О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 53
гр.София, 28.01.2009г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари, две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 4792 описа за 2008 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 17.06.2008г. по гр.д. № 76 / 2008г., с което Пловдивски апелативен съд, като е оставил в сила решение от 14.11.2007г. по гр.д. № 60/2007г.на Хасковски ОС, е отхвърлил предявения срещу Б. А. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата 10 250 лева.
Жалбоподателят – М. Г. Д. поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Ответникът Б. А. Б. в писмено становище поддържат, че жалбата не следва да бъде допускана до разглеждане по същество от касационния съд, тъй като не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховния касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу Б. А. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата 10 250 лева Съдът е изложил съображения, за това че по делото не е доказано жалбоподателят-ищец да е бил собственик на сграда, която да е разрушена от ответника неправомерно, с което виновно да му е причинил вреди. По скоро от доказателствата по делото е било установено, че ответникът е станал собственик на дворното място, в което се е намирала процесната сграда-п.І кв.203 гр. Х., с договор за покупка от 11.0.1995г. от Община Х., а той по късно-н.акт №56/04.09.1997г. го е продал на трети лица. Ищецът се е легитимирал като собственик на сградата с констативен нот.акт №40/2004г. на нотариус при Хасковски РС, установяващ правото на собственост върху едноетажна жилищна сграда в п.І, кв.203. Съдът е изложил съображения, че са оборени констатациите, съдържащи се в нотариалния акт, тъй като ищецът – жалбоподател не е доказал придобивното си основание-давност, поради което не може да търпи вреди от събарянето на същата сграда.
С допълнителна молба към касационната жалба жалбоподателят е изложил съображения, че съдът се е произнесъл по съществен материално правен въпрос, а именно относно възможността да се легитимираш като собственик на недвижим имот придобит по давност с констативен нотариален акт, а също така се е произнесъл и по съществен процесуален въпрос, касаещ възможността да се обори доказателствената сила на един официален документ, какъвто е констативния му нотариален акт. Поддържа, че разрешаването на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд се е произнесъл в решението си по съществени въпроси от материалноправен и процесуален характер по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът трябва да е съществен не по отношение на конкретния спор, а от гледна точка значимостта на поставения въпрос спрямо общите принципи и цели на гражданския процес като средство за защита на накърнени субективни права. В случая въпросът за относно възможността да се легитимираш като собственик на недвижим имот придобит по давност с констативен нотариален акт, а също така и възможността да се обори доказателствената сила на един официален документ, какъвто е констативния му нотариален акт са съществени, но съдът е дал разрешение на тези въпроси в съответствие с практиката на ВКС и дадените от правната теория тълкувания. Съдът е приел, че с нотариален акт, издаден по реда и на основание чл. 483 ГПК /отм./, може да се признае едно лице за собственик по давностно владение на жилищна сграда, но Върховният касационен съд и правната теория многократно са застъпвали разбирането, че за да се признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по отношение на един отчасти или изцяло чужд недвижим имот, разпоредбата на закона установява, че претендиращият несобственик следва да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години фактическата власт по отношение на конкретната вещ (corpus), без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, както и да е демонстрирал по отношение невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен собственик (аnimus), т. е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си. Само доколкото елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС са налице по отношение на претендиращото собствеността лице и то установени при едно пълно и пряко доказване в хода на процес при спор за собственост, възражението за изтекла придобивка давност на конкретен недвижим имот, може да бъде уважено. В конкретния случай съдът е направил анализ именно на доказателствата по делото и е приел, че не са налице елементите на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС по отношение на претендиращия собственост жалбоподател, поради което не търпи вреди от увреждането на имот, който не е негова собственост. С обжалваното решение, макар и да е разрешен съществен материалноправен въпрос, касаещ характера на констативния нотариален акт за собственост придобита по давност, то е постановено в съответствие с трайната практика на ВКС, която приема, че претендиращия собственост въз основа на давност следва да докаже наличието на всички предпоставки на чл.79 ЗЗД. В случая съдът като е не е зачел това право на жалбоподателя в съответствие с константната практика на ВКС е приел, че предявеният от жалбоподателката иск с правно основание чл.45 ЗЗД, касаещ вреди от събаряне на сграда, която не е негова собственост, е неоснователен. Когато сградата приналежи на друг той може да се разпорежда с нея както намери за добре както е прието и в обжалваното решение на въззивния съд.
Жалбоподателят не твърди да е налице липса на съдебна практика по този въпрос, нито че съществуваща такава е неправилна и следва да бъде променена, в който случай би било налице визираното в чл.280, ал.1, т.3 ГПК основание за допускане на касационното обжалване. Не се излагат сериозни аргументи как приетото от въззивния съд разрешение за възможността да бъдат оборени констатациите, съдържащи се в констативен нотариален акт за собственост, което е взето в съответствие с трайната практика на ВКС, би било от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
С оглед на така изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННОТО обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК на решение от 17.06.2008г. по гр.д. № 76 / 2008г. на Пловдивски апелативен съд по жалба на М. Г. Д..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: