О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 53
гр. София, 25.01.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на трети ноември, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№951 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] срещу решение №1996 от 03.11.2014 г. по в.т.д.№2550/2014 г. на САС. С решението в обжалваната част е потвърдено решение от 05.03.2014 г. по гр.д.№15 283/2012 г. на СГС, ГО, 20 с-в, в частта, с която ЗД [фирма] е осъдено да заплати на В. С. Х. и О. В. Х. на основание чл.208 от КЗ сумата от 24 051.84 лв., ведно със законната лихва от 15.11.2012 г. до окончателното изплащане, застрахователно обезщетение по застраховка Автокаско от 19.04.2011 г. за настъпило застрахователно събитие – противоправно отнемане на лек автомобил, а на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, сумата от 2 452.49 лв., мораторна лихва за периода 20.11.2011 г. – 14.11.2012 г. и след частична отмяна на решение от 05.03.2014 г. по гр.д.№15 283/2012 г. на СГС, ГО, 20 с-в, искът по чл.208 от КЗ е уважен за разликата над 24 051.84 лв. до 40 051.84 лв., ведно със законната лихва върху разликата от 15.11.2012 г. до окончателното изплащане, искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД е уважен за разликата над 2 452.49 лв. до 4 642.57 лв. и ЗД [фирма] е осъдено да заплати на В. С. Х. и О. В. Х. разноски и за двете инстанции в размер на 5 950.22 лв.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради противоречие с материалния закон и поради необоснованост. Излагат се съображения, че ищецът не е доказал настъпването на покрит риск, но дори и да се приеме, че процесният автомобил е бил предмет на кражба, то е налице изключен риск, тъй като застрахованите собственици не са изпълнили поето в общите условия /ОУ/ задължение – да уведомят застрахователя за кражба на визираните в р.III, т.2.16.2 от ОУ документи, което неизпълнение е значително с оглед интереса на застрахователя и е достатъчно основание да се откаже заплащане на обезщетение и то без да се изследва непредвиденото в закона наличие на причинно-следствена връзка между неизпълнението на това задължение и настъпилата впоследствие кражба на МПС. Поддържа се, въззивният съд е следвало да намали обезщетението като съобрази повишения риск, вследствие неизпълнението на договорните задължения на застрахованите.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че общото основание за допускане на касационно обжалване е налице, поради произнасянето на въззивния съд по следните въпроси: 1. Налице ли е и установено ли е със събраните по делото доказателства, застрахователно събитие, покрито по условията на полицата, предвид обстоятелството, че въззивният съд е приел без каквато и да е аргументация, че е налице покрито по условията на полицата събитие – кражба, без да сочи конкретните доказателства, от които е достигнал до този извод. 2. Ако застрахователят е оспорил иска на застрахован по имуществена застраховка изцяло, като се позовава на клауза от ОУ, която му дава това право, но съдът счита, че тази клауза касае само повишаване на риска, което е основание за намаляване на обезщетението, то трябва ли ответникът застраховател да прави изрично оспорване и в този смисъл, както и да събира доказателства, за да може съдът да разгледа иска като прецени увеличен ли е рискът или съдът може и по свой почин да го съобрази в решението. По отношение на така формулираните въпроси се твърди наличие на селективното основание по чл.280 ал.1,т.1 от ГПК, поради решаването на първия от тях в противоречие с решение №72 от 12.03.2010 г. на ВКС, ГК, Второ отделение и с решение №4 от 21.03.20212 г.по т.д.№81/2011 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, а на втория – в противоречие с решение №211 от 06.12.2012 г. по т.д.№1029/2011 г. на ВКС, ТК, Второ отделение.
Ответниците по касация В. С. Х. и О. В. Х. не заявяват становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, анализирайки събраните по делото доказателства, е приел за установено наличието на сключен между страните договор за застраховка Автокаско и настъпването на предвидено в договора застрахователно събитие – кражба на МПС в срока на застрахователно покритие. Посочил е, че установеното по делото неизпълнение от ищците на задължението им по т.2.16.2 от ОУ – да уведомят незабавно застрахователя при изгубване или кражба на свидетелството за регистрация част I и/или част II, не представлява обстоятелство, причинило или способствало настъпването на застрахователно събитие, поради което е достигнал до извод, че за застрахователя не се е породило право да откаже изплащане на застрахователно обезщетение, а единствено да намали дължимото обезщетение в съответствие с предоставената му в чл.207, ал.2, пр.2 от КЗ възможност, но е счел за недопустимо обсъждането на въпроса за намаляване на обезщетението, тъй като застрахователят не се е възползвал от това свое право, нито е направил подобно възражение и искане в производството по предявения срещу него иск.
Настоящият състав намира, че искането за допускане на касационен контрол е неоснователно.
С първия от формулираните въпроси се оспорва направения от въззивния съд извод за настъпването на застрахователно събитие – кражба /което обстоятелство е било прието за безспорно между страните и за ненуждаещо се от доказване от първоинстанционния съд с доклада по делото, по отношение на който доклад процесуалният представител на касатора не е имал възражения/, като всъщност оплакванията на касатора са свързани с твърдения за необосноваността на този извод, респективно с твърдения за неправилност на решението, които обаче подлежат на проверка едва при допуснато касационно обжалване. В този смисъл визираният въпрос не може да се квалифицират като конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, вторият от формулираните въпроси е обусловил изхода на делото, предвид приемането за недопустимо, обсъждането на въпроса за намаляване на обезщетението, поради невъзползването от това право от страна на застрахователя и поради липсата на подобно възражение и искане в производството по предявения срещу него иск. В случая обаче не се установява наличието на поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като в цитираното в изложението решение №211 от 06.12.2012 г. по т.д.№1029/2011 г. на ВКС, ТК, Второ отделение не е разглеждан въпрос за задължението на съда да се произнесе по намаляване на дължимото застрахователно обезщетение, без да е направено искане в тази насока от страна на застрахователя, оспорил предявеният иск изцяло.
Предвид изложеното касационно обжалване не следва да бъде допуснато, поради което и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О ПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1996 от 03.11.2014 г. по в.т.д.№2550/2014 г. на САС, в частта, с която е потвърдено решение от 05.03.2014 г. по гр.д.№15 283/2012 г. на СГС, ГО, 20 с-в, в частта, с която ЗД [фирма] е осъдено да заплати на В. С. Х. и О. В. Х. на основание чл.208 от КЗ сумата от 24 051.84 лв., ведно със законната лихва от 15.11.2012 г. до окончателното изплащане, застрахователно обезщетение по застраховка Автокаско от 19.04.2011 г. за настъпило застрахователно събитие – противоправно отнемане на лек автомобил, а на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, сумата от 2 452.49 лв., мораторна лихва за периода 20.11.2011 г. – 14.11.2012 г. и след частична отмяна на решение от 05.03.2014 г. по гр.д.№15 283/2012 г. на СГС, ГО, 20 с-в, искът по чл.208 от КЗ е уважен за разликата над 24 051.84 лв. до 40 051.84 лв., ведно със законната лихва върху разликата от 15.11.2012 г. до окончателното изплащане, искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД е уважен за разликата над 2 452.49 лв. до 4 642.57 лв. и ЗД [фирма] е осъдено да заплати на В. С. Х. и О. В. Х. разноски и за двете инстанции в размер на 5 950.22 лв. решение №372 от 24.09.2014 г. по в.т.д.№416/2014 г. на ОС Враца.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.