивна жилищна постройка, застроена на 24 кв. м., състояща се от партер – гараж и етаж от една стая, кухня и антре.
Видно от уведомление от 26.02.2014 г. до Столична община за премахване на законен строеж в собствен имот по чл.197 ЗУТ, собствената на ищците жилищна постройка е била премахната поради лошото й състояние и опасност от самосрутване. Във въззивното производство са изслушани съдебно-технически експертизи, от заключенията на които се установява, че тази сграда е напълно разрушена, като в имота са видими само каменни основи. Според констативен протокол от 02.07.2014 г. на Столична община, район „Витоша“, сградата е премахната. В ЗП се запазва съществуващото застрояване /ниско жилищно/, като е предвидено и ново застрояване, долепено до съществуващата сграда в северна посока.
Възражението за недопустимост на предявения иск за делба, въведено във въззивната жалба от настоящите жалбоподатели, е счетено за неоснователно. Предявеният иск за делба е приет за допустим по съображения, че в случая дворното място не представлява обща част, поради което не съществува пречка да се допусне делба на същото. Този извод е обоснован с липсата на хипотезата на т.1, б. „д“ на ППВС № 2/1982 г., според която делбата на съсобствен УПИ е недопустима, ако същият е застроен с обекти, индивидуална собственост на съсобствениците на терена. По делото безспорно е установено, че процесното дворно място е застроено само с една двуетажна сграда, съсобствена само на ответниците, с оглед на което не са налице горните предпоставки. Допълнително е посочено, че не е приложим и чл.183, ал.4 ЗУТ, тъй като макар предвиденото застрояване да е ниско, и дори да е налице възможност за изграждане и на друга постройка, то за това е необходимо съгласието на всички лица, които нямат сграда в имота – по аргумент от ал.1 на цитираната разпоредба.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението материалноправен въпрос, който е свързан с допустимостта на делбата в настоящата хипотеза.
Правото за делба се поражда от всяка имуществена общност, щом като тя е дялова, т. е. обикновена съсобственост. Когато е налице съсобственост на терена и на построената върху него сграда, може, в рамките на поисканото от ищеца, който определя пределите на търсената защита, да се дели само общият имот или само общата сграда в него, освен ако имотът е неделим. Изводът следва от общата система на закона, според която земята и построената върху нея сграда са отделни имоти, отделни вещи – чл.63, ал.1, 2 и 3 ЗС; чл.92 ЗС, съдържащ оборимото предположение, че собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея, освен ако е установено друго. Затова, ако недвижимият имот като съвкупност от земя и сгради, е съсобственост на няколко лица, съсобствениците могат да искат делбата не само едновременно, т. е. на терена и на сградата, но и разделено – на терена независимо от сградата и на сградата независимо от терена, при ограничението на чл.38, ал.3 ЗС.
При положение /в случая то е безспорно установено по делото/, че не всички съсобственици имат самостоятелни обекти /ищците не притежават сграда в индивидуална собственост/, дворното място не представлява обща част по смисъла на чл.38 ЗС. Не е налице недопустимост на делбата с оглед естеството или предназначението на делбения имот. В цитирания смисъл са решение № 380 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 104/2010 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 87 от 07.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 825/2010 г. на второ г. о. /на които се е позовал и въззивният съд/, в които е прието, че при действието на ЗУТ е отпаднало тълкуването, дадено в ППВС № 2/1982 г., т.1, б. „в” и б. „д”, основано на разпоредбите на чл.58, ал.1 и чл.61, ал.4 ЗТСУ /отм./ за недопустимост на делбата поради предназначението на парцела за застрояване от съсобствениците и делбата на съсобствен УПИ е недопустима, само ако същият е застроен с обекти, индивидуална собственост на собствениците на терена, тъй като в този случай земята е обща част или в случай че съобразно нормата на чл.183, ал.4 ЗУТ /нова – ДВ, бр.17 от 2009 г./ е възможно съсобственикът, който не притежава отделен обект, да извърши застрояване без съгласието на съсобствениците, които притежават, започнали са или имат права за съответно строителство в имота на самостоятелен обект. С т.1, б. „д“ от ППВС № 2/1982 г. се дават указания, че е недопустима делбата на съсобствен парцел, когато съсобствеността не е възникнала по регулация, ако в него има две или повече самостоятелни сгради, които са изключени от съсобствеността и принадлежат на отделни съсобственици. Тълкуването е, че парцелът е обща част и съсобствеността върху него е неразделно свързана с отделните сгради, като ако заварените жилищни и други сгради не покриват напълно строителното петно, което се предвижда по застроителния план, съсобственикът който не притежава сграда съобразно с предвижданията за застрояване на парцела, може съгласно чл.58, ал.1 ЗТСУ /отм./ да получи разрешение и да построи такава в съгласие с квартално застроителния план. Указанията са свързани с приложението на тази разпоредба, съгласно която строежи в съсобствен парцел, предназначен за малкоетажно или средноетажно жилищно или вилно застрояване, могат да се разрешават по искане на един или повече от съсобствениците, без съгласие на останалите, въз основа на архитектурен проект за цялостно застрояване, по който всеки съсобственик може да получи отделен жилищен или вилен обект. Даденото тълкуване обаче понастоящем не намира приложение, доколкото при сега действащата регламентация по чл.183 ЗУТ в съсобствен урегулиран поземлен имот може да се извърши нов строеж, надстрояване или пристрояване от един или повече съсобственици въз основа на договор в нотариална форма с останалите собственици. Доводът в касационната жалба за недопустимост на делбата е свързан с приложението на чл.183, ал.4 ЗУТ, въз основа на въведеното твърдение, че ищците могат да получат разрешение за нов строеж при условията на цитираната разпоредба съобразно предвижданията на действащия ПУП. Описаната хипотеза не е налице, доколкото дори да е налице възможност за изграждане и на друга постройка, за това е необходимо съгласието на всички лица, които нямат сграда в имота. Изводът на въззивния съд, че не е налице недопустимост на делбата с оглед естеството или предназначението на застроения урегулиран недвижим имот, е в съответствие с цитираната по-горе съдебна практика, която се възприема и от настоящия състав.
Не се разкрива противоречие с приложените решения № 40/18.05.2018 г. по гр. д. № 2201/2017 г., второ г. о. и № 476/07.03.2013 г. по гр. д. № 56/2012 г., първо г. о. В тях също е прието, че делбата на съсобственото дворно място би била недопустима само когато съсобственикът може да получи разрешение за нов строеж при условията на чл.183, ал.4 ЗУТ съобразно предвижданията на действащия ПУП. По изложените по-горе съображения обаче тази разпоредба е неприложима, а е необходимо наличието на съгласие на лицата, които нямат сграда в имота, което в случая липсва. Първото цитирано решение разглежда хипотеза, при която на съделител е прехвърлено правото на собственост върху терена, без посочване на правото на строеж върху погиналата към този момент сграда, което е обусловило извод, че в полза на този съделител не съществува и правото на изграждане на погиналата сграда. В решение № 178/09.07.2012 г. по гр. д. № 972/2010 г., първо г. о., се разглежда въпрос, свързан с погасяване на правото на строеж, който не е относим в случая, тъй като погасяването е правна последица от неизпълнение на съществуващо задължение, а не на правна възможност за неговото упражняване.
Горните съображения обуславят отказ за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касация са направили искане за присъждане на разноски в производството пред настоящата инстанция, но не са представили доказателства за тяхното действително извършване, поради което такива не следва да се присъждат.
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 110, постановено на 07.01.2019 г. по в. гр. д. № 2714/2015 г. по описа на Софийски градски съд, II „Е“ въззивен състав.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: