1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 53
гр.София, 31.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 3801/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК вр. чл.28 изр.2 КМЧП.
Образувано е по частна касационна жалба на Р. А. Ф. срещу определение на Пловдивски окръжен съд № 1617 от 30.06.2017 г. по ч.гр.д.№ 1350/ 2017 г, с което е потвърдено определение на Пловдивски районен съд от 03.05.2017 г. по гр.д.№ 9480/ 2015 г. и по този начин е отхвърлено искането на частния касатор за прекратяване на производството по делото поради международна некомпетентност на българския съд.
Жалбоподателят поддържа, че въззивното определение е незаконосъобразно, тъй като почива на превратно тълкуване на разпоредбите на Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. Неправилно съдът намерил, че компетентността му по иска за развод обуславя и правото му да разгледа и реши спора за родителската отговорност по отношение на роденото по време на брака дете. Счита, че щом обичайното местопребиваване на детето е на територията на друга държава – членка на Европейския съюз, българският съд е длъжен да прекрати производството по иска за развод пред себе си. Моли определението, с което прекратяването е отказано, да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол повдига процесуалноправните въпроси компетентен ли е българският съд да разгледа иск за развод, когато и двамата съпрузи имат обичайно местопребиваване на територия на друга държава членка, както и компетентен ли е българският съд да разгледа съединен с иска за развод въпрос за родителска отговорност, когато детето има обичайно местопребиваване на територията на друга държава – членка на Европейския съюз. Според него по разрешаването на тези въпроси има противоречива съдебна практика.
Ответната страна А. С. Е. – Ф. оспорва жалбата като излага съображения в подкрепа на мотивите на обжалвания акт.
Частната жалба е допустима, а са налице и предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационен контрол.
Пред Пловдивски районен съд производството е образувано по искова молба, подадена от А. С. Е. – Ф. срещу Р. А. Ф., предявен е иск за развод без произнасяне по въпроса за вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. С този иск са съединени претенции за предоставяне на майката на правото да упражнява родителските права по отношение на роденото от брака дете М. Р. Ф. ( [дата на раждане] ); за определяне на мерки за лични отношения между детето и бащата; за заплащане на издръжка от бащата на детето в размер 200 лв месечно; за промяна във фамилното име на съпругата. В отговора срещу исковата молба ответникът Р. Ф. изрично е оспорил компетентността на българския съд да разгледа делото и е направил искане за прекратяване на производството. Съдът приел, че страните по делото са български граждани с обичайно местопребиваване на територията на Република Франция. Сключили са брак на 16.06.2007 г. в Република България, след което са заминали за Република Франция, където са се установили и живеят и понастоящем. На 14.11.2008 г. от брака им се родило детето М., което от момента на раждането си е живяло с родителите си в Република Франция и където живее понастоящем. През месец август 2013 година съпрузите се разделили, като детето останало с майката. При тази фактическа обстановка съдът от първа инстанция отхвърлил възражението на ответника за международна некомпетентност на българския съд като приел, че след като е компетентен по иска за развод съгласно чл.3 пар.1 б.Б Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г., той се явява компетентен да реши и въпросите, свързани с родителската отговорност, независимо че обичайното местопребиваване на детето е в Република Франция. С обжалваното в настоящето производство въззивно определение процесуалното решение на първата инстанция е потвърдено. Окръжният съд се солидаризирал с нейните мотиви и допълнително посочил, че е налице обвързваща съдебна практика, според която не следва да се дава преимущество на обстоятелството, че роденото от брака дете има постоянно местопребиваване в друга държава – членка. Щом родителите са български граждани и са предявили иск за развод пред съд в България, този съд е длъжен служебно да се произнесе по въпросите за родителските права, мерките на лични отношения и издръжката на ненавършилите пълнолетие родени от брака деца. Въззивният съд се позовал на определения на ВКС по ч.гр.д.№ 647/ 2010 г., ІІІ г.о. и по ч.гр.д.№ 4035/ 2014 г., ІV г.о., като посочил, че практиката по тези актове е задължителна за него.
С оглед тези мотиви на въззивната инстанция, поставеният като основание за допускане на касационното обжалване правен въпрос „Компетентен ли е българският съд да разгледа съединен с иска за развод въпрос за родителска отговорност, когато детето има обичайно местопребиваване на територията на друга държава – членка на Европейския съюз” обуславя обжалваното определение. Той не се разрешава противоречиво от съдилищата, тъй като по него практиката е уеднаквена от Върховния касационен съд с посочените във въззивното определение актове. Въпросът обаче има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато.
Разрешаването на процесуалноправния въпрос изисква тълкуване на разпоредбите на Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. и тъй като задължително тълкуване на разпоредби от европейското право е компетентен да даде единствено Съда на Европейския съюз, по настоящето дело е поискано издаването на преюдициално заключение от него. С определение на Съда (шести състав) от 16.01.2018 г. по дело С-604/17 е прието, че Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. следва да се тълкува в следния смисъл: Съд на държава членка, който е компетентен да се произнесе по молба за развод съгласно чл.3 пар.1 б.”Б” Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г., не е компетентен да се произнесе относно правото на лични отношения с детето на съпрузите, ако същото има към момента на сезирането му обичайно местопребиваване в друга държава – членка и не са изпълнени условията за предоставяне на компетентност по чл.9, 10, 12 или 15 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. Този съд не е компетентен и по иска за издръжка, съгласно Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г. на Съвета от 18.12.2008 г.
В настоящето производство по процесуалноправния въпрос, по който касационното обжалване се допуска, не може да бъде дадено тълкуване, различно от това на Съда на Европейския съюз (чл.267 пар.1 б.”Б” ДФЕС). Регламентите са актове с общо приложение във всички държави – членки и разпоредбите им имат приоритет пред нормите от българското законодателство, които задължават съда при иск за развод и наличие на ненавършили пълнолетие деца служебно да се произнесе по родителските права, мерките на лични отношения и издръжката. Поради това не може да се обоснове компетентност на сезирания съд да разреши споровете за родителска отговорност „по силата на привличането” и с аргументи от разпоредби, съдържащи се в СК и ГПК.
Обжалваното определение разрешава поставения въпрос (що се касае до съединените с иска за развод претенции, свързани с родителската отговорност и издръжката) по противоположен начин в сравнение с тълкуването на Съда на Европейския съюз, поради което се явява процесуално незаконосъобразно. Българският съд е компетентен да се произнесе по иска за развод между български граждани с обичайно местопребиваване в чужбина, но ако от брака има непълнолетно дете, чието обичайно местопребиваване е на територията на друга държава членка, той не е компетентен да се произнесе по споровете за родителска отговорност и издръжка на детето, ако не са налице условията по чл.9, 10 12 или 15 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г., съответно чл.3 б.”Г” или чл.5 Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г. Съгласно чл.8 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. по споровете за родителска отговорност е компетентен съдът на държавата, в която е обичайното местопребиваване на детето, а съгласно чл.3 б.”А” и „Б” Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г. спорът за издръжката е подведомствен на съда по обичайното местопребиваване на взискателя или на ответника.
По настоящето производството е установено, че обичайното местопребиваване на ищцата и ответника е на територията на друга държава – членка, но те и двамата са български граждани, поради което сезираният съд в П. е компетентен да се произнесе по иска за развод и за промяна във фамилното име на съпругата, съгласно чл.3 пар.1 б.”Б” Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. В тази част обжалваното определение е правилно. Същият съд обаче не е компетентен да се произнесе по споровете за родителската отговорност, тъй като детето на страните по делото има обичайно местопребиваване в Република Франция и съгласно чл.8 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. делата по такива спорове са подведомствени на френския съд. Не са налице обстоятелства, които да обуславят запазена компетентност на българския съд поради местене на детето (чл.9) или поради отвличането му (чл.10), нито има акт за прехвърляне на компетентност от френски съд (чл.15). Поророгация на компетентност по чл.12 ал.1 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. също няма, тъй като не е налице условието по б.”Б” – тя да е приета от страните недвусмислено към момента на сезирането на българския съд. Такова приемане няма, защото ответникът изрично е направил възражение за международна некомпетентност на съда в П. с отговора срещу исковата молба. Спорът по съединения иск за издръжката на детето също не е подведомствен на българския съд, тъй като не са налице предпоставките по чл.3 Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г., а ответникът изрично е оспорил компетентността на Пловдивски районен съд (чл.5). Поради това обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, в която съдът е отхвърлил искането за прекратяване на производството по исковете за упражняване на родителските права, мерките за лични отношения и издръжката и в тази част производството да бъде прекратено.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение на Пловдивски окръжен съд № 1617 от 30.06.2017 г. по ч.гр.д.№ 1350/ 2017 г.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно определение на Пловдивски окръжен съд № 1617 от 30.06.2017 г. по ч.гр.д.№ 1350/ 2017 г в частта му, в която е потвърдено определение на Пловдивски районен съд от 03.05.2017 г. по гр.д.№ 9480/ 2015 г за оставяне без уважение искането на Р. А. Ф. за прекратяване на производството по делото по предявения срещу него от А. С. Е. – Ф. иск за развод и за промяна на фамилното й име.
ОТМЕНЯ въззивно определение на Пловдивски окръжен съд № 1617 от 30.06.2017 г. по ч.гр.д.№ 1350/ 2017 г, и потвърденото с него определение на Пловдивски районен съд от 03.05.2017 г. по гр.д.№ 9480/ 2015 г в останалата част и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРЕКРАТЯВА производството по съединените с иска за развод, предявен от А. С. Е. – Ф. против Р. А. Ф., претенции за предоставяне на майката на правото да упражнява родителските права по отношение на роденото от брака дете М. Р. Ф. ( [дата на раждане] ); за определяне на мерки за лични отношения между детето и бащата; за заплащане на издръжка от бащата на детето в размер 200 лв месечно, поради международна некомпетентност на българския съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: