6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 53
гр. София, 04.02.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на трети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 862 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. М. В. и М. М. В., действащи със съгласието на майка си А. А. А., А. А. А. и Г. М. С., представлявани от адв.М. Т., срещу решение № 317 от 19.11.2018г. по т.д. № 571/2018г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав в частта, с която, след частична отмяна на решение № 77 от 13.07.2018г. по т.д. № 10/2018г. на Хасковски окръжен съд, поправено с решение № 85 от 29.08.2018г., са отхвърлени предявените против ЗК „Лев Инс” АД искове по чл.432, ал.1 КЗ, както следва: исковете на В. М. В. и М. М. В. – за сумата 50 000 лева, представляваща разликата над 30 000 лева до 80 000 лева за всеки иск, искът на А. А. А. – за сумата 50 000 лева, представляваща разликата над 50 000 лева до 100 000 лева, искът на Г. М. С. – за сумата 60 000 лева, представляваща разликата над 90 000 лева до 150 000 лева.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Поддържат, че определеното от съда обезщетение не е съобразено с действително понесените от тях неимуществени вреди. Твърдят още, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС, тъй като не е приложил критериите, заложени в ППВС № 4 от 1968г., както и не е съобразил в достатъчна степен нивата на застрахователните лимити и икономическата конюнктура в страната към датата на уреждането. Поддържат, че въззивният съд е нарушил процесуалните правила за оценка на доказателствата във връзка с установяване на степента и интензитета на причинените неимуществени вреди. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК излагат твърдение за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните материалноправни въпроси:
1. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД – кои факти и обстоятелства са от значение за съда при прилагането на принципа за справедливост и как следва да се прилага този принцип?
2. За лимитите на застраховане, съгласно пар.27, ал.1 ПЗР на КЗ (отм.) и чл.492, т.1 КЗ (в сила от 01.01.2016г.), като критерий за обществено – икономически и социални условия в страната и нарушен ли е материалният закон, когато съдът не ги отчита като критерий за определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД?
Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4 от 1968г., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 141 от 28.01.2016г. по т.д. № 1398/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 215 от 03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 225 от 11.12.2017г. по т.д. № 645/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. Твърдят още, че е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като обжалваното решение е очевидно неправилно.
Ответникът ЗК „Лев Инс” АД оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е обсъдил събраните по делото доказателства относно претърпените вреди от смъртта на М. В. Ж. и М. Богомиров М., причинена вследствие ПТП, настъпило на 26.06.2016г.
По спорния въпрос за размера на обезщетението, дължимо на ищците В. М. В., М. М. В. и А. А. А., въззивният съд е приел за установено, че В. М. В. и М. М. В. са били едва на 15 години по време на инцидента с баща им М. В. Ж., а тяхната майка – А. А. А. е живяла с пострадалия съвместно 16 години преди смъртта му, без да са се разделяли. Въз основа на свидетелските показания на С. Х. решаващият състав е счел, че ищците са понесли тежко загубата на техния близък, който е бил в близки отношения с тях и се е грижел за тях. В тази връзка е взел предвид, че не са ангажирали доказателства относно имущественото състояние, включително и доходите на домакинството, издържано от починалия. Въз основа на така установените обстоятелства, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение възлиза в размер на 130 000 лева за всеки от ищците.
По спорния въпрос за размера на обезщетението, дължимо на ищцата Г. М. С., апелативният съд е приел за установено, че Г. М. С. е майка на загиналия 20 – годишен М. Богомиров М., като по време на инцидента ищцата е била на 35 години. Обсъдил е показанията на свидетеля Т. Ж., според когото смъртта на сина й я е съсипала. Отчел е също, че ищцата има и други две деца, а починалият е живял при чичо си. С оглед на това, въззивният съд е приел за справедливо обезщетението в размер на 90 000 лева.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В изложението си касаторите поставят въпроси, свързани с приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По него е формирана постоянна съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968г., както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – цитираните от касаторите решение № 141 от 28.01.2016г. по т.д. № 1398/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и други. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. По въпроса релевантни ли са за критерия по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане в цитираното от касаторите решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 25 от 03.04.2009г. по т.д. № 504/2008г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. е възприето становището, че при прилагането на критерия по чл.52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди лимитите на застраховане нямат самостоятелно и водещо значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране критерия за справедливост, като определеното от съда обезщетение следва да бъде съобразено с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл.52 от ЗЗД, а не с лимита на отговорността на застрахователя. Въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, като при определяне на конкретния размер на обезщетенията е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определянето им, и е оценил значението им. Що се отнася до обществено – икономическите условия в страната и лимита на отговорността на застрахователя към датата на ПТП, твърденията на касаторите, че не са отчетени в достатъчна степен при определяне на обезщетенията, не съответстват на данните по делото. Видно от мотивите на обжалваното решение, макар и да не е изложил подробни аргументи, съобразявайки годината на настъпване на увреждането (2016г.), съдът всъщност е съобразил и тези обстоятелства. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторите са направили и искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение. „Очевидна неправилност” е въведено с новата разпоредба на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано, а изложените от касаторите доводи представляват оплаквания за нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На ответника разноски не се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 317 от 19.11.2018г. по т.д. № 571/2018г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: