ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 53
гр. София, 23.02.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесети януари през две хиляди и шестнадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Г. Иванова т.д. № 938 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С касационна жалба [фирма] чрез адв. Н. Л. обжалва решение от 03.10.2014 г. по гр.д. 7126/13 г., СГС, III В въззивен състав в частта, с която решението на първоинстанционния съд е потвърдено като е отхвърлен иска на [фирма] с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сума в размер на 11 828 лв., при начална липса на основание за периода от м. ноември 2008 г. до м. януари 2011 г. Също така е потвърдено решението на СРС в частта, с която е осъден [фирма] да заплати на [фирма] на основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД сума в размер на 13 490 лв, представляваща неплатена наемна цена за периода от м. декември 2010 г. до м. май 2011 г., дължима съгласно договор за наем от 04.04.2005 г. както и на основание чл. 233, ал.1, изр. 2 ЗЗД сума в размер на 1 351,69 лв, представляваща обезщетение за нанесените от наемателя щети в помещенията, предмет на договора за наем от 04.04.2005 г., освободени на 31.05.2011 г. ведно със законната лихва върху главниците от 18.08.2011 г. датата на предявяване на насрещните искове до окончателното им изплащане и е отхвърлен насрещният иск с правно основание чл. 233, ал. 1 изр. 2 от ЗЗД за разликата над сумата от 1 351,69 лв до пълния предявен размер от 5 000 лв както и е отхвърлено предявеното от [фирма] срещу [фирма] възражение за прихващане на вземането, възникнало в полза на [фирма] по чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД , с насрещно вземане на „А. – Т.“ Е. към [фирма] за заплащане на основание чл. 61, ал. 2 от ЗЗД сумата от 25 670 лв, представляваща разходи за извършените в периода 2005 г. – 2006 г. ремонтни дейности от наемателя в имотите, предмет на договора за наем от 04.04.2005 г. представляваща част от депозит, платен по договор за наем, който подлежи на връщане от наемодателя на основание чл. 4.
Счита, че е неправилен изводът на съда, че фактурите, първата с по-висока от договорената стойност от м. 11.2008 г., представлявали споразумение на страните за увеличение на наема. Това противоречало на волята на двете страни по договора, обективирана в чл. 8 от договора. В него било предвидено, че страните могат да променят и допълват договора само с допълнително писмено споразумение, подписано от страните. Първото такова е от 1.4.2009 г., а последващото от 1.2.2010 г. Преди тази дата няма взаимно споразумение за изменение на договора. Според касационния жалбоподател фактурата не може да замести анекс и договор, при положение, че няма такава воля на страните. Противният извод на съда противоречи на разпоредбата на чл. 293, ал. 6 от ТЗ, а именно когато договорът е сключен в определена форма, то и измененията и допълненията следва да са в същата форма.
По отношение на извода на съда, че фактурите са изменение на договора, касационният жалбоподател счита, че фактурите са частни писмени документи и материализират удостоверителното изявление на този, който ги е издал, но те не са основание за плащане и се позовава на практиката в решение № 111/27.2.2004 г. ВКС, г.д. 1431/03 г. ТК. Основанието за плащане бил договорът. Изводът, че фактурите след като са осчетоводени това води до изменение на договора бил неправилен. Осчетоводяването било само изпълнение на чл. 6 от ЗСч. Фактурите не отговаряли на анексите. Изплатената над договора сума според съдебно-счетоводната експертиза е 20 718 лв. При направено прихващане претенцията се свежда от 11 828 лв.
Счита, че изводът на съда по насрещните искове също е неправилен. Сочи съображения за неправилни и необосновани изводи по отношение подобренията и увеличената стойност на имота. Подобренията били приети от [фирма] и били остойностени от вещото лице.
Моли да се отмени решението на въззивния съд, да се уважат предявените от него искове и да се отхвърлят исковете, предявени от ответника.
В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Поставя въпроса за значението на предвидената от страните форма за действителност на сключен договор между търговци и начините за неговото изменение и допустимостта за изменение на договор без двустранно подписано споразумение, като сочи, че в тази част решението противоречи на решение № 111 от 27.2.2004 г. на ВКС по гр.д. 1431/2003 г., ТК, II Т.О. Счита, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба [фирма] оспорва касационната жалба и основанията за допускане на касационно обжалване. Сочи, че съгласно приложеното решение самата фактура не е основание за плащане. Действително самата фактура била изходящ от доставчика наемодател документ, който обаче се издава въз основа на съществуващо правоотношение/стопанска операция. Самите фактури, макар и това да не е задължително изискване на ЗСч са подписвани двустранно от лица, представляващи наемодателя и наемателя. Доколкото фактурите съдържат размера на дължимата наемна цена, двустранно подписани по същество са доказателства за съвпадащи насрещни волеизявления. Включването на фактурите в дневниците за покупки окончателно валидира същите като документ, удостоверяващ извършена и приета от търговеца стопанска операция, отразена в тях, включително и с последващите данъчни права и задължения.
Върховния касационен съд, в посочения състав след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 от ГПК, приема следното:
Касационната жалба е редовна, подадена е подадена от надлежна страна и в предвидения преклузивен срок по чл. 283 от ГПК.
Съдът намира, че касационната жалба е недопустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение в по иска с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД в частта за уважаване на иска, предявен в размер на 5 000 лв. Това следва от нормата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, приложима в редакцията й ДВ бр. 100/2010 г., която изключва от обхвата на касационно обжалване решенията по въззивните дела с цена на иска до 10 000 лв за търговски дела. Поради това в тази част касационната жалба следва да да бъде оставена без разглеждане. В останалата част касационната жалба е допустима.
Въззивният съд е приел съществуването на договор за наем между страните от 04.04.2005 г. срещу заплащане на месечна наемна цена от 1 989 евро, по силата на който, ответникът [фирма] е предоставил на ищеца [фирма] за временно възмездно ползване пет броя магазинни помещения, четири, от които с площ от 45 кв.м. и едно с площ от 18,90 кв.м., представляващи част от търговско–производствен комплекс, намиращ се в [населено място], [улица] срещу заплащане на месечна наемна цена от 1 989 евро, общо за всички наети помещения. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 11 828 лв, въззивният съд е приел, че липсата на изрично подписано между страните споразумение във връзка с изменение размера на наемната цена не обосновава извод, че относимата клауза от договора за наем е запазила действието си при първоначално уговореното съдържание. Приел е, че съгласието относно промяна на размера на дължимия наем се установява в случая с други доказателства, каквито са представените двустранно подписани фактури, съобразени с увеличения размер на месечното възнаграждение за ползване на имотите с ДДС – 4 668 лв. за периода от м. 11.2008 г. до подписване на анекс от 01.04.2009 г. Приел е, че няма пречка постигнатото между страните съгласие относно промяната на размера на дължимия наем да бъде установено от други писмени доказателства, както в случая с двустранно подписани фактури, съобразени с увеличения размер на месечното възнаграждение за ползване на имотите 4 668 лв с ДДС, както и от установеното от ССЕ относно осчетоводяването на фактурите, отразяването на ДДС в дневници за покупки на [фирма] и дневници аз продажби на [фирма]. Освен това е приел, че е ползван данъчен кредит по посочените фактури. При тези доказателства е направил извод, че няма основание за уважаване на иска за неоснователно обогатяване с размера от платената наемна цена, посочена от ищеца.
По отношение на насрещния иск с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД съдът е приел, че по взаимно съгласие, изразено в писмена форма, с два анекса – Анекс 1 от 01.04.2009 г. и Анекс от 01.02.2010 г., са внесени изменения в договора относно наемната цена. Прието е, че не е доказано плащане на пълния размер на наемната цена от наемателя [фирма] за исковия период м. декември 2010 г. – м. май 2011 г. и поради това се дължи от [фирма] наемна цена в размер от 13 490 лв.
По отношение на възражението за прихващане е приел, че претенцията не е доказана.
Настоящият състав намира, че поставеният въпрос по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК: „Допустимо ли е без изричен писмен анекс, въпреки предвидената в договора форма, да се увеличават и утежняват задълженията на една от страните по договора като се има предвид наличието на изрично писмено споразумение за намаляване на задължение по договора, което е в писмена форма?” не кореспондира с въпрос, от значение за изхода на делото, разрешен от въззивния съд. Както бе посочено по-горе, въззивният съд е посочил, че не едностранно, а по взаимно съгласие на страните е приета посочената във фактурите наемна цена. Приел е, че с издаването и приемането на фактура, както и с плащането по нея, страните са удостоверили вече постигнато съгласие да се заплаща наемна цена в посочения във фактурата размер. Съдът е приел, че задължението за плащане на наемната цена в посочения размер е възникнало по съгласие на страните, което се установява от съставени писмени документи. Формулираният от касационния жалбоподател въпрос, не съответства на решаващите изводи на съда, от които е обусловен изходът на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК с оглед разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК.
По отношение на втория поставен от касационния жалбоподател въпрос – „Допустимо ли е фактурата като счетоводен документ да замести двустранно подписано споразумение за увеличаване/намаляване на задълженията по писмен договор между търговците ?“, съдът намира, че такъв извод въззивният съд също не е направил. Прието е, че няма пречка постигнатото между страните съгласие да се доказва както с двустранно подписаните фактури, така и в действията по осчетоводяване и плащане по процесните фактури. Така е обусловил извода си за наличие на съгласие за промяна на наемната цена, установено с други писмени и гласни доказателства. Няма формулиран извод за заместване на двустранно подписано писмено споразумение с фактура.
Така формулираните въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 от ГПК не съставляват обща предпоставка, за допускане до касационно обжалване, така както е разяснена в т. 1 от ТР 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда. Поставените от касационния жалбоподател въпроси не кореспондират с разрешаването на значимите за спора правни въпроси от въззивния съд и не могат да бъдат формулирани като обуславящи решението на въззивния съд на основание чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Освен това не са налице и допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 3 от ГПК. Въззивният съд се е произнесъл, съобразявайки непротиворечивата задължителна практика на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 от ГПК относно постигането на съгласие при двустранни договори. В практиката си, ВКС приема, че е допустимо издаването и приемането на фактура, съдържаща съществените елементи на договора за наем, обект и наемна цена, както и посочването в нея на търговците, наред с факта на плащане на наемната цена от наемателя, да удостоверяват постигнатото между страните съгласие относно съществените елементи на договора. Така в решение 49 от 31.3.2011 г. по т.д. 829/10, ВКС, II ТО, решение № 57 от 07.06.2011 г. по т.д. 546/10 г., I ТО, ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК.
Освен това в практиката на ВКС относно двустранните договори, представляващи търговски сделки, се приема, че за съществуване на задължение може да се прави извод от получаване на фактурата и отразяването й в дневник за покупки на търговеца-длъжник, както и посочването на ДДС по конкретната фактура в справка-декларация по ДДС за съответния отчетен период. В този смисъл, решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, решение № 252 ОТ 03.01.2013 г. по т.д. № 1067/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, решение № 114 от 26.07.2013 г. по т. д. № 255/2012 г., ТК, І ТО на ВКС, решение № 71 от 08.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013 г., ТК, ІІ ТО на ВКС, решение № 23 от 07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г., ТК, ІІ ТО на ВКС. Следва да се има предвид, че съдебната практика по реда на чл. 290 от ГПК държи сметка не само за фактурите и тяхното съответствие със ЗСч и ЗДДС, когато са двустранно подписани, но и за съвкупността от други действия на търговците, като включването на стопанската операция в дневник за продажби и дневник за покупки, на основание ЗДДС, отразяването на данъка и ползването на данъчен кредит като такива действия, изразяващи недвусмислено извънсъдебно признание на длъжника за съществуване на задължението, така както е посочено във фактурата.
По отношение на втория поставен въпрос и позоваването на допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване с посочване на решение № 111/27.2.2004 г. ВКС, г.д. 1431/03 г. ТК в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, следва да се посочи, че това решение не е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, а е постановено по реда на ГПК от 1952 г. (отм.). Освен това, неговият смисъл превратно се предава от касационния жалбоподател. Основният довод в решението е, че претенцията се доказва от всички писмени доказателства по делото. В решението се отговаря на възражение на жалбоподателя и се сочи, че изключването на фактурите от доказателствения материал, не означава недоказаност на претенцията.
По отношение на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК съдът намира, че посочената по-горе задължителна практика на ВКС не се нужда е от промяна или осъвременяване. Предвид разясненията в т. 4 от посоченото тълкувателно решение, няма непълнота на правната уредба. Възникването на задължения, на основание договор за наем, не се съдържа в неясни или противоречива практика на ВКС, поради това няма основание за осъвременяване или преодоляване на погрешно тълкуване.
По отношение на обжалваната част от решението, касаеща възражението за прихващане, не са изложени основания по чл. 280 от ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
По всички изложени съображения съдът намира, че въззивното решение по гр.д. 7126/13 г., Софийски градски съд, III В въззивен състав не следва да се допуска в посочената част.
Разноски в производството не са искани от ответника по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното Върховен касационен съд
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 03.10.2014 г. по гр.д. 7126/13 г., Софийски градски съд, III В въззивен състав, в частта, с която е потвърдено решение на Софийски районен съд І-36-230 от 31.01.2013 г., по гр.д. № 21680/11 г. в частта, с която е отхвърлен иска на [фирма] срещу [фирма] с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сума в размер на 11 828 лв за периода от м. ноември 2008 г. до м. януари 2011 г. и в частта, с която е осъден [фирма] да заплати на [фирма] на основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД сума в размер на 13 490 лв, представляваща неплатена наемна цена за периода от месец декември 2010 г. до месец май 2011 г., дължима съгласно договор за наем от 04.04.2005 г. на пет броя магазинни помещения в търговски комплекс, намиращ се в [населено място], [улица].
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] срещу [фирма] в частта срещу въззивното решение от 03.10.2014 г. по гр. д. № 7126/13 г., СГС, ІІІ В състав, с която потвърдено първоинстанционното решение на Софийски районен съд І – 36-230 от 30.01.2013 г. за осъждане на [фирма] да заплати на [фирма] на основание чл. 233, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД за сумата от 1 351,69 лв, представляваща обезщетение за нанесените от наемателя щети в помещенията, предмет на договора за наем от 04.04.2005 г.
Определението може да се обжалва с частна жалба пред друг тричленен състав на Търговска колегия при ВКС в едноседмичен срок от връчването му на страните, в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ……………ЧЛЕНОВЕ: 1. ………..…….2. …………..